5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 951
София, 19.12. 2012 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Д. В. гр. дело № 535/ 2012 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 3798/ 2.11.2011 г. по гр.д.№ 826/2006г. на районен съд [населено място], оставено в сила с решение № 74 от 14.03.2014 г. по гр.д.№ 20/ 2012 г. на Благоевградски окръжен съд по предявен от [фирма] и [фирма] отрицателен установителен иск е признато за установено, че ответникът Потребителна кооперация „В.” не е собственик на УПИ Х-349 с площ 3 652 кв.м., ведно със склад за хранителни стоки в него, както и на УПИ ІХ-349 с площ 1503 кв.м. в кв. 188а и на УПИ VІІІ-349 с площ 1522 в кв.188а по плана на [населено място].
С решението е отменен и констативния нотариален акт № 97/2004г., съставен в полза на ответника за същите имоти.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника ПК „В.” с оплаквания за необоснованост и нарушение на материалния и процесуалния закон. Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие с практиката на ВКС по въпроса, че липсва правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск от страна, която претендира да е носител на правото на собственост, ако същата владее имота, като в тази връзка касаторът се позовава на р.№ 90/ 5.05.2011 г. по гр.д.№ 846/ 2010 г. на ВКС, ІІ г.о. и опр.№ 49/ 30.10. 2008г. по гр.д.№ 3020/ 2008 г на ВКС, ІІІ г.о. Този въпрос има отношение и към допустимостта на предявения иск и на решението по него, поради което съгласно ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС може да се постави и служебно от касационната инстанция, когато съществува вероятност обжалваното решение да се окаже недопустимо.
Поддържа се и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като се свързва с материалноправния въпрос за това дали съществуваща към момента на приемане на ЗК от 1991 кооперация /в която са се влели други кооперации-бивши членове на прекратен Районен кооперативен съюз/ се явява правоприемник на този съюз и може ли да получи одържавеното от съюза имущество.
На трето място се поставя и процесуалноправният въпрос за приложението на чл.188 ГПК / отм./, като се твърди, че и в това отношение решението на въззивния съд противоречи на практиката на ВКС, която изисква да се обсъдят всички доводи и възражения на страните по спора.
Ответниците [фирма] и [фирма] оспорват жалбата, както считат, че не са налице и основания за допускането й до разглеждане.
За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:
По делото е установено, че съществуващият към 1959 г. в [населено място] Районен кооперативен съюз е бил собственик по силата на чл.39 ЗПИНМ на терен от 15 дка, отреден за изграждане на складова база. С ПМС № 35/ 59 г. имуществото на Р. е одържавено и предадено на Окръжно търговско предприятие. През 1965 г. складовата база е изградена на площ 1044 кв.м. На основата на това имущество е образувано Д. „Търговия на едро”, което впоследствие е преобразувано по реда на Указ № 56 в държавна търговска фирма, а последната- в еднолично търговско дружество с държавно имущество [фирма], С имуществото на последното е образувано дружеството ищец [фирма], с частен правоприемник за част от обектите втория ищец [фирма]. Според твърденията в исковата молба спорните имоти са във владение на двете дружества.
Ответната кооперация ПК „В.” основава правата си на твърдението, че е собственик по силата на възстановяване на одържавеното имущество от Р., за чийто правоприемник се счита. Позовава се и на заповед на кмета на общината № 1556/25.09.2003 г., с която е постановено да се предадат на ПК „В.” като правоприемник на Р. описаните сгради, построени в терена от 15 дка, отреден за складова база на Р.- Г. Д..
Въззивният съд е приел на първо място, че предявеният отрицателен установителен иск е допустим, тъй като отговаря на правния интерес на ищците да оборят констатациите в нотариалния акт, с който ответникът се е снабдил като собственик на същите имоти, за които и ищците заявяват права. Приел е освен това, че не е доказано владение на имота от страна на ответника, така че и доводът за недопустимост на установителния иск при необходимост от предявяване на осъдителен иск също е преценен като неоснователен.
На второ място съдът е приел, че ответникът не е успял да докаже общо или частно правоприемство с бившия собственик на имота Р. Г.Д., както и че този кооперативен съюз няма качеството на възстановена кооперация нито по ЗК от 1991 , нито по ЗК от 1999 г. Имуществото на съюза е било одържавено и предадено на ОТП Г. Д., а след това в резултат на преобразуване, приватизация и разпоредителна сделка е станало собственост на ищците. По тези съображения отрицателният установителен иск, предявен от тях, е уважен, а правата на ответника са отречени.
С оглед на горните данни, разгледани във връзка с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационната жалба до разглеждане.
Първият процесуалноправен въпрос не сочи на вероятност въззивното решение, както и искът, по който е постановено, да се окажат недопустими. В тази част въззивният съд се е съобразил с практиката на ВКС относно правния интерес при отрицателен установителен иск, според която по преценка на ищеца е да избере по- ограничената по обем защита, ако тя е ефикасна и адекватна на степента на накърняване на правата му. Освен това по делото не е било безспорно установено, че имотът се владее от ответника / вж.стр.3 от мотивите към въззивното решение/, за да е необходимо предявяването на осъдителен, а не само на установителен иск за собственост.
Вторият процесуалноправен въпрос относно практиката по приложението на чл.188 ГПК / отм./ също не може да обоснове допустимост на касационното обжалване, тъй като по същество този въпрос представлява оплакване за процесуални нарушения, които се свързват не с основанията за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 ГПК, а с основанията за неправилност на решението по чл.281 ГПК и затова не могат да се разглеждат на този етап от производството.
Твърдението за необсъждане на доводите и възраженията на ответника освен това не държи сметка, че е бил предявен отрицателен установителен иск, по който задължение на ответника е да докаже, че е собственик на имота, а доколкото има възражения срещу правата на ищеца, те могат да са само във връзка с правния интерес, обуславящ допустимостта на иска. Същите са били обсъдени от въззивния съд, поради което и доводът за нарушение на практиката по приложението на чл.188 ГПК е неоснователен, респ. не води до допустимост на касационното обжалване. В посочената част решението на въззивния съд не противоречи, а е съобразено и с практиката на ВКС, отразена в представеното към жалбата р.№ 90 от 5.05.2011 г. по гр.д.№ 846/ 2010 г. на ВКС, ІІ г.о. Другото представено определение № 49 от 30.10.2008г. по гр.д.№ 3020/ 2008г. на ВКС, ІІІ г. е неотносимо към казуса по настоящото дело, тъй като в него се обсъжда допустимост на установителния иск когато ответникът владее имота, докато по настоящото дело това владение от страна на ответника не е безспорно доказано. Третото представено решение № 609/ 5.01.2009г. по т.д.№ 323/ 2008г. на ВКС, ТК, І т.о. разглежда конкретен въпрос за непроизнасяне по част от направени възражения за прихващане, поради което също е неотносимо към правните въпроси, разрешени с настоящото решение на въззивния съд.
Материалноправният въпрос, който се поставя, е за наличието на правоприемство с Р., чието имущество е било одържавено и съответно за възможността за възстановяване на това имущество в полза на ищцовата кооперация. Установяването на такова правоприемство е фактически въпрос и зависи от представените от страните доказателства за правната връзка между кооперацията, която е била собственик на одържавеното имущество и статута на кооперацията, претендираща да се ползва от ефекта на реституцията. По делото не са били представени доказателства, че ПК „В.” е членувала в прекратения Р.- Г.Д.. Липсват и доказателства, от които да се направи извод за възстановяване на Р. по реда на §.27, ал.2 от ЗИД на ЗК от 1999 г.- от най- малко две кооперации, членували в него към датата на изземване, одържавяване или преразпределяне на имуществото му. Дори и да се приеме, че регистрираната през 1989 г. ПК „В.” е правоприемник на ПК „В.”, регистрирана през 1920 г., това не разкрива връзката й с Р.- Годе Д., собственик на одържавеното имущество.
Изводите на въззивния съд по този правен въпрос са съобразени с установената съдебна практика относно реституиране на кооперативното имущество, обобщена и в ТР № 6/ 2006г. на ОСГК на ВКС, като е направено разграничение относно режима на възстановяване по Закона за кооперациите от 1991 г. и този от 1999 г. Разгледана е и хипотезата на възстановяване по §39 от ПЗР на ЗИД на ЗК / Д.в.бр.13/ 2003 г./, като са изложени съображения защо и при трите режима няма основание да се счита, че одържавеното кооперативно имущество е възстановено и следва да се върне на ПК „В.”.
Касаторът извлича правото си на собственост и от заповедта за връщане на имуществото, издадена от Кмета на общината на основание Наредбата за условията и реда за връщане на кооперации и кооперативни съюзи на тяхно иззето, одържавено или преразпределено имущество след 10.09.1944 г., но по реда на косвения съдебен контрол въззивният съд е преценил, че тази заповед не поражда права за ответника, тъй като искането му не е направено до 7.02.1993 г., каквото условие се поставя от закона. Ответникът не е бил направил искане за връщане на имуществото и по реда на ПМС № 192/91 г., нито е установил по исков ред, че имотът му е възстановен по силата на §1 от ДР към ЗК от 1991 г. Както е разяснено в ТР № 6/ 2006 г., при действието на ЗК от 1999 г. възстановяване по силата на закона настъпва само в хипотезата на §39, която в случая също не е налице, тъй като ПК „В.” е била съществуваща кооперация, а не е възстановена по реда на чл.49 ЗК. В останалите случаи- на възстановено по силата закона, но непредадено имущество, същото се предава по административен ред,
Материалноправният въпрос се основава и на твърдението, че ПК „В.” е била съществуваща кооперация към момента на приемане на ЗК от 1991 г., и тъй като към нея са се влели други три кооперации- бивши членове на прекратения след изземване на имуществото му Р., тази хипотеза се свързва с § 27 от ПЗР на ЗИД ЗК от 1999 г. Разглежданият случай обаче не се обхваща от тази норма, тъй като тя има предвид възстановяване на кооперативен съюз, докато вливанията, които визира касаторът, не са довели до възстановяване на Р., нито правят ПК „В.” неин правоприемник и правоимащ по кооперативната реституция.
По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, поради което и на основание чл.288 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 74 от 14.03.2012 г., постановено по гр.д.№ 20/ 2012 г. по описа на Благоевградски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: