О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№1093
гр.София, 29.11.2011 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на осми ноември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 975/2011 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 23400 от 18.07.2011 год. на П. Ж. И./Д./ от [населено място] срещу въззивното решение № 775 от 13.06.2011 год. по в.гр.дело № 449/2011 год. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 150 от 18.01.2011 год. по гр.дело № 1099/2009 год. на Варненския районен съд, 30-ти състав.
Поддържат се оплаквания за недопустимост на решението, респ. за съществено нарушение на съдопроизводствени правила, нарушение на материалния закон и необоснованост.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат: а/ противоречие с практиката на ВКС с позоваване на Постановление № 5 от 31.10.1972 год. на Пленума на Върховния съд, определение № 741 от 21.07.2009 год. по гр.дело № 815/2009 год. І г.о., решение № 893 от 26.05.1988 год. ВС, ІV г.о., решение № 731 от 12.10.1990 год., ВС, І г.о., решение № 1229 от 09.10.2009 год. по гр.дело № 1079/2009 год. ВКС, ІІІ г.о.; б/ противоречие с решение № 226 от 22.10.2010 год. по в.гр.дело № 311/2010 год. на Старозагорския окръжен съд, решение от 29.07.2010 год. по в.гр.дело № 336/2010 год. на Сливенския окръжен съд, решение № VІІІ-1628 от 29.10.2010 год. по гр.дело № 6007/2010 год. на Бургаския районен съд, осми гр.състав, решение от 06.03.2009 год. по гр.дело № 972/2008 год. на Казанлъшкия районен съд и в/ необходимост от тълкуване с оглед приложението на чл.6 и чл.13 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи.
Ответницата по касация М. С. Р. от [населено място] е на становище, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, а по същество, че жалбата е неоснователна.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
В. съд е приел, че Г. С. И. /бивш съпруг на ищцата-касатор/ е придобил преди брака собствеността върху процесното жилище, отстъпено му като обезщетение срещу отчужден на баща му С. С. И. имот по силата на издадената по чл.100 З./отм./ заповед № 1750 от 16.10.1981 год. Прието е, че през време на брака на И. с касаторката е изплатена с кредит сумата 11 300 лева, съставляваща разликата между общата стойност на полученото в обезщетение жилище и отчуждения имот, но въз основа на самата допълнителна заповед по чл.100 З./отм./ обезщетеният е придобил собствеността върху конкретно определения му в обезщетение обект /арг. от чл.103, ал.1 З./отм./. Посочено е, че неплащането на евентуалната разлика между стойността на отчуждения имот и на този, отстъпен в обезщетение, има характер на прекратрително, а не на отлагателно условие /по аргумент от чл.259, ал.1 ППЗТСУ/отм./, предвиждащ процедура за издаване на нова заповед по чл.95 З./отм./ при неизпълнение на условието/. Според въззивния съд, когато заповедта по чл.100 З./отм./ е влязла в сила преди сключването на брака, след прекратяването му между съпрузите възникват облигационни правоотношения за изплатените през време на брака суми, респективно за погасяване отпуснатия заем на името на обезщетения собственик. В заключение съдът е приел, че след като длъжникът по изпълнително дело № 12092/2007 год. на СИС при В.-VІІ състав Г. С. И. е бил изключителен собственик на продадения на публична продан имот, то и купувачът М. С. Р. е придобила правата върху него.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
Жалбоподателката неправилно се позовава на Постановление № 5 от 31.10.1972 год. по гр.дело № 4/1972 год. на Пленума на Върховния съд, и то не защото тълкувателния акт има предвид режима на З./отм./, а не този на З./отм./. Същественото е,че с него се изясняват въпросите на пълната или частичната трансформация на имущество индивидуална собственост на един от съпрузите. Преобразуването на лично имущество в хипотезите на т.3, предл.трето и четвърто от постановлението касае индивидуален имот на единия съпруг, който е бил отчужден по реда на чл.55,”в” З./отм./ през време на брака и в обезщетение е отстъпен друг имот. Специално за възникването на съпружеска имуществена общност при частична трансформация на лично имущество е пояснено, че: „… Когато срещу отстъпения в тези случаи имот следва да се доплати известна разлика и това стане през време на брака, съответната на тази част разлика, част от собствеността на отстъпения имот/жилище/ се включва в съпружеската имуществена общност, макар отстъпеният имот да е придобит изцяло на името на съпруга, чийто индивидуален имот се обезщетява…”.
За настоящия казус е от значение моментът на влизане в сила на заповедта по чл.100 З./отм./ от 28.08.1981 год., за който въззивният съд е приел, че предхожда сключения между ищцата/касатор/ и Г. С. И. на 05.06.1982 год. граждански брак.
На момента на зачитане вещноправния ефект на заповедта по чл.100 З./отм./ във връзка с чл.103, ал.1 З./отм./, в редакцията до изменението с Държавен вестник, бр.45 от 08.06.1984 год./, е посветено решение № 26 от 28.01.2010 год. по гр.дело № 3124/2008 год. на Върховния касационен съд, ІІ г.о., постановено по реда на чл.290-чл.293 ГПК. С решението се приема, че вещноправното действие на заповедта по чл.100 З./отм./ във връзка с чл.103, ал.1 З./отм./ настъпва с издаването на административния акт, независимо, че разликата между стойността на отчуждения имот и този, отстъпен като обезщетение е покрита с отпуснат от Д. заем. Според решението, недопустимо е разделяне на момента, в който възниква облигационното право на обезщетение и вещноправния ефект на облигацията чрез ново /допълнително/ условие, каквото е изграждането на отстъпения в обезщетение имот в груб вид, без в заповедта да е било посочено друго основание, освен това за покриване на разликата в стойността на имотите.
Доколкото разрешението, дадено от въззивния съд с обжалваното решение е в съответствие със задължителното тълкуване, дадено с решение № 26 от 28.01.2010 год. по гр.дело № 3124/2008 год. на ВКС, ІІ г.о., безпредметно е да се обсъждат съдебните актове, на които се позовава жалбоподателката с изложението по чл.294, ал.3, т.1 ГПК, които не се обхващат от понятието задължителна практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Следва само да се отбележи и че с решение № 26 от 28.01.2010 год. по гр.дело № 3124/2008 год. на ВКС, ІІ г.о. се приема за правилна практиката на Върховния съд, намерила израз и в решение № 893 от 26.05.1988 год. ІV г.о., съгласно която собственикът, чийто имот е отчужден, придобива собствеността на имота, отстъпен като обезщетение, по силата на самата заповед на органа по чл.95 З./отм./, но при условие, че е изплатил разликата, която евентуално дължи между стойността на отчуждения и получения като обезщетение недвижим имот, защото съгласно чл.103, ал.1 З./редакция до изменението на текста с ДВ, бр.45 от 1984 год./ условието е прекратително /по аргумент от чл.259, ал.1, изр.второ и трето ППЗТСУ/отм./ в редакцията към 1988 год./.
Отделно от това, решенията на окръжните и районите съдилища, представени с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не могат да бъдат преценявани и защото няма данни да са влезли в сила, а само окончателните съдебни актове биха могли да послужат като основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК/срвн., т.3 от тълк.решение № 1/2009 год. от 19.02.2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на О. на ВКС/. Що се отнася до определенията на ВКС по чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, с тях не се разрешава материалноправен спор, а се извършва селекция на касационните жалби въз основа на установени в процесуалния закон критерий. Ето защо, те не могат да бъдат преценявани с оглед чл.280, ал.1, т.т.1 и 2 ГПК.
Липсват предпоставки и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
„Точното прилагане на закона” според тълкувателно решение № 1/2009 год. от 19.02.2010 год. на О. на ВКС се отнася до изменението на задължителна практика /чл.280, ал.1, т.1 ГПК/ или на практика по отделни казуси с оглед преодоляването на възприети погрешни правни разрешения по прилагане на правната уредба и формиране на нова съдебна практика, който процес в тълкувателната дейност на ВКС има приносен характер за правото, осигуряващ по-нататъшното му развитие. „Развитието на правото” пък се очертава чрез усъвършенстване на законодателството с кодификация на нормативните актове, отстраняване на непълноти или противоречия в правната уредба със законодателните й изменения. В настоящия казус материалноправният въпрос, от който зависи изходът на спора е свързан с момента, в който настъпва вещноправния ефект на заповедта по чл.100 З./отм./, при което въпросът относно приложението на Закона за деноминацията на лева /обн., ДВ, бр.20 от 05.03.1999 год.; изм., бр.30 от 1999 год. и бр.65 от 20.07.1999 год./ при уреждане на облигационните отношения между бившите съпрузи, с оглед принципа за реално обезщетение и справедлив процес по Е., не би могъл да послужи като основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
В обобщение, липсва предпоставка по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК, поради което Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 775 от 13.06.2011 год. по в.гр.дело № 449/2011 год. на Варненския окръжен съд по жалба вх.№ 23400 от 18.07.2011 год. на П. Ж. И./Д./ от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/