О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 190
София,23.02.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
търг.дело №60332/2016 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№10985/26.7.2016 г., подадена от адв. Г. Г. – процесуален представител на ответника по исковата молба [фирма] – С., против въззивно решение №1289/21.6.2016 г., поправено с решение №1714/09.8.2016 г., по т.д.№212/2016 г., по описа на Софийския апелативен съд, т.о., 6 състав, с което е потвърдено решение №588/03.4.2015 г. по т.д.№3123/2014 г. по описа на Софийския градски съд, т.о., VI-15 състав, с което [фирма] – С. е осъдено да заплати на [фирма] – [населено място], област П., , на основание чл.92, ал.1 ЗЗД сумата 105552,60 лева – неустойка, дължима за частично неизпълнение на борсов договор №162/10.02.2012 г.(недоставяне на 527763 тона отпадъци/скрап/ от черни метали), ведно съ с законната лихва от 19.5.2014 г. до изплащането на сумата, както и 223 лева – разноски по делото.
Въззивната инстанция е приела, че правоотношението между страните е възникнало по силата на валидно сключен договор за търговска продажба, в който била уговорена и неустоечна клауза както за продавача, така и за купувача, като оплакването на въззивника за допуснато от първоинстанционния съд съществено процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждането на заявеното от него възражението за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави, е основателно. Съдът е стигнал до извод, че позоваването на процесуална преклузия, настъпила по отношение на това възражение, поради несвоевременното му заявяване, противоречи на принципното разрешение на въпроса в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
Прието е също така, че според указанията в т.3 от тълкувателното решение, неустойката следва да се приеме за нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД тогава, когато единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Обсъдено е, че в решението е признато служебно правомощие на съда да следи за съответствието на клаузата за неустойка с добрите нрави и принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения, предвид значимостта им за действителността на договора и на отделните негови клаузи.
Изложени са и изводи, че несъобразяването от страна на първоинстанционния съд със задължителните указания на касационната инстанция съставлява съществен процесуален порок, който следва да бъде отстранен от въззивната инстанция с произнасяне по основателността на възражението на ответника.
Съобразено е, че в чл. 14 на спесификацията към договора страните уговорили, че продавача ще дължи неустойка в размер на 200 лева на тон за недоставено количество след изтичането на срока на договора, като съобразно приетото в тълкувателното решение, преценката за нищожност следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора при съблюдаване и на примерно изброените критерии като естество и размер на обезпеченото с неустойка задължение; обезпечаване на задължението с други, различни от неустойката, правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена ; съотношение между размера на неустойката и очакваните вреди от неизпълнението.
Досежно конкретния случай, е прието, че преценявана към момента на сключване на договора, уговорената неустойка безспорно отговаря на присъщата й съгласно чл.92, ал.1 от ЗЗД обезпечителна функция, доколкото е предназначена да стимулира точното в количествено отношение изпълнение на задължението за доставка на уговорената стока. Съпоставена с размера на задължението, чието изпълнение обезпечава, и със стойността на очакваните вреди от евентуалното неизпълнение, неустойката не излиза и извън другите две обичайни нейни функции – обезщетителната и санкционната.
Отчетено е, че санкционирането на продавача е предвидено за недоставянето на уговореното в договора количество скрап, поради което стойността на очакваната вреда за купувача от неизпълнението се съизмерява тъкмо със стойността на недоставената стока и при липса на уговорка за неустойка купувачът би могъл да иска от продавача изпълнението заедно с обезщетение за забавата, съгласно чл. 79, ал.1, пр. 1 от ЗЗД. За размера на предвидената неустойка / 200 лева за тон/ е прието, че е по – нисък от размера на уговорената цена /270 лева за тон/ и с оглед съотношението й спрямо евентуалната вреда неустойката не дерогира целената от страните обезщетителна функция, а предвид размера й, не надхвърля и придадената й от договарящите санкционна функция.
Въззивната инстанция е стигнала и до извод, че уговореният начин на формиране на неустойката, преценяван съобразно конкретните обстоятелства по делото и изброените в т.3 от тълкувателното решение примерни критерии, не предпоставя отнапред недопустимо обогатяване на купувача за сметка на продавача, което е основание да се приеме, че съдържащата се в договора за продажба клауза за неустойка не противоречи на основния принцип за справедливост и добросъвестност в търговските правоотношения и не накърнява добрите нрави.
Относно второто оплакване на въззивника- за допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждането на заповедите на министъра на земеделието и храните, като основание за освобождаването от отговорност на длъжника на основание чл. 306 от ТЗ, Софийският апелативен съд е приел, че същото не отговаря на истината, тъй като СГС е обсъдил и двете заповеди, и е достигнал до извод, който оборва тезата на въззивника, че неизпълнението се дължи на непреодолима сила, който извод принципно се споделя от настоящия състав на въззивната инстанция.
Изложени са и изводи, че при преценката дали тези две заповеди следва да бъдат възприемани като непредвидено или непредотвратимо събитие от извънреден характер, възникнало след сключването на договора, от съществено значение са следните обстоятелства:
Заповед № РД 09-377/ 23.05.2013 г. е издадена от министъра на земеделието и храните в качеството му на централен едноличен орган на изпълнителната власт със специална компетентност, който ръководи, координира и контролира осъществяването на държавната политика в областта на земеделието и храните. Издадена е в кръга на правомощията му по чл. 18, ал. 2 от У. правилник на Министерството на земеделието и храните – да възлага на инспектората извършването на цялостни и тематични проверки на административните структури в министерството и във второстепенните разпоредители с бюджетни кредити към министъра, включително по сигнали или при случаи с обществен отзвук. С тази заповед е наредено извършването на тематична проверка в ответното дружество „относно извършено бракуване и продажби на активи от дружеството” и само по себе си това нареждане не препятства изпълнението на задълженията на ответника по договора.;
Заповед № РД 09-394/ 3.06.2013 г. е издадена от министъра на земеделието и храните в качеството му на упражняващ правата на държавата в търговското дружество с държавно участие в капитала на основание чл. 8, ал. 1 от Правилника за реда за упражняване правата на държавата в търговските дружества с държавно участие в капитала. По своята правна същност тя е волеизявление на принципала в кръга на неговата компетентност, установена в чл. 12 от правилника, отнасящо се до текущата дейност на търговското предприятие – преустановяване на всякакъв вид дейност по бракуване, демонтаж и продажба на РVС, стоманени, бетонови или етернитови тръбопроводи и други хидромелиоративни съоръжения, собственост на дружеството, до приключването на работата на комисията, назначена с предходната заповед.
Въз основа на обсъдените заповеди въззивният съд е приел, че това волеизявление несъмнено има значение за договора, тъй като на практика осуетява изпълнението на задълженията на ответника като продавач, но в никакъв случай не може да бъде възприемано като проявление на непреодолима сила по смисъла на чл. 306 от ТЗ, защото не е непредвидено или непредотвратимо събитие от извънреден характер, което стои извън волята на страната по договора. То не е властнически акт на административен орган, който внася промяна в обективните условия, които имат отношение към изпълнението на договора. Затова невъзможността на едноличното търговско дружество с държавно участие да изпълни своето задължение не е обективна, а произтича от изявлението, направено от отрасловия министър от името на едноличния собственик на капитала на дружеството, което има значението на акт на общото събрание на акционерно дружество по смисъла на чл. 221, т.11 от ТЗ.
Съдът е стигнал до извод, че продавачът е действал, от една страна некоректно по отношение на своя контрахент, тъй като не го уведомил, че поради вътрешноорганизационни причини, че не е в състояние да продължи да изпълнява доставките, а от друга страна, не е предприел и действия в защита на собствения си интерес – да поиска преразглеждането на условията на договора или евентуалното прекратяване на действието му поради невъзможността да бъде изпълняван. Поради неоснователността на оплакванията във въззивната жалба и съвпадането на крайните изводи на настоящия състав на въззивната инстанция с тези на първостепенния съд, решението следва да бъде потвърдено.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.т.1 и 3 ГПК и се поставят следните въпроси: 1.Длъжен ли е съдът при преценка за нищожност на неустойка при търговски сделки, поради накърняване на добрите нрави, да обоснове и аргументира наличието на конкретни критерии, посочени и изброени в т.3 от ТР №1/15.6.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ВКС ОГТК, които критерии не са легално дефинирани, а са изведени от принципа на справедливост, с оглед избягване на субективност и тенденциозност при констатациите си ?, 2. Възможно ли е на основание чл.83, ал.1 ЗЗД да бъде намалена уговорената неустойка, извън хипотезата на чл.92, ал.2 ЗЗД и без да се нарушава забраната на чл.309 ТЗ, когато договорът е сключен между търговци ?, 3.„При наложена забрана за доставка на предмета на един договор, дали е налице непредотвратимост, обосноваваща приложението на чл.306 ТЗ ?“4. При наложена забрана за доставка на предмета на един договор, дали е налице непредотвратимост, обосноваваща приложението на чл.306 ТЗ ?
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно оплакване.
Ответникът по касация [фирма] – В., област П., посредством процесуалния си представител – адв.Д. С., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендират се разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението за допускане на въззивното решение до касационното обжалване и отговора на ответника в настоящото производство намира, че е налице въззивно решение по което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което тя е допустима.
Поставените въпроси не отговарят на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Първият въпрос, а именно „Длъжен ли е съдът при преценка за нищожност на неустойка при търговски сделки, поради накърняване на добрите нрави, да обоснове и аргументира наличието на конкретни критерии, посочени и изброени в т.3 от ТР №1/15.6.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ВКС ОГТК, които критерии не са легално дефинирани, а са изведени от принципа на справедливост, с оглед избягване на субективност и тенденциозност при констатациите си ?“ не е включен в предмета на спора, а е относим към правилността на атакуваното решение – аргумент от т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ВКС ОСГТК.К. жалбоподател не е направил възражение в отговора си на исковата молба относимо към поставения въпрос.
Вторият въпрос, а именно „Възможно ли е на основание чл.83, ал.1 ЗЗД да бъде намалена уговорената неустойка, извън хипотезата на чл.92, ал.2 ЗЗД и без да се нарушава забраната на чл.309 ТЗ, когато договорът е сключен между търговци ?“ е неотносим към процесния спор, тъй като той не е обхванат от предмета на спора, не е въведен като възражение в отговора на исковата молба, не е обсъждан от двете предходни инстанции и по него не е налице произнасяне.
Третият въпрос, а именно „Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди и другите, и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни ?“ е поставен бланкетно, без да се сочи кои доказателства и доказателствени средства са избрани от решаващия съд и кои не са обсъдени.
Четвъртият въпрос, а именно: „При наложена забрана за доставка на предмета на един договор, дали е налице непредотвратимост, обосноваваща приложението на чл.306 ТЗ ?“е поставен на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. За да бъде допуснато въззивно решение на посоченото основание, касационният жалбоподател следва да изложи мотиви, с които да визира хипотезата на посочения текст в процесуалния закон, съобразно разясненията дадени в т.4 от ТР №1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ВКС ОСГТК. В настоящия случай касационният жалбоподател не е обосновал въпроса си с оглед посочената точка.
Поради това въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
С оглед изхода от спора касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по касация деловодни разноски в размер на 3327 лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1289/21.6.2016 г., поправено с решение №1714/09.8.2016 г., по т.д.№212/2016 г., по описа на Софийския апелативен съд, т.о., 6 състав.
ОСЪЖДА Н. с.“ ЕАД – С., [улица], ет.3, да заплати на [фирма] – [населено място], област П., [улица], деловодни разноски в размер на 3327/три хиляди триста двадесет и седем/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: