О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1267
София, 09.12.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 5200/2014год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Е. И., подадена чрез адв. С. Т. от САК, срещу въззивно решение №3548 от 19.05.2014г. на Софийски ГС, постановено по в.гр.д.№ 12469/2013год. С това решение е потвърдено решение № ІІ-56-9 от 14.06.2013г., постановено по гр. д. № 61201/2011г. по описа на СРС, ГО, 56 с-в, с което са отхвърлени предявените от И. Е. И. срещу [фирма] кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ – за признаване за незаконно дисциплинарното уволнение, извършено със Заповед № 324/09.12.2011г. на изпълнителния директор на [фирма] и неговата отмяна, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ – за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност – „търговски представител корпоративни продажби” при ответното дружество и с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ – за заплащане на парично обезщетение за шестте месеца, следващи уволнението, през които не е полагал труд по трудово правоотношение, а именно за периода от 09.12.2011г. до 09.06.2012г. в размер на 11 130 лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на исковете изцяло.
В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че съдът се е произнесъл по въпроса „какъв е императивния характер на нормата на чл.193, ал.1 от КТ и следва ли съдът служебно да установи нарушението на същата разпоредба” в противоречие със задължителната практика на ВКС – чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Обосновал е наличието на противоречието с оплакването, че като е оставил без разглеждане като преклудирано направеното във въззивната жалба възражение за нарушение на цитираната норма, изразяващо се в това, че искането за даване на обяснения не е подписано от изпълнителния директор, съдът е дал правно разрешение на въпроса в противоречие с т.1 на ТР№1/09.12.2013г. по т.д.№4/2012г. на ОСГТК на ВКС и ТР№1/17.07.2001г. по т.д.№1/2001г. на ОСГК на ВКС, в които се приема, че съдът може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Наличието на основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК се поддържа от касатора с оглед твърдението, че в следствие неправилен анализ на доказателствата и неправилно приложение на закона съдът е достигнал до неправилен и необоснован извод, че в случая извършеното от ищеца съставлява тежко нарушение на трудовата дисциплина и наложеното наказание му е съответно, въпреки, че за работодателя не са настъпили вреди. Позовава се на Решение №527/ 23.01.2014г. на СГС по в.гр.д.№ 15954/2013г., с което по идентичен казус е отменено дисциплинарното уволнение, като съдът е приел, че след като обясненията не са поискани лично от изпълнителния директор на ответното дружество, то процедурата по чл.193 КТ е опорочена и това е достатъчно основание за отмяна на заповедта; че извършеното препращане на информация от служебен на личен имейл не е нарушение на трудовата дисциплина; че дори и да се приеме за такова, предвид обстоятелството, че не са настъпили вреди от това нарушение, то не се обосновава извод, че следва да се накаже с най-тежкото дисциплинарно наказание. Позовава се и на решение №678/24.10.1988г. по гр.д.№415/1988г. на ВКС, ІІІ ГО, решение №5314 от 03.07.2013г. по гр.д.№3625/2013г. на СГС, решение № 49 от 19.05.2010г. по гр.д.№166/2010г. на РС [населено място], решение №432 от 26.05.2010г. по гр.д.№1322/2009г. на ВКС, ІІІ ГО, и решение№ 192 от 18.03.2010г. по гр.д. № 876 /2009г. на ВКС, ІV ГО, с които по идентични казуси решаващите състави са обосновали извод за незаконност на уволненията. В тази връзка повдига въпросите : „дали липсата на доказани вреди от поведението на ищеца не обосновава по-ниска тежест на нарушението?” и „ дали е съществено нарушение на трудовата дисциплина несъобразяването с вътрешноведомствен акт, при положение, че няма такова задължение в длъжностната характеристика на служителя?”.
На последно място в изложението си касаторът се позовава и на основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК като поддържа, че въззивният съд се е произнесъл и по въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Като такива счита въпросите :”1. Липсата на вреди, настъпили в резултат от действията на работника, релевантно обстоятелство ли е при преценка на тежестта на нарушението; 2. Когато трудов договор в частта си относно задълженията на работника препраща бланкетно към вътрешните правила на Работодателя, без тези вътрешни актове да са посочени ясно и изчерпателно, следва ли да се приеме че те обвързват служителя и посочват забрани, нарушението на които е валидно основание за уволнение?; 3. Ако вътрешните правила са приети от лице, различно от субекта на дисциплинарната власт или пък са неподписани, те обвързват ли служителите? и 4. Възраженията, свързани с неприлагането на императивна правна норма преклудират ли се или могат да се правят и пред въззивния съд? В този случай съдът задължен ли е да ги разгледа и обсъди в решението си?” В изложението липсва обосновка за поддържаното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Ответната страна [фирма] в представен писмен отговор чрез юрисконсулт Ж.С. взема становище, че не са налице основанията за допускане касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените в производството разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд , поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе относно наличието на сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ , въззивният съд е приел за безспорно установени следните факти: че страните по делото са се намирали в трудово правоотношение, по силата на което и съгласно последното допълнително споразумение № 4885 от 17.12.2007г., ищецът е заемал при ответника длъжността „търговски представител корпоративни продажби”; че същото е прекратено със Заповед № 324/09.12.2011 г. на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, връчена на работника на 09.12.2011г.; че констатираните нарушения на трудовата дисциплина от страна на ищеца, посочени в процесната заповед, се изразяват в неспазване разпоредбите на действащата Политика за допустимо ползване на информационните активи и ресурси в ответното дружество, като на 29.11.2011 г. в 19:23 часа жалбоподателят е препратил от служебния си на личния си имейл адрес нов тарифен план за корпоративни клиенти „Бизнес Мастер”.
По релевираното възражение във въззивната жалба на ищеца относно неспазване на процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ, поради това, че искането за даване на обяснения не е подписано от изпълнителния директор на ответното дружество, въззивният съд е приел, че същото е преклудирано, тъй като е направено за първи път с жалбата, поради което и не следва да се разглежда.
Счел е за неоснователен доводът на ищеца, че заповедта е незаконосъобразна поради това, че е немотивирана. В тази връзка е посочил, че в процесната заповед са посочени нарушителят, моментът на извършване на нарушението -29.11.2011г., и законният текст, въз основа на който е наложено наказанието; че същата съдържа достатъчно данни относно извършеното нарушение; че е констатирано, че ищецът е извършил неприемливо използване на служебната си електронна поща на 29.11.2011г. в 19:23 часа, като е препратил нов тарифен план за корпоративни клиенти „Бизнес Мастер” от служебния си имейл адрес на личния такъв преди стартиране на публичното предлагане на тарифния план, което е довело до уязвимост по отношение на информация, представляваща търговска тайна на дружеството, без за това да е информиран прекият ръководител или друго отговорно лице; че в заповедта е посочено, че тези действия представляват нарушение на разпоредбите вътрешните правила, обективирани в Политиката за допустимо използване на информационните активи и ресурси в ответното дружество – т. 7.4.3, т. 7.7.2, т. 7.2.4 от Политиката, т. 8.1 от трудовия договор и т. 3.1 от Правилника за вътрешния трудов ред. По тези съображения е обосновал извод, че процесната заповед е мотивирана и отговаря на изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ.
След анализ на доказателствата въззивният съд е приел, че извършените от ищеца действия представляват нарушение на трудовата дисциплина, както и, че тежестта на извършеното нарушение обуславя налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение”. В подкрепа на този си извод е приел, че посоченото в процесната заповед нарушение на трудовата дисциплина е неизпълнение на други трудови задължения, предвидени в закон и друг нормативен акт, в правилника за вътрешния трудов ред, в колективния трудов договор или определени при възникването на трудовото правоотношение – чл. 187, т. 10 КТ, като в мотивната й част са цитирани конкретните нарушени разпоредби, а именно т. 8.1 от трудовия договор, т. 3.1 и т. 3.7 от Правилника за вътрешния трудов ред /Правилника/ и т. 7.4.3, т. 7.7.2 и т. 7.2.4 от Политика за допустимо използване на информационните активи и ресурси в Г. /Политиката/; че посочените вътрешни актове са приети като писмени доказателства по делото и не са оспорени от страните; че от заключението на вещото лице по приетата СТЕ се установява, че представените на хартиен носител Правилник и Политика, съответстват като съдържание на публикуваните от работодателя на вътрешния интернет портал на [фирма], до който имат достъп служителите на дружеството чрез служебните им персонални компютри; че по делото е установено, че ищецът е запознат с тези документи; че в раздел II т. 3.1 от Правилника е въведено задължение за служителите да изпълняват задълженията си по трудовия договор, които са регламентирани освен в индивидуалния трудов договор и длъжностна характеристика и всички останали вътрешни актове на работодателя; че в раздел X, т. 1 от Правилника работодателят е посочил, какво представлява фирмената тайна, като изрично е упоменато информация относно данни за продукти, ценоразписи и условия на сключени договори, която информация се счита за конфиденциална, съгласно т. 2; че такава информация представлява и новият тарифен план за корпоративни клиенти „Бизнес Мастер”, като в т. 7.4.3, т. 7.7.2 и т. 7.2.4 от Политиката е изрично посочено задължението на служителите на дружеството – забрана за изпращане на корпоративна информация до неоторизирани потребители, без предварително одобрение; разкриване на трети лица или публикуване на корпоративни данни и информация, която не е предназначена за обществено ползване /като изрично е посочен пример за такава информация корпоративни бизнес планове и стратегии/; че в периода от 29.11.2011 г. до 05.12.2011 г. посоченият тарифен план представлява фирмена тайна и следва да се предоставя само на корпоративни клиенти.
Счел е за неоснователно и възражението на жалбоподателя – ищец, че при налагане на наказанието, работодателят не се е съобразил с разпоредбата на чл. 189, ал. 1 КТ – не е взел предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на работника. Обосновал е извода си, че наложеното наказание е съответно на констатираното дисциплинарно нарушение, с обстоятелството, че деянието на ищеца касае информация, която е определена от ответното дружество в Правилника за вътрешния трудов ред като фирмена тайна /конфиденциална/, поради което изрично е забранено разпространяването чрез изпращането й на външни незащитени източници; че самото препращане на такава информация поставя в риск бизнес политиката на ответното дружество и разкриването на фирмената тайна, поради което макар и ищецът да е с чисто дисциплинарно минало, се обосновава извод, че извършеното нарушение е достатъчно тежко, за да обоснове налагане на наказание „диспиплинарно уволнение”. Посочил е, че ищецът е следвало да съобрази поведението си с установените вътрешни правила, като използва работния ден за запознаване с предоставената му информация чрез служебния си достъп до тази информация или да изиска предварително съгласие от прекия си ръководител, при условие, че важни причини са налагали препращането на информацията на личния имейл адрес, което не е сторено. По отношение на факта дали информацията е предоставена на трети лица и дали са произлезли реални вреди от тези действия, съдът е приел, че липсата на доказани вреди от поведението на ищеца не обосновава по-ниска тежест на нарушението, тъй като самото създаване на предпоставки за това е достатъчно тежко нарушение на трудовата дисциплина.
С оглед гореизложеното е приел искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за неоснователен. Съобразно изхода по главния иск е обосновал извод, че са неоснователни и обусловените претенции.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните :
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, да бъде формулиран конкретно в контекста на решаващите изводи на съда, които пряко обуславят изхода на спора.
В случая касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал.1 ГПК. Въззивното решение съдържа правно разрешение по първия поставен въпрос, но същият не обуславя крайния извод на съда. Поради това с поставянето му не се обосновава извод за наличие на общо основание за достъп до касация. Отсъствието на общото основание освобождава съда от задължението да се произнесе по наведеното допълнително такова от касатора. За пълнота на изложението следва да се посочи следното: във връзка със задължението на работодателя по чл. 193, ал. 1 КТ е необходимо и достатъчно в съдебния процес да се установи, че същият е поискал обяснения от работника или служителя за извършеното нарушение на трудовата дисциплина. Съществен е фактът на поискване на обясненията, който факт може да се установява в процеса с всички доказателствени средства. Установи ли се, че работодателят е поискал обясненията, той се счита за изправен по отношение задължението по чл. 193, ал. 1 КТ. В случая сам ищецът още в исковата молба е посочил, че обяснения са му поискани и същият е дал такива. Не е въвел твърдение за опорочаване на тази процедура като основание за отмяна на уволнителната заповед. Действително съдът следи служебно относно приложението на императивни материалноправни норми, но доколкото в предмета на спора е включен довод за нарушението й и твърдение в какво се състои последното. Предметът на иска се очертава с исковата молба чрез насрещните страни, петитума и правопораждащите юридически факти, съставляващи основание на иска. При иск с правно осн. чл. 344, ал. 1 КТ основание на претенцията са наведените от ищеца твърдения за незаконност на заповедта за уволнение; непосочени пороци, не могат да се въвеждат в предмета на спора от съда, тъй като по този начин ще наруши принципът на диспозитивното начало в гражданския процес и съдът ще се произнесе извън сезирането. При липса на твърдение в исковата молба за нарушение на процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ при дисциплинарното уволнението на ищеца, недопустимо е съдът сам да преценява дали е спазено условието да се поискат обяснения от уволнения преди налагане на наказанието. Както вече бе посочено в случая сам ищецът още в исковата молба е признал спазването на това условие. Като не е въвел в предмета на спора с исковата молба довод за нарушение на процедурата по чл.193 КТ като основание за отмяна на уволнението, същият не може да стори това след настъпване на законоустановената преклузия.
В следващата част от изложението си във връзка с поддържаното основание по чл.280 т.2 ГПК, касаторът не формулира конкретен правен въпрос по смисъла на цитирания законов текст, а изразява несъгласието си с формираните от съда фактически и правни изводи. Доводите му за наличие на противоречие между въззивното решение и цитираните и приложени съдебни актове са в контекста на оплакването му за необоснованост и неправилност на въззивното решение. Тези доводи са касационни оплаквания и по тях съдът не дължи произнасяне в стадия на селектиране на жалбата.
Не се обосновава довод за наличие на общо основание и с поставянето на въпросите „дали липсата на доказани вреди от поведението на ищеца не обосновава по-ниска тежест на нарушението?” и „ дали е съществено нарушение на трудовата дисциплина несъобразяването с вътрешноведомствен акт, при положение, че няма такова задължение в длъжностната характеристика на служителя?”. Така поставени въпросите не са правни, а фактически. Въпроси, които са свързани с фактите, подлежащи на установяване в процеса, макар и релевантни за спора, са фактически въпроси и не могат да обосноват основание за достъп до касация. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. Въпреки това следва да се посочи, че не е доказано и допълнителното основание. По делото липсват данни дали съдебните актове, постановени от СГС, потвърдените с тях актове на СРС и съдебният акт на РС [населено място], на които се позовава касаторът, са влезли в сила и са от обхвата на казуалната практика. Посочените два акта, постановени от ВКС по реда на чл.290 ГПК, са относими към основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като са от обхвата на задължителната съдебна практика, а не към основанието по т.2 на чл.280 ГПК. Същевременно същите дават правно разрешение по други конкретни въпроси, а не по поставените от касатора – с решение №432 от 26.05.2010г. по гр.д.№1322/2009г. на ВКС, ІІІ ГО, се дава правно разрешение по въпроса „какво следва да съдържа искането на работодателя по чл. 193, ал. 1 КТ, за да се приеме, че разпоредбата е изпълнена, с оглед на защита на работника, при налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”, а с решение№ 192 от 18.03.2010г. по гр.д. № 876 /2009г. на ВКС, ІV ГО, е дадено разрешение по въпроса за съответствието на наказанието на извършеното нарушение на трудовата дисциплина. Предвид това същите не са от естество да обосноват извод за наличие на противоречие в поддържания от касатора смисъл.
Не е налице и поддържаното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не е обосновал наличие на такива предпоставки – не е изложил никакви съображения защо счита, че произнасянето по тези въпроси от ВКС ще допринесе за точното приложение на закона и за развитието на правото. Същевременно първите три въпроса са свързани с анализа на доказателствата и оплакването на касатора, че поради непрецизен анализ съдът е обосновал грешни крайни изводи. това оплакване не може да обоснове извод за наличие на общо основание по смисъла на закона, а същото подлежи на преценка в случай, че обжалването бъде допуснато. По отношение на последния въпрос има ясна и пълна правна уредба и трайна и последователна практика на съдилищата, която не се нуждае от коригиране.
В обобщение не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника по касационната жалба сторените в
касационното производство такива за юрисконсултско възнаграждение, определени по реда на Наредба №1 от 09.07.2004г. в размер 150лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №3548 от 19.05.2014г. на Софийски ГС, постановено по в.гр.д.№ 12469/2013год.
ОСЪЖДА И. Е. И. да заплати на [фирма] деловодни разноски за настоящата инстанция в размер 150лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: