ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 984
София, 20.08. 2012г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесет и първи юли две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
изслуша докладвано от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1137 по описа за 2011г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адв.Т. като процесуален представител Н. Б. Ц. и С. М. Ц., и двете от София, срещу въззивното решение на СГС от 19.І.2010г. по гр.д. № 1104/2008г.
Ответникът по касационната жалба К. М. Ц. от София не е подал отговор по реда на чл.287 ал.1 от ГПК.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение СГС е оставил в сила решението на СРС от 30.ХІ.2007г. по гр.д. № 20645/2006г., с което са отхвърлени предявените от Н. Б.Ц. и С. М.Ц. срещу К. М.Ц. искове с правно основание чл.472 ГПК за обявяване нищожност на нот.акт № *** т. * рег. № **** д. № ***/200*г. по описа на нотариус рег. № ***.
За да постанови решението, въззивният съд е взел предвид, че с първоинстанционното решение в необжалваната му част е признато за установено по искове на Н. Ц. и С. Ц. срещу К. Ц., че Н. Ц. е собственик на жилище с площ 107.5 кв.м, намиращо се на първи надпартерен етаж от къща, построена в дворно място в С.,[жк], и на ? ид.част от дворното място; че с нот.акт № *** т.* рег. № **** д. № ***/200*г. М. Ил.Ц. е продал на К. М.Ц. 4/6 ид.части от жилище – етаж 2 от посочената жилищна сграда; че предметът на въззивното производство е ограничен само до въпроса страда ли нотариалното действие по този нотариален акт от порок, определящ го като нищожно по смисъла на чл.472 ГПК, с оглед твърденията в исковата молба, че действията на нотариуса при преценка за правото на собственост върху имота, обект на сделката, не съответстват на закона; че въпросът за правния статут на таванските помещения е извън предмета на делото. Прието е, че правният ред разграничава невалидни нотариални действия от несъответстващи на удостовереното с действителното правно положение, включително и относно наличието на право на собственост у праводателя; нарушенията на предвидените в закона гаранции за правна сигурност, изброени изрично в чл.472 ГПК, лишават нотариалното удостоверяване от удостоверителна сила и са пречка за проявяване на правните му последици, това са обстоятелства, за които нотариусът обективно е в състояние да се убеди непосредствено в охранителното производство; задълженията си по чл.482 ал.1 ГПК нотариусът изпълнява въз основа на представените от участниците в нотариалното едностранно производство писмени доказателства /свидетелски показания/; законът не лишава договора за продажба от правно значение дори негов предмет да е чужд имот; при засегната при такъв порок правна сфера на неучаствало в нотариалното производство лице спорът за принадлежността на правото може да бъде решен по исков ред – чл.431 ал.2 ГПК /отм./; установеното при тези условия несъответствие обуславя и възможност за отмяна или изменение на охранителния акт, отразяващ нотариалното действие, т.е. при невярно удостоверено право на собственост е утвърден принципно различен подход на въздействие върху охранителния акт.
В изложението на Н. и С. Ц. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи: неправилно било определено, че нотариалното действие не страда от порок, определящ го като нищожно по смисъла на чл.472 ГПК, с което било допуснато съществено процесуално нарушение; след като съдът счел, че продажбата на чужд имот не е нищожна, въззивният съд следвало на основание чл.431 ГПК /отм./ да отмени нот.акт № ***/200*г. служебно, дори и без искане, което било законова последица при уважаването на установителния иск за собственост с влязлото в сила решение. Изложени са съображения за същността на нищожносттта на сделка, че с нот.акт № ***/200*г. била изповядана сделка при заобикаляне на закона поради неискането на съгласие от Н.Ц. и използването на стари нотариални актове, декларации с невярно съдържание и други документи, с което нотариусът бил въведен в заблуждение при изповядане на сделката и вписал имота без извършване на задължителна предварителна проверка; нито първоинстанционния, нито въззивният съд не обсъдили доказателствата, а приели, че нотариалния акт касае таванския етаж, въпреки данните по делото, доказващи основателността на иска; доказателствата установявали, че таванския етаж е обща част на сградата и не може да принадлежи на отделни собственици; ако се приеме за правилен изводът, че нотариалния акт касае таванския етаж, именно на това основание следвало да бъде прогласена нищожността му поради липса на съгласие и в този случай съдът следвало да се произнесе служебно; определянето на правната квалификация на иска било задължение на съда; неправилно съдът указал, че спорът за принадлежността на правото следва да бъде решен по исков ред, при предявяване на иск за защита на правото на собственост против лицето, на което е издаден нот.акт за същия имот, при уважаване на иска нотариалният акт се отменя дори и служебно, съдът в случая въпреки практиката на ВКС не отменил нотариалния акт; решението било постановено в противоречие с чл.224 ГПК, иск по чл.97 ГПК /отм./ вече не можел да бъде предявен поради влязлото в сила решение, искът по чл.431 ал.2 ГПК /отм./ нямал самостоятелен характер; съдът е следвало да отмени нотариалния акт, тъй като са налице предпоставките по чл.431 ГПК /отм./; съдът приел, че нищожност на нот.акт не може да бъде прогласена, тъй като той не касае процесния имот, а таванския етаж, ако това е така, съдът служебно следвало да се произнесе по нищожността на акта въз основа на доказателствата, сочещи, че таванския етаж е обща част на сградата; съгласно трайната практика решението е неправилно, когато съдът не се е произнесъл съгласно чл.431 ал.2 ГПК /отм./ и чл.472 ГПК да прогласи нищожност на нот.акт, след като приел, че става въпрос за таванския етаж. Сочи се, че поставените материални и процесуални въпроси, касаещи обсъждането на доказателствата в цялост, са от значение за точното прилагане на закона, те налагали необходимост от отстраняване на противоречивата практика и от промяна на непротиворечива, но погрешна такава, възниквала и потребност от тълкуване на закона с цел отстраняване на непълноти и неясноти в него, което би допринесло за точното прилагане на закона.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай изложението на касаторите не отговаря на тези изисквания. В него те пространно са изложили съображения, обективиращи разбирането им за същността на нищожността на сделките и за служебно задължение на съда за прогласяването й, за приложението на чл.431 ал.2 ГПК /отм./ и чл.472 ГПК, за основателност на предявената претенция, съображения за неразглеждане в детайли на представените доказателства. Тези съображения по своя характер представляват оплаквания за процесуално нарушение, необоснованост и незаконосъобразност, т.е. основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281 ГПК, които, обаче, се подлагат на проверка от касационния съд, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в производството по допускането. Касаторите не са успели да поставят питания по въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл, обусловили решаващите му изводи по спора, а, както вече бе посочено, това касационният съд не може да стори служебно. Ето защо, при липсата на основната предвидена в чл.280 ал.1 ГПК предпоставка, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ГО, ІV „Г” въззивен състав, постановено на 19.І.2010г. по гр.д. № 1104/2008г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: