5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 991
гр. София, 30.10. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
Членове: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като изслуша докладваното от съдията С. Д. гр.д. № 3466/2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба вх. № 2314/27.04.2015 г. на [община], представлявана от кмета К. К., чрез процесуалния си представител юрисконсулт Й. В. против въззивно решение № 73 от 23.03.2015 г., постановено по в.гр.д. № 47/2014 г. по описа на Шуменския окръжен съд, с което е частично е отменено решение № 892 от 28.11.2014 г., постановено по гр. д. № 1857/2014 г. на Шуменския районен съд в уважената му част, като [община] е осъдена да заплати на А. М. Й. от [населено място] сумата от 3 500 лева, представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди /болки и страдания/ в резултат на увреждане, причинено от ухапване от куче на 25.08.2013 г., в двора на вила „Общината”, [населено място].
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно е уважен предявеният иск с правно основание чл. 50 ЗЗД, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, които са решавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят представя съдебна практика, както следва: решение № 68 от 19.02.2014 г. на Окръжен съд – Хасково по в.гр.д. № 24/2014 г.; решение № 315 от 12.04.2013 г. на Районен съд – Шумен по гр.д. № 4469/2012 г.; решение № 41 от 22.02.2013 г. на Районен съд – Варна по гр.д. № 2386/2011 г.; р H. „apis://B.=C.&D.=321798&T.=201“ ешение от 04.10.2012 г. на Районен съд – Кърджали по гр.д. № 1045/2012 г., от които само въззивното решение е влязло в сила. Останалите съдебни актове, за които липсват данни, че са влезли в сила, не могат да бъдат съобразени, с оглед разрешението, дадено в ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. 3. Поставени са следните правни въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, както следва: 1/ За да е налице отговорност по чл. 50 ЗЗД от собственика на вещта за причинените вреди вследствие недоброто й стопанисване, необходимо ли е и установяване, че вещта е собственост на лицето, под чийто надзор тя се намира, което обуславя наличие или не на пасивната процесуална легитимация и 2/ Относно приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди.
Ответникът по жалбата А. М. Й. от [населено място] не е изразил становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по предявения иск с правно основание чл. 50 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде ангажирана отговорността на [община], като е приел от фактическа страна, че на 25.08.2013 г. около 12 часа в двора на вила „Общината“, собственост на Община – Шумен, ищецът е бил ухапан от куче, което е било използвано за охрана на общинската вила, поради което се е намирало под надзора на ответника [община]. Съдът е определил размер на обезщетението, като е съобразил естеството на травмата, продължителността и интензитета на претърпените от пострадалия страдания – лечение /имунизация/ на 5 приема в рамките на месец, срокът на възстановяването му, с оглед неговата възраст /70 години/ и интензивни здравословни проблеми, препятстващи бързото му възстановяване /около 20 дни според свидетелските показания/, силната уплаха, която е изпитал и страхът да не бъде ухапан отново, съществуващ и до днес. В. съд не се е произнесъл по направеното възражение на жалбоподателя, че процесното куче не е било собственост на [община], а лична собственост на служители на вилата, поради преклудирането му, тъй като за първи път е направено във въззивното производство /нито с отговора на исковата молба, нито в първото по делото съдебно заседание е оспорена собствеността или упражнявания надзор, оспорен е само размера на претърпените от ищеца вреди и са отразени взетите от общината мерки/. Изложени са обаче съображения, че дори да се приеме като своевременно предявено, възражението се явява неоснователно, тъй като след цялостна преценка на доказателствата по делото, е установено, че кучето С. е използвано за охрана на вилата и е било на храноден към [община], като в тази връзка дори е било изпратено извинително писмо до ищеца, а по делото липсват доказателства кучето да е било собственост на домакина на вилата, поради което въззивният съд е направил категоричния извод, че дори да не се установява безспорно, че [община] е собственик на кучето, то е установено, че то се е намирало под нейния надзор, поради което в случая е налице пасивната материалноправна легитимация на [община] по иска с правно основание чл. 50 ЗЗД, съгласно който законов текст тази отговорност се носи солидарно от собственика и лицето, под чийто надзор се намира вещта.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК следва правният въпрос /материалноправен и/или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е решаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Както се изложи по-горе, в изложението за допускане на касационно обжалване на касатора са формулирани материалноправни въпроси, свързани с наличието на отговорност по чл. 50 ЗЗД от собственика на вещта за причинените вреди вследствие недоброто й стопанисване и необходимостта от установяване, че вещта е собственост на лицето, под чийто надзор се намира, както във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Тези въпроси са от значение за изхода на делото по този правен спор, но в случая те не са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, нито е налице противоречие с приложеното към касационната жалба, влязло в сила въззивно решение, а обжалваното решение е постановено в съответствие с нея. Не е налице и соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като за да е налице тази хипотеза, съобразно приетото в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г., постановено по тълк. дело № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, следва с въззивното решение да е разрешен правен въпрос от значение за изхода на делото, като разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Първият материалноправен въпрос, макар да обуславя решаващите изводи на съда, не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Това е така, тъй като в съответствие с установената съдебна практика, въззивният съд е съобразил, че отговорността по чл. 50 ЗЗД за вреди, причинени от вещи/животни е безвиновна отговорност, която се носи солидарно от собственика и от лицето, под чийто надзор се намира вещта, респ. животното. Носителят на задължението за обезвредата може да е едновременно собственик, който като такъв поначало упражнява надзор върху на вещта/животното, от което е произтекъл вредоносния резултат, но може това да е и трето лице, което юридически или фактически упражнява надзор върху вещта, в какъвто смисъл се е произнесъл съдът с въззивното решение. В този смисъл ответната община се явява пасивно процесуалноправно легитимирана да отговаря по иска с правно основание чл. 50 ЗЗД, поради което и въззивното решение не се явява процесуално недопустимо като произнесено по иск при липса на пасивна процесуалноправна легитимация, така както се твърди в касационната жалба, а така както се посочи по-горе, по делото е установена и пасивната материалноправна легитимация на общината, поради което искът е уважен в присъдения размер, в противен случай той би бил отхвърлен.
Поставеният от страните материалноправен въпрос за приложението на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди е от значение за изхода на делото, но той е решен от въззивния съд в съответствие със задължителната съдебна практика. В този аспект следва да се отбележи, че размера на обезщетението за вреди се влияе от конкретната фактическа обстановка, която е различна за всеки отделен случай. Спрямо критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото в случая съдът е разгледал всички допустими и относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените болки и страдания от ищеца в резултат на ухапването от куче, обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие с представеното от касатора съдебно решение, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същ. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК. В случая съдът е намалил присъденото от първоинстанционния съд обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди, като е приел, че с оглед продължителността на възстановяването, възрастта на пострадалия, както и претърпените от него болки и страдания в резултат на нападението и ухапването, справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на сумата от 3 500 лв. по отношение на Община – Шумен, като за разликата до 5 000 лв. е отхвърлил този иск като неоснователен и недоказан.
С оглед на горното, в случая не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК за допускане до касационното обжалване на обжалваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 73 от 23.03.2015 г., постановено по в.гр.д. № 47/2014 г. по описа на Шуменския окръжен съд, по касационна жалба вх. № 2124/04.03.2015 г. на Община – Шумен.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: