4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 102
Гр. София,25.02.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети февруари през две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 4108/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. М. И., С. К. Д., Е. Д. Д. и П. Д. Н. – чрез процесуалния им представител адв. Н. Г., срещу решение № 29 от 04.01.2013 г., постановено по в. гр. д. № 3230/2012 г. на Пловдивски окръжен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 2904 от 09.07.2012 г. по гр. д. № 1685/2011 г. на Пловдивски районен съд, с което са отхвърлени предявените от касаторите против Т. В. У. и [фирма] искове за прогласяване нищожност на сключен между ответниците договор за аренда на земеделска земя от 08.04.2010 г.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е необосновано и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Касаторите навеждат оплакване, че в резултат на неточен анализ и разширително тълкуване на разпоредбата на чл.3, ал.4 от Закона за арендата в земеделието /ЗАЗ/ въззивният съд е достигнал до незаконосъобразния извод, че специалният закон позволява договорът за аренда да бъде сключен само от един съсобственик, без съгласието на останалите съсобственици, лишавайки по този начин съсобствениците от възможността да упражняват в пълен обем гарантираното им от Конституцията на Република България право на собственост за продължителен период от време. Излагат и доводи за неправилност на решението в частта за разноските.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е заявено бланкетно на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Според касаторите, необходимостта от допускане на касационно обжалване произтича от „произнасянето на въззивния съд в противоречие и в нарушение на материалния закон, изразяващо се в неправилното тълкуване и позоваване на нормата на чл.3, ал.4 ЗАЗ през призмата и на чл.17, ал.3 от Конституцията на РБ”. Неправилното тълкуване на нормата на чл.3, ал.4 ЗАЗ е определено като „материалноправен въпрос, който е от значение за правните субекти и прилагането на действащите норми в нашето право”.
В писмен отговор по чл.287 ГПК ответникът по касация Т. В. У. от [населено място] изразява становище, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване поради ненадлежно обосноваване на общото основание за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК и отсъствие на допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. При условията на евентуалност развива доводи за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Становище за недопускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата е изразено и в отговора на ответника [фирма] – с Трилистник, който също претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е подадена от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /определение № 753 от 01.11.2013 г. по ч. т. д. № 3753/2012 г., постановено по реда на чл.274, ал.2, изр.2 ГПК от състав на ВКС, І т. о./.
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от И. М. И., С. К. Д., Е. Д. Д. и П. Д. Н. против Т. В. У. и [фирма] иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД за признаване нищожност на договор за аренда на земеделска земя, сключен на 08.04.2010 г. между Т. У. и [фирма]. Искът е основан на твърдения, че договорът за аренда е сключен само от един от съсобствениците на предоставения за ползване земеделски имот – ответникът Т. У., без упълномощаване и без съгласие на ищците и на останалите съсобственици, и е нищожен поради противоречие с разпоредбата на чл.32, ал.1 ЗС.
За да потвърди решението на Пловдивски районен съд за отхвърляне на така предявения иск, Пловдивски окръжен съд е приел, че договорът за аренда не е нищожен на поддържаното в исковата молба основание, тъй като е сключен в съответствие с разпоредбата на чл.3, ал.4 ЗАЗ, която изрично признава възможността договорът за аренда на земеделска земя да бъде сключен само от един или от няколко съсобственици, предвиждайки отношенията с останалите съсобственици да се уреждат според правилото на чл.30, ал.3 ЗС. Въззивният съд е изложил съображения, че по аргумент от чл.3, ал.4 ЗАЗ отдаването под аренда е действие, което може да бъде извършено самостоятелно от отделен съсобственик и без съгласие на останалите участници в общността, чиито права и интереси са гарантирани от разпоредбата на чл.30, ал.3 ЗС и в случай на увреждане могат да бъдат защитени по общия исков ред. За правилен е счетен изводът на първоинстанционния съд, че специалният характер на разпоредбата на чл.3, ал.4 ЗАЗ изключва приложението на общата разпоредба на чл.32, ал.1 ЗС и на закрепеното в нея изискване за използване и управление на общата вещ по решение на мнозинството от съсобствениците. С аргумент, че предполага ограничително тълкуване на чл.3, ал.4 ЗАЗ, не е възприет доводът на ищците, че нормата на чл.3, ал.4 ЗАЗ поставя изискване договорът за аренда да бъде сключен поне от двама от съсобствениците.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Касаторите не са посочили кой е разрешеният с обжалваното решение правен въпрос, обусловил отхвърлянето на иска по чл.26, ал.1 ЗЗД. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано единствено със съображения за извършено от въззивния съд неточно и неправилно тълкуване на разпоредбата на чл.3, ал.4 ЗАЗ, довело до незаконосъобразен извод за позволена от закона възможност договорът за аренда в земеделието да бъде сключен само от един от съсобствениците, без съгласие на останалите съсобственици. Нарушението на материалния закон е уредено в чл.281, т.3 ГПК като основание за касационно обжалване на въззивното решение, което има значение за правилността на решението и е различно от общото основание на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В приетото от ОСГТК на ВКС Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. е проведено разграничение между двете групи основания – основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК и основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, като е указано, че касационното обжалване не може да се допусне поради това, че решението е неправилно на някое от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания. В случая касаторите са отъждествили приложното поле на касационния контрол с материалната незаконосъобразност на въззивното решение, което според указанията в цитираното тълкувателно решение е пречка за допускане на касационно обжалване.
Дори да се приеме, че като значим въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е поставен този за наличието на призната от закона – чл.3, ал.4 ЗАЗ, възможност договорът за аренда в земеделието да се сключи от един съсобственик, без съгласието на останалите съсобственици, искането за достъп до касация е неоснователно поради отсъствие на допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. За да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, посоченият въпрос трябва да допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед промени в законодателството и обществените условия или за създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони /т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/. Разпоредбата на чл.3, ал.4 ЗАЗ, с която въззивният съд е мотивирал извода си за действителност на договора за аренда, е ясна и точна и не предполага противоречиво прилагане от съдилищата. В същата е предвидено, че когато договорът за аренда е сключен само от някои от съсобствениците на земеделска земя, отношенията помежду им се уреждат съгласно чл.30, ал.3 ЗС. В текста на разпоредбата не е поставено условие договорът да бъде сключен поне от двама съсобственици, което изключва разширителното й тълкуване в поддържаната от касаторите насока.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 3230/2012 г. на Пловдивски окръжен съд.
С оглед изхода на делото касаторите следва да бъдат осъдени на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплатят на ответника по касация [фирма] разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на сумата 400 лв. – адвокатско възнаграждение, уговорено и платено в брой, съгл. договор за правна защита и съдействие № 86334/13.03.2013 г. Ответникът Т. В. У. не е представил доказателства за извършени разноски и такива не следва да му се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 29 от 04.01.2013 г., постановено по в. гр. д. № 3230/2012 г. на Пловдивски окръжен съд.
ОСЪЖДА И. М. И. с ЕГН [ЕГН], С. К. Д. с ЕГН [ЕГН], Е. Д. Д. с ЕГН [ЕГН] и П. Д. Н. с ЕГН [ЕГН] – всички със съдебен адрес [населено място], [улица], ет.1, офис 9, да заплатят на [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място] 4141, обл. П., сумата 400 лв. /четиристотин лв./ – разноски по чл.78, ал.3 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :