О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1099
София, 07.10. 2015 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 2797 по описа за 2015 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от П. Д. Д., чрез адв. В. Г. П. от АК Пазарджик, срещу въззивно решение № 28/24.02.2015 г., постановено от Пловдивския апелативен съд по гр.д. № 12/2015 г.
Твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните норми и необоснованост. По същество излага доводи, които имат отношение към допустимостта на исковото производство и въззивното решение.
Насрещната страна не е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Предявен е иск по реда на чл. 422 ГПК от В. П. В. против П. Д. Д. за установяване на вземане, произтичащо от договор за заем, сключен от 27.03.2008 г., по който дългът е потвърден със спогодба от 02.05.2012 г. с нот.заверка на подписите, с която е предоговорен срока за връщане на заема – до 27.07.2012г. и е уточнено издължаването да стане по банков път, по посочена банкова сметка.
На 09.09.2013г. заемодателят В. П. В. е подал заявление по чл. 417 ГПК за издаване на заповед за изпълнение на сумата от 35 000 лв., като вземането произтича от „спогодба от 02.05.12 г., с която бил предоставена заемната сума от 35 000 лв. по нотариално заверен договор за заем от 27.03.2008 г.. Поискано е още и обезщетение за забава в размер на законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението, както съдебноделоводни разноски – 700 лв. държавна такса и 1 500 лв. адвокатско възнаграждение. Искането е уважено изцяло и е издадена заповед № 274/09.09.2013 г. и изпълнителен лист. В срок длъжникът е направил възражение, след което кредиторът е предявил исковете за установяване на вземане с правно осн. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, по реда на чл. 422 ГПК.
Въззивният съд, като потвърдил решенето на първостепенния Пазарджишки окръжен съд, уважил иска за главницата, произтичаща по заемното правоотношение, до размера на 33 000, като приел, че дългът е частично погасен. Признал съществуване на задължение за заплащане на обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от 09.09.2013 г. до окончателното издължаване. Присъдил съдебноделоводни разноски съразмерно уважената част от исковете. Въззивният съд е посочил, че заповедният съд не е изписал напълно документа, от който произтича вземането, така както го е посочил в заявлението си молителят – „спогодба от 02.05.2012 г. по договор за заем от 27.03.2008 г.”, което обаче, не се отразява нито на допустимостта на исковия процес и на първоинстанционното решение, нито на основателността на иска за признатото вземане. Посочено е, че произнасянето на заповедния съд е по направеното със заявлението по чл. 417 ГПК искане, в пълен обем и по искания предмет, като предявеният иск по реда на чл. 422 ГПК има същия предмет.
Касаторът се обосновава с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като е повдигнал следните въпроси: 1. при положение, че заповедният съд е издал неправилно заповед за изпълнение и изпълнителен лист, като е посочил, че вземането произтича от договор за заем от 27.03.2008 г., а не както е поискано в заявлението – „спогодба от 02.05.2012 г.”, след като заявителят не е поискал своевременно поправяне на заповедта и изпълнителния лист и е предявил иск по реда на чл. 422 ГПК, задължен ли е първоинстанционният съд да приеме, че този факт рефлектира върху крайния изход на делото и да постанови решение, с което да прекрати производството като недопустимо или да постанови съдебен акт – решение, с което да отхвърли иска поради това, че липсва годно основание; 2. безспорно съществуващият факт за неправилно отразяване от заповедния съд за основанието, от които произтича вземането, отразява ли се върху допустимостта и правилността на решенето на първоинстанционния съд по установителния иск по чл. 422 ГПК; 3. въззивният съд, пред който са изложени доводи, че има неправилност в актовете на заповедния съд и това се установи безспорно, задължен ли е да отчете тези факти и да се произнесе в насока, че те рефлектират върху крайния изход на делото и да постанови решение, с което да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството, като недопустимо или да постанови съдебен акт – решение, с което да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли иска, поради това, че липсва годно основание; 4. при положение, че се приеме, че заповедният съд е издал неправилно заповед за изпълнение и изпълнителен лист, като е посочил, че вземането произтича от договор за заем от 27.03.2008 г., а не както е поискано в заявлението – „спогодба от 02.05.2012 г.”, след като заявителят не е поискал своевременно поправяне на заповедта и изпълнителния лист, но две съдебни инстанции са постановили съдебен акт – решения, че приемат за установено вземане на ищеца от спогодба от 02.05.2012 г., а не както е посочено в изпълнителния лист – по договор за заем от 27.03.2008 г., то образуването на изпълнително дело и извършването на действия от съдебен изпълнител по така образуваното изпълнително дело законни ли са, при условие, че за съдебния изпълнител годното основание да образува изпълнително дело и да извършва действия е изпълнителния лист, издаден от заповедния съд, с посоченото в него основание от какво произтича вземането на кредитора, но то е различно от това, по което кредиторът реално е поискал от заповедния съд, при което кредиторът евентуално ще бъде удовлетворен за вземане, по което той не е поискал да бъде удовлетворяван; 5. какво трябва да бъде точното правно решение в този случай, за да бъдат защитени в максимална степен интересите на кредитора и на длъжника, при което законът да бъде точно спазен.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Въпросите, имащи отношение към действията на съдия-изпълнителя в изпълнителния процес, нямат никакво отношение към предмета на делото и постановеното съдебно решение. Въпросът „какво трябва да бъде точното правно решение в този случай, за да бъдат защитени в максимална степен интересите на кредитора и на длъжника, при което законът да бъде точно спазен” не е въпрос от вида на тези по чл. 280, ал. 1 ГПК. В производството по чл. 288 ГПК съдът не проверява фактите по делото, за да ги подведе под правна норма и да разреши материалноправния спор. Както е изяснено с ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос по см. чл. 280, ал. 1 ГПК е онзи, при чието разрешаване въззивният съд е постановил обжалваното съдебно решение и, чието разрешаване се налага чрез допускане на касационното обжалване поради някои от условията по т. 1, т. 2 или т. 3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационното обжалване се допуска по общи въпроси, които стоят в основата на правните изводи на въззивния съд, а не по принцип.
Останалите въпроси, поставени в изложението от касатора, съдържат фактически и правни твърдения на страната, които обаче не съответстват на приетото от въззивния съд. Освен това, те са свързани с оплакването на касатора, че заповедният съд се бил произнесъл не по искането, с което е бил сезиран, но това не е така, поради което и въпросите са неотносими към постановеното от въззивния съд. Както е изяснила въззивната инстанция, вземането, за което е подадено заявление по чл. 417 ГПК и по което се е произнесъл заповедният съд, както и съдът в исковото производство по реда на чл. 422 ГПК, произтича от договор за заем от 27.03.2008 г. Спогодбата към договора, подписана на 02.05.2012 г. съдържа писмени признания на страните, че заетата сума е дадена от В. и получена от Д., като са променени само сроковете и начина на изпълнение.
Няма никакво съмнение, че съдът, вкл. заповедният, сам квалифицира вземането, което в случая произтича от договор за заем. Дори, когато в заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК, обстоятелствата, от които произтича вземането не са подробно посочени, но същите могат да се извлекат от представения към заявлението документ по чл.417 ГПК, заявлението е редовно и заповедният съд се произнася именно по така изяснените обстоятелства. Ако заповедният съд е допуснал грешка в заповедта при индивидуализацията на документа, установяващ вземането, грешката не се отразява върху валидността или правилността на заповедта, съответно не променя предмета на исковото производство за установяване на вземането по реда на чл. 422 ГПК. Ако действително има допусната грешка, тя може да бъде отстранена по реда на чл. 247 ГПК (срв. Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК – т. 2б, абз. 2 и т. 7, абз. 2).
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 28/24.02.2015 г. постановено от Пловдивския апелативен съд по гр.д. № 12/2015 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: