О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 94
гр. София, 06.03.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети януари две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гр. д. № 3562 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 736 от 24.02.2016 г. на М. А. Г. – П. против решение № 5402 от 23.11.2015 г., постановено по в.гр.д.№ 788/2015 г. на Окръжен съд – Благоевград.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. С нея се поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано, поради което се иска да бъде отменено, а предявените искове да бъдат изцяло уважени като основателни и доказани.
Ответниците по касация С. И. М., Д. И. Д., А. И. Д. и К. И. М., чрез адокат Н. Р. от АК – Б. са подали писмен отговор, в който възразяват срещу наличието на основания за допускане на жалбата до разглеждане по същество и срещу основателността й. Претендират разноски.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – чл. 273 ГПК, Благоевградския окръжен съд е потвърдил решение № 2681 от 05.06.2015 г., постановено по гр.д.№ 184/2014 г. по описа на Районен съд – Разлог, с което е отхвърлен като неоснователен предявения от М. А. Г. – П., В. А. Г. – М., Т. Д. К. и Д. Р. П. (всички те – наследници на Г. Й. Г.) иск по чл. 108 ЗС срещу С. И. М., Д. И. Д., А. И. Д. и К. И. М. за признаването на ищците за собственици на поземлен имот с пл. № 150 по плана на [населено място] места, общ. Я., с площ от 1003 кв.м., при съседи на целия: река „Д.“ и гора, ведно с построените в него две паянтови постройки и за осъждането на ответниците да предадат владението на имота.
За да постанови този резултат, съдът е приел, че ищците не са доказали правото си на собственост. Собствеността върху процесното имущество (отнета с протокол от 23.12.1947 г. терпентинова фабрика, от двора на която твърдят, че е част поземлен имот с пл. № 150, която е национализирана със Закона за национализация на частни индустриални и минни предприятия, обн. ДВ, бр. 302 от 27.12.1947 г., в чийто списък фигурират имота и лицето, от което е отнет – наследодателя Г. Г.) не е възстановена, въпреки разпоредбите на чл. 1 и чл. 2 ЗВСОНИ. Пречка за това е проведеното административно производство, в което наследниците на Г. Г. са се възползвали от предвидената в чл. 5, ал. 2 ЗОСОИ възможност за обезщетяване с компенсаторни записи, призната със Заповед № РД-24-848 от 05.10.1999 г. на Министъра на промишлеността, издадена на основание чл. 6, ал. 1, т. 1 и ал. 3 ЗОСОИ. Окръжният съд се е позовал на задължителната практика, формирана с Решение № 239 от 30.07.2010 г. по гр.д.№ 758/2009 г. на ВКС, II г. о., съгласно която надлежното обезщетяване е алтернатива на реалната реституция и не може да се кумулира с нея, поради общия правен принцип за недопустимост на неоснователното обогатяване. Предвид съображенията относно отсъствието на притежавано понастоящем право на собственост за ищците, съдът е приел, че е ирелевантно дали ответниците притежават противопоставимо право на собственост върху процесния имот, но за пълнота на изложението е изложил мотиви и по този въпрос. Посочено е, че възможността за придобиване по давност на имот, собствеността върху който се възстановява по ЗВСОНИ, е уредена в чл. 5, ал. 2 ЗОСОИ. На база този закон и установените факти относно упражняваното владение е формиран извод, че в случая срокът по чл. 79, ал. 1 ЗС е изтекъл далече преди датата на подаване на исковата молба на 27.02.2014 г., съответно – правото на собственост е придобито от ответниците така, както е удостоверено с издадения нотариален акт за собственост по наследство и давностно владение № 199 от 20.02.2008 г. по описа на нотариус К. М. (рег.№ 061 на НК). Като краен резултат е споделен извода на районния съд за отхвърляне на ревандикационния иск като неоснователен.
В изложението на касационните основания са поставени правни въпроси, за които се поддържа, че обуславят допускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно : (1) за характера на правораздавателната дейност на въззивната инстанция и за това какво следва да бъде съдържанието на въззивното решение и (2) за задължението на въззивната инстанция да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните при формиране на изводите си по спорния предмет на делото.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените въпроси. По първия от тях се поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие с т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК, съгласно което мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност; констатацията в мотивите за пълно или частично съвпадение или за несъвпадение на изводите му с тези на първата инстанция са непряк резултат от решаващата дейност. На първо място следва да се има предвид, че разяснението касае съдържанието на въззивните актове, постановени при действието на отменения ГПК и няма как същото да държи сметка за принципната възможност в хипотеза, когато потвърждава първоинстанционното решение, въззивният съд да мотивира своето решение, като препрати и към мотивите на първоинстанционния съд (чл. 272 ГПК). В случая обаче дори тази възможност не е била приложена. Окръжният съд е извършил самостоятелен и задълбочен анализ на събраните по делото доказателства, подробно се е обосновал относно съдържанието на приложимия материален закон, неговото действие във времето и произтичащите от установените по делото релевантни факти изводи относно принадлежността на спорното право. Съдържанието на решението недвусмислено свидетелства за извършена от въззивния съд самостоятелна дейност по разрешаване на правния спор, при което са обсъдени доводите и възраженията на страните в пълно съответствие с изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК. Именно след като е изложил собствените си фактически и правни изводи по съществото на спора, въззивният съд е направил констатацията за наличието на съвпадение с резултата от решаващата дейност на първата инстанция, с което са удовлетворени и разясненията по т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК в частта им, принципно важаща и при действието на настоящия ГПК. Изложеното мотивира касационната инстанция да приеме, че от една страна въззивното решение не противоречи на посочената от касатора задължителна съдебна практика и едновременно с това, че вторият формулиран в изложението въпрос няма обуславящо значение за изхода на спора, тъй като въззивният съд стриктно е изпълнил задълженията си, произтичащи от процесуалните правила, регламентиращи съдържанието на въззивното съдебно решение. Ето защо в случая касационното обжалване не може да бъде допуснато.
По присъждането на разноски: Искането на ответниците по касация е основателно и доказано за размер от 2 400 лв. с оглед представения с отговора по чл. 287 ГПК Договор за правна защита и съдействие № [ЕГН] от 29.06.2016 г., притежаващ и характера на разписка за извършеното плащане в брой.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК и чл. 81 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба с вх. № 736 от 24.02.2016 г., подадена от М. А. Г. – П. против решение № 5402 от 23.11.2015 г., постановено по в.гр.д.№ 788/2015 г. на Окръжен съд – Благоевград.
ОСЪЖДА М. А. Г. – П. ДА ЗАПЛАТИ на С. И. М., Д. И. Д., А. И. Д. и К. И. М. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 2 400 (две хиляди и четиристотин) лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: