О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1017
С. 04.11.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на 29 септември две хиляди и петнадесета година в състав:
П.: Ценка Георгиева
ЧЛЕНОВЕ: Илияна Папазова
Майя Русева
разгледа докладваното от съдията Ц. Г.
дело № 2415/2015 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Щ. Я. Щ. и М. Г. Щ., подадена от пълномощника им адв. Д. А., срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд, № 733 от 27.11.2014г. по в.гр.д. № 1021/2014г., с което е потвърдено решението на Хасковския окръжен съд, № 305 от 24.06.2014г. по гр.д. № 889/2013г., с което са отхвърлени предявените от Щ. и М. Щ. против [фирма] искове за обявяване нищожността на договор за ипотека, сключен на 21.12.2005г. между страните по делото.
Ответникът [фирма] в представения писмен отговор от пълномощника адв. Л. Т. моли да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Претендира разноските по делото, но не представя доказателства за платено адв. възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на трето г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице, срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ВКС съобрази следното:
За да отхвърли предявените от Щ. и М. Щ. против [фирма] искове за обявяване за нищожен сключения на 21.12.2005г. между страните по делото договор за ипотека, въззивният съд е приел, че всички възражения за нищожност на договора /поради противоречие на закона по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, поради липса на предмет по чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД и поради липса на основание по чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД/ са неоснователни, той е действителен и е породил действие между страните. Приел е, че съдържанието на договора позволява да се установят кредиторът, длъжникът и собствениците на ипотекирания имот, да се индивидуализира имотът, достатъчно индивидуализирана е дължимата престация по договора за банков кредит както и размерът на сумата, за която се учредява ипотеката. Падежът на договора е определяем и е станал определен в деня, следващ подписването на договора след изпълнение на предвидените изисквания. Лихвата е в размер на сбора от действащия базов лихвен процент за малки фирми в лева, обявен от банката, и договорената лихвена надбавка от 1,5 пункта. Приел е, че ищците са били собственици при условията на съпружеска имуществена общност както на терена, така и на построената върху него сграда, и в качеството си на такива са учредили валидно ипотека върху тях. Имотът е индивидуализиран съобразно действащия към този момент регулационен план. Съгласно чл. 183, ал. 4 ЗУТ за издаване на разрешение за извършените от ищците ремонт и реконструкция не е било необходимо съгласието на останалите съсобственици, нито липсата на съгласие е довела до възникване на съсобственост помежду им върху пристроената част. Относно доводите за липса на тъждество на обезпеченото вземане съдът е приел, че дължимата престация по договора за банков кредит е достатъчно индивидуално определена – посочени са размерът на обезпеченото вземане за главница от 60 000 лева, и лихви в посочения по-горе определяем размер. Изрично в договора за ипотека е посочено, че крайният срок за издължаване на кредита е 120 месеца от откриване на заемната сметка, което уточнение обуславя определяемост на съдържанието на договора в тази му част. Като неоснователен поради липса на доказателства е отхвърлен и искът за обявяване нищожността на нотариалното удостоверяване предвид липсата на предпоставките по чл. 576 ГПК. Ищците са основали искането си за обявяване нищожността на нотариалното удостоверяване с липсата на документи, удостоверяващи законността на извършеното в имот пл. № 1151 строителство на жилищната сграда и на лятната кухня. Съдът е приел за установено от описаните в НА приложения, че при сключване на ипотечния договор са били представени доказателства, установяващи собствеността на ищците върху ипотекирания имот. Приел е, че по делото не са събрани доказателства, установяващи, че действието е извършено относно сделка, която противоречи на закона или е противна на добрите нрави, поради което не са налице предпоставките на чл. 574 ГПК, към която норма препраща чл. 576 ГПК. Като неоснователен е отхвърлен и искът, предявен на основание чл. 179, ал. 1 ЗЗД, доколкото по изложените по-горе съображения съдът е приел за неоснователен искът, че обезпеченото с ипотеката вземане не съществува, или че не съществува самото ипотечно право.
К. молят да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК по няколко материалноправни въпроса и по процесуалноправния въпрос за съдържанието на мотивите на въззивния съдебен акт и съответствието му с изискванията на ГПК, поради противоречие с решение № 752/1988г. ІІІ г.о., решение № 129/1986г., ППВС № 1/1953г., ППВС № 1/1985г. и ТР № 1/2001г. ОСГТК на ВКС. Излагат подробни съображения, че във въззивното решение съдът е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, да обсъди в мотивите доказателствата и доводите на страните, всички оплаквания и възражения. Настоящият състав на ВКС намира, че поставеният въпрос е от значение за решаването на делото, но не се констатира твърдяното противоречие. Мотивите на въззивното решение отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност. В. съд е изложил собствени изводи относно приетата за установена фактическа обстановка и основаните на нея правни изводи.
Относно поставените материалноправни въпроси:
К. намират противоречие на въззивното решение с решение № 1289/1999г. V г.о. ВКС с което е прието, че договорът не отговаря на изискванията на чл. 167 ЗЗД, тъй като липсват пълни данни за обезпеченото вземане /не е показана сумата/, падежът му и размера на уговорените лихви. Прието е, че е недопустимо нот. договор за сключване на ипотека да съдържа препращане към пораждащия обезпеченото вземане договор.
По този въпрос настоящият състав на ВКС намира, че не е налице твърдяното противоречие, тъй като фактическите обстоятелства по двете дела са различни. В настоящия случай не е налице препращане към пораждащия обезпеченото вземане договор. В. съд е приел от фактическа страна, че дължимата престация по договора за банков кредит е достатъчно индивидуално определена, тъй като са посочени размерът на обезпеченото вземане за главница от 60 000 лева, и лихви в посочения определяем размер. Изрично в договора за ипотека е посочено, че крайният срок за издължаване на кредита е 120 месеца от откриване на заемната сметка, което уточнение обуславя определяемост на съдържанието на договора в тази му част. Поради различната фактическа обстановка не е налице и твърдяното противоречие с решение № 831/2010г. ІV г.о. ВКС, с което е прието, че изявленията на ищцата в даденото от нея пълномощно имат значение само за принципно нейно съгласие за обезпечаване на задължения по сключени договори за заем или кредит, но не е достатъчно за валидността на упълномощаването.
На следващо място касаторите твърдят противоречие с решение № 406/2003г. ІІ г.о. ВКС, с което е прието, че за да е валидна ипотеката следва да се установи пълно тъждество на посоченото в договора за ипотека обезпечено вземане с възникналото такова по договор за кредит. В настоящия случай въззивният съд не е констатирал такова различие. Относно доводите за липса на тъждество на обезпеченото вземане съдът е приел, че дължимата престация по договора за банков кредит е достатъчно индивидуално определена – посочени са размерът на обезпеченото вземане за главница от 60 000 лева, и лихви в посочения определяем размер. Следва да се отбележи, че правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства т. 1 на ТР № 1/2009г. ОСГТК на ВКС.
Не е налице противоречие и с решение № 125/2013г. ІІ т.о. ВКС, с което е прието, че по своята правна характеристика договорът за банков кредит е двустранен, възмезден, консенсуален и формален, при който целта, за която се отпуска сумата по кредита, е релевантна за съществуването на самия договор. В изпълнение на вече сключен договор за банков кредит, за банката възниква задължение за отпускане на уговорената с договора парична сума, чрез превод по посочена разплащателна сметка, в рамките на уговорения между страните срок за усвояване на кредита. Съгласно общите правила за изпълнение по търговски сделки/ чл.305 ТЗ/, при безкасово плащане, релевантно за завършването му е заверяването на сметката на кредитополучателя със съответната сума по кредита, или чрез изплащане в наличност сумата на задължението на кредитора.
Изложените от касаторите съображения, че „краткосрочни оборотни нужди” не означава нищо конкретно и не е цел, а липсата на цел в договора за кредит от 16.12.2005г. води до неговата нищожност, нямат връзка с цитираната съдебна практика. Изложените от въззивният съд мотиви, че непосочването какви конкретни оборотни средства ще бъдат придобити с кредита не води до нищожност на договора за банков кредит и оттам за нищожност на ипотечния кредит, не са противоречие с цитираното по-горе решение.
Относно твърдяното противоречие с решение № 39/2014г. І г.о. ВКС: С това решение по реда на чл. 290 ГПК е даден отговор на въпросите „за необходимата и достатъчно пълна индивидуализация на ипотекираното право да се построи и придобие в собственост цяла бъдеща сграда с оглед изискването на чл.166, ал.2 и чл.167, ал.1 ЗЗД и следва ли всички бъдещи самостоятелни обекти в бъдещата сграда да бъдат включени със съответната им индивидуализация, за да има ипотеката действие върху цялата сграда по отношение и на отделните самостоятелни обекти в нея, възникнали след построяването на сградата, както и по въпроса когато предмет на ипотеката е право на собственост върху терена, ипотеката разпростира ли действието си и върху бъдещите приращения върху имота във вид на новопостроени сгради по време на действието на ипотеката при липса на уговорки за действието на ипотеката спрямо отделни елементи на правото на собственост, включително и спрямо бъдещите приращения”, като е прието, че когато към момента на сключване на договора за ипотека е налице надлежно одобрен инвестиционен проект за застрояването на терена, по който е възможно да бъде извършена индивидуализацията на обектите, които ще бъдат построени, изискването на чл.166, ал.2 ЗЗД за индивидуализация на ипотекирания имот следва да се приеме за спазено, ако в договора е посочено, че ипотеката ще има действие и върху построеното въз основа на одобрения инвестиционен проект. Ипотеката в този случай ще се счита учредена под условие и ще произведе действие от момента на завършване на строителството, ако след построяването на сградата е налице тъждество между посочения в ипотечния договор и реално възникнал недвижим имот и този имот е собственост на учредителя на ипотеката. Не е необходимо всички бъдещи самостоятелни обекти в бъдещата сграда да бъдат посочени в договора с пълната им индивидуализация, за да има ипотеката действие върху цялата сграда, а при последващо разпореждане и за отделните самостоятелни обекти в нея.Когато предмет на ипотеката е право на собственост върху терена, ипотеката разпростира действието си и върху бъдещите приращения върху имота във вид на новопостроени по време на действието на ипотеката сгради, ако при сключване на договора е постигнато съгласие ипотеката да има действие и спрямо бъдещите приращения.
В настоящия случай въззивният съд е изложил подробни съображения относно вида и площта на имота и сградата и е приел, че имотът е индивидуализиран съобразно действащия към този момент регулационен план, ищците са били собственици при условията на съпружеска имуществена общност както на терена, така и на сградата, и в качеството на такива са учредили валидно ипотека върху тях. Този извод на съда не е в противоречие с цитираната съдебна практика.
По изложените съображения не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от горното ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд, № 733 от 27.11.2014г. по в.гр.д. № 1021/2014г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
П.:
Членове: