4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 976
София, 23.07.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание десети юли през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 35 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя Х. Л., чрез процесуалния си представител адв. Н. А., против въззивното решение № 888 от 31 май 2012 г., постановено по в.гр.д. № 1132 по описа на окръжния съд в гр. Пловдив за 2012 г., с което е потвърдено решение № 619 от 17 февруари 2012 г., постановено по гр.д. № 21361 по описа на районния съд в гр. Пловдив за 2010 г. в обжалваната му част за осъждане на касатора да заплати на Г. Ч. А., в качеството й на наследник на починалия в хода на делото ищец Ч. А. С. от [населено място] сума от 8000 лева обезщетение по чл. 200 КТ за неимуществени вреди, претърпени от С. вследствие травматични увреждания, получени при трудова злополука, настъпила на 2 април 2007 г., ведно със законната лихва от 15 септември 2009 г до окончателното изплащане на главницата, както и разноски съразмерно на уважената част от иска.
В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано; изложеното във въззивното решение е в противоречие с постановеното в решение на ВКС по чл. 290 ГПК – груба небрежност при трудова злополука е налице, когато пострадалият е предвиждал настъпването на неблагоприятните последици, но се е надявал, че няма да настъпят или че ще ги предотврати; с друго решение на ВКС е прието, че, за да бъде намалено обезщетението за вреди, увреденият следва да е допринесъл за тяхното настъпване, като този принос, за да е налице съпричиняване, следва да бъде конкретен – изразен в определено действие; без активната намеса на пострадалия не би се стигнало до настъпването на злополуката и събраните доказателства установяват този факт; съдът не следва да се ограничава в рамките на очевидното, тъй като в голям брой от случаите фактическата обстановка не се възприема директно от някого, който да я пресъздаде със своите свидетелски показания; факт е, че ищецът не би паднал, ако не се е навел прекомерно, облягайки се на несвързан зид, който не е издържал на тежестта на тялото му и се е срутил под него, няма доказателства, че падането на пострадалия е в резултат на подхлъзване, временна загуба на ориентация и някакво независещо от него обстоятелство; макар и нередовно, е провеждан инструктаж, а и пострадалият е имал опит в изпълнението на подобни зидарски работи и е бил запознат със съответните рискове, но не е положил грижа да ги избегне. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, назовано „уточнение към касационна жалба”, се сочи, че правният спор се състои в конкретните прояви на съпричиняване при трудова злополука – съответно проявите на груба небрежност от страна на пострадалия и начините, по които рефлектира в размера на обезщетението проявената груба небрежност. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с решение на ВКС по чл. 290 ГПК.
Ц. Г. К. като законен представител на малолетната ответница Г. Ч. А. от [населено място], не представя отговор на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че като резултат от злополуката ищецът е претърпял значителни физически страдания, но травмата не е довела до заболяването „захарен диабет”, причинил трайно инвалидизиране; налице е трудова злополука, вследствие на която ищецът (заместен в хода на процеса от наследницата си), е претърпял болки и страдания; неоснователно е възражението на ответника за липса на основание да се ангажира отговорността на работодателя, или за нейното намаляване поради съпричиняване от страна на пострадалия от злополуката – никой от разпитаните свидетели не имал преки впечатления от инцидента, а на базата на предположения съдът не може да приеме съпричиняване; справедлив с оглед размера на търпените болки и страдания е размерът от 8000 лева и принципът на чл. 52 ЗЗД е спазен.
К. съд приема, че не е налице основанието, сочено от касатора, за допускане на касационното обжалване.
Поставя се единствен правен въпрос, уточнен от състава на касационния съд: при какви обстоятелства може да се приеме наличие на съпричиняване от страна на пострадалия при трудова злополука, както и по какъв начин грубата небрежност рефлектира върху размера на обезщетението за претърпени болки и страдания вследствие трудовата злополука. Отговор на поставения правен въпрос е даден именно в първото от цитираните от касатора решения – решение № 79 по гр.д. № 673/2011 г., ІV г.о. В цитираното решение ВКС дава отговор на въпросите по преценката за наличие за „проявена груба небрежност от страна на пострадалия”, както и относно преценката за определяне на справедливо обезщетение във връзка и с наличие на данни за „проявена груба небрежност от страна на пострадалия”. ВКС приема, че груба небрежност при трудова злополука е налице когато пострадалият е предвиждал настъпването на неблагоприятните последици, но се е надявал, че няма да настъпят или че ще ги предотврати; грубата небрежност е тежко нарушаване на дължимата грижа и такова поведение е правно укоримо, защото пострадалият е бил длъжен да избегне злополуката, ако беше положил дължимата грижа. Именно поради факта, че пострадалият участвува в увреждането, това му поведение следва да бъде отчетено при определяне на дължащото се обезщетение, тъй като колкото повече едно лице е допринесло за настъпване на вредата, толкова по-голямо следва да е неговото участие в нейното обезщетяване. В случая обаче изводът на въззивния съд е друг – съдът намира, че св. Х. изобщо не е присъствал на злополуката, а св. Д. е видял само с периферното си зрение падането на ищеца и е разказал за други инциденти с него, без да предава данни за рисково поведение на ищеца в конкретния случай, поради което заключението на съда е, че съпричиняването не може да бъде прието на основа предположения. Следователно, изводът на съда е за липса на установен от страна на касатора, в чиято тежест е било това, принос от страна на ищеца в настъпването на злополуката, изразен в определено действие (според второто от цитираните от касатора съдебни решения – решение № 59 по т.д. № 286/2010 г., І т.о.). След като не са приети за доказани от страна на съда каквито и да било обстоятелства, водещи до извода за допринасяне от пострадалия за настъпването на злополуката, то правният въпрос за това при какви обстоятелства може да се приеме наличие на съпричиняване от страна на пострадалия, както и по какъв начин грубата небрежност се отразява на размера на обезщетението, е неотносим към конкретните изводи на въззивния съд в обжалваното съдебно решение.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 888 от 31 май 2012 г., постановено по в.гр.д. № 1132 по описа на окръжния съд в гр. Пловдив за 2012 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 4