ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 942
София, 20.07. 2015г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1282 по описа за 2015г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на юрисконсулт Г. като процесуален представител на [фирма] П. срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд /САС/ от 02.ХІІ.2014г. по в.гр.д. № 2782/2014г.
Ответницата по касационната жалба София В. Б. от София в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Ч. е заела становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване валиден и допустим съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 02.ХІІ.2014г. САС е отменил решението на СГС от 17.ІV.2014г. по гр.д № 5826/2012г. и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявените от [фирма] срещу С. Вл.Б. искове за присъждане на 273000лв. /частично от 600000лв./, представляващи обезщетение за имуществени вреди от недобросъвестно упражняване на процесуални права, и 5.08лв. мораторна лихва върху сумата 9000лв. за периода 17 – 18.ІV.2012г., на основание чл.45 ЗЗД във вр. с чл.3 ГПК, и в тежест на дружеството са присъдени 45620.10лв. разноски.
За да постанови решението, въззивният е приел за установено, че с договор за замяна с нот.акт № 170/22.VІ.2011г. ищецът прехвърлил на М.-Л. Б. правото си на собственост върху имот в [населено място] срещу 3/120 ид.части от триетажна жилищна сграда и дворно място, находящи се в София, [улица]; с договор от същата дата, предмет на нот.акт № 171/2011г., М.-Л. Б. прехвърлила на дружеството 12/120 ид.части от триетажната жилищна сграда и от дворното място в София; на 01.VІІ.2011г. ищецът сключил с [фирма] предварителен договор за прехвърляне в срок до 31.ІІІ.2012г. на придобитите от него по договорите от 22.VІ.2011г. 15/120 ид.части от описания имот срещу задължението на купувача да прехвърли собствеността си върху недвижим имот в землището на [населено място]. С. Б. е предявила срещу ищцовото дружество претенции за прогласяване нищожността на договора за замяна от 22.VІ.2011г. поради привидност като прикриващ договор за продажба на 3/120 ид.части, евентуално поради липса на съгласие и представителна власт, както и претенция за изкупуване на 15/120 ид.части от имота; исковата молба е била вписана по партидата на ищеца, като към момента на произнасянето на въззивния съд спорът по тези претенции не е приключил с влязло в сила решение. На 06.ІV.2012г. [фирма] отправил покана до ищеца за разваляне на предварителния договор поради висящия спор относно имота, като на 10.ІV.2012г. е съставен двустранен протокол помежду им за разсрочено плащане на задължението за неустойка.
От правна страна въззивният съд е приел, че за да е налице злоупотреба с право не е достатъчно претенцията на ищеца да е била отхвърлена с влязло в сила решение, а е необходимо той да е съзнавал, че претендираното материално право не съществува, но въпреки това е сезирал съда с искане за защита, в какъвто случай отговаря спрямо насрещната страна за причинените й вреди от това действие, като не е необходимо у злоупотребилата страна да е формирана представа относно евентуалните вреди, които могат да се претърпят. В случая спорът по гр.д. № 10083/2011г. на СГС по предявените от ответницата срещу ищеца по настоящото дело искове не е приключил с влязло в сила решение за отхвърляне претенциите на Б., което е формална пречка предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен. Въпросът за злоупотреба с право при влязло в сила решение, с който искът за изкупуване е уважен, може да се постави само в случай, при който решението е отменено по реда на извънредните способи. Налице са и допълнителни основания за отхвърляне на предявения иск. Тъй като недобросъвестността не се предполага, ищецът, чиято е била тежестта, не е ангажирал доказателства за извод, че ответницата е съзнавала, че договорът за замяна е валиден, но въпреки това е предявила искове за симулативността му като привиден и за изкупуване; не се установява, че са били налице предпоставките по чл.11 ал.2 т.1 и т.2 от предварителния договор за присъждане на неустойка – неустойка се дължи само в случай, в който трети лица имат противопоставими на приобретателя вещни права, респ. върху имота има вписана „вещна тежест”, от което понятие следва да се изключи действието по вписване на исковата молба, тъй като в чл.8 ал.2 от договора страните са разграничили действията на трети лица по заявяване на претенции спрямо имота от тези, свързани с налагане на вещни тежести /ипотека и възбрана/; и на последно място, ищецът не е доказал твърдението си за претърпяна вреда в претендирания размер – той твърди, че е заплатил исковата сума по банков път, но не е установил, че сметката на кредитора е била заверена с нея, позовавайки се на разпоредбата на чл.305 ТЗ, като не е кредитирано в тази връзка заключението на съдебно-счетоводна експертиза, тъй като тя е основана само на справка в счетоводството на ищеца.
В изложението на [фирма] по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по въпросите: 1. прилага ли се презумпцията за виновност в гражданското право в случаите на злоупотреба с права; необходимо ли е лицето, упражнявайки правото си на иск, да съзнава, че то му принадлежи или да съзнава, че то не му принадлежи, за да се установи противоправно поведение; 2. при иск по чл.33 ал.2 ЗС дали е налице злоупотреба с право единствено и само ако решението е отменено по реда на извънредните способи при влязло в сила решение, с което искът за изкупуване е бил изцяло уважен, по които съдът се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС /посочени са две решения на негови състави/ и които били от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По поставения от касатора въпрос за приложението на презумпцията за вината /по чл.45 ал.2 ЗЗД/ в случаите на злоупотреба с права въззивният съд не се е произнесъл, тъй като в решението му не е формиран извод в тази насока, обусловил изхода на спора. Изводът на съда с решаващо значение за спора е, че не се презумира /предполага/ недобросъвестността на ответницата при предявяването от нея на исковете срещу дружеството, т.е. противоправността на това й действие /която е един от елементите на деликтната отговорност наред /и отделен/ с вината/, който извод е в съответствие със сочената от касатора и от ответницата по касация практика, обективирана в решенията на ВКС по гр.д. № 1149/2009г. ІV ГО, гр.д. № 5193/2013г. ІV ГО, гр.д. № 1243/2009г. ІV ГО. При това положение поставеният въпрос е неотносим и не обосновава нито една от предпоставките за допускане на касационно обжалване.
По въпроса дали лицето, упражнявайки правото си на иск, трябва да съзнава, че то не му принадлежи, за да се установи негово противоправно поведение, въззивният съд се е произнесъл не в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС по гр.д. № 1149/2009г. ІV ГО /сочено от касатора/, както и по гр.д. № 1734/2014г. ІІІ ГО и по гр.д. № 1243/2009г. ІV ГО /сочени от ответницата по касация/. По второто представено от касатора решение на ВКС ІV ГО по гр.д. № 5193/2013г. такъв въпрос не е предмет на разрешаване. Ето защо по този въпрос не е налице твърдяното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Няма произнасяне от въззивния съд и по последния релевиран в изложението материалноправен въпрос, тъй като изводът на въззивния съд е, че за да е налице злоупотреба с право, претенцията на ищеца трябва да е отхвърлена с влязло в сила решение, а ако е била уважена с влязло в сила решение, то следва да е отменено по реда на извънредните способи за контрол. Освен това по този въпрос не се сочи и практика, обосноваваща противоречивото му разрешаване от съдилищата.
Не е налице и бланкетно заявеното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по така поставените въпроси. Според задължителната за съдилищата практика, обективирана в 4 от т.ТР № 1/2009г. на ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода на делото е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и в обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена поради настъпили изменения в законодателството и в обществените условия. В изложението си касаторът не твърди и не обосновава наличието в случая на нито една от тези хипотези.
Следва да се отбележи на последно място и че е следвало, но не е посочено като основание за допускане на касационно обжалване произнасянето от въззивния съд и по въпроси, относими към сами по себе си решаващите му изводи за неоснователност на предявените искове поради недоказано твърдение на ищеца, че е претърпял вреда, като не е установил заверяването на банковата сметка на кредитора с претендираната сума, и че не се установява наличието на предпоставки за присъждане на неустойка по предварителния договор.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.3 ГПК на ответницата по касация следва да бъдат присъдени направените от нея разноски за настоящата инстанция – 6600лв. заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 02.ІІ.2015г. и представен списък на разноските.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, ГО, VІІІ състав, № 2211 от 02.ХІІ.2014г. по гр.д № 2782/2014г.
ОСЪЖДА [фирма] [населено място] да заплати на С. В. Б. от София 6600лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: