О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 197
гр. София, 26.02.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осми февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т. д. № 2384 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Т. М. Б. и Х. М. Б. , чрез адв. А. Ч. против решение № 147/17.04.2015г.по в.т.д. № 1481/2014г. на Окръжен съд – Стара Загора, с което е отменено решение №758/02.07.2014г. по гр.д. № 297/2014г. на Районен съд – Стара Загора в частта, с която са отхвърлени предявените от „Р. /България/“ ЕАД искове за признаване за установено по отношение на касаторите, че дължат на банката сумата от 11 374,77 лв. – главница, ведно със законната лихва от 19.10.2012 г. до окончателното й изплащане ; сумата от 2 531,17 лв. – изискуема редовна лихва за периода 05.01.2011 г. – 23.08.2012 г.; сумата 1 025,26 лв. – изискуема наказателна лихва за периода 05.02.2011 г.-18.10.2012 г., съобразно договор за банков кредит от 27.02.2006 г. и анекси към него, за което вземане е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК №1947/22.10.2012г. по ч.гр.д.№ 2757/2012г. по описа на РС-Казанлък , като вместо него е постановено друго за признаване за установено по отношение на касаторите, че дължат на банката сумата от 11 374,77лв. – главница, ведно със законната лихва от 19.10.2012г. до окончателното й изплащане; сумата от 2531,17 лв. – изискуема редовна лихва за периода 05.01.2011г. – 23.08.2012г.; сумата 1 025,26 лв. – изискуема наказателна лихва за периода 05.02.2011г.-18.10.2012г., съобразно договор за банков кредит от 27.02.2006г. и анекси към него, за което вземане е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК №1947/22.10.2012г. по ч.гр.д.№ 2757/2012г. по описа на РС-К..
Касаторите поддържат, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касацията „Р. /България/“ ЕАД оспорва основателността на касационната жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между банката и С. Б. като кредитополучател е бил сключен процесния договор за кредит за сумата от 18 000 лв. при солидарно задължаване по условията на договора и за касаторите в качеството им на поръчители. С два анекса, подписани от банката, кредитополучателя и поръчителите са били променени крайните срокове за погасяване на кредита, като с анекс 1 е уговорена и автоматична предсрочна изискуемост – при неплащане от кредитополучателя изцяло или частично на което и да е парично задължение по договора в продължение на 150 дни, считано от падежа на това задължение, като от 151–ия ден банката има право да събере всички дължими суми по предвидения в закона ред, без да е длъжна да спазва поредността на способите и без да уведомява за това кредитополучателя. Въззивната инстанция е установила, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК непогасените задължения са в размер на исковата претенция. Окръжният съд е изложил съображения за необходимостта от нарочно изявление на кредитора, че прави кредита предсрочно изискуем и то да е достигнало до длъжника. В тази връзка е обсъдил събраните доказателства и е приел, че писма с обратна разписка с изявлението на банката са връчени на кредитополучателката и поръчителите , като последното е от дата 24.08.2012г. От този момент е започнал да тече срокът по чл.147 ЗЗД спрямо поръчителите и към датата на заявлението / за издаване на заповед по чл.417 ГПК спрямо кредитополучателката и поръчителите/ – 19.10.2012г. не е изтекъл. Ето защо искът по чл.422 ГПК срещу касаторите е бил уважен.
В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят следните правни въпроси: „1/ Изискуемо ли е, в хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК, вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката-кредитор по реда на чл.418 вр. чл.417,т.2 ГПК и чл.60, ал.2 ЗКИ ?; 2/ При оспорена истинност на обратните разписки и невземане на становище по тях от страна на банката по оспорването, следва ли същите да бъдат изключени от доказателствения материал ? 3/ При уговорена изрично в договора за кредит автоматична предсрочна изискуемост на кредита необходмо ли е нарочно изявление на кредитора, за да стане кредита изискуем?“ . Допълнително основание по чл.280, ал.1 ,т.1 ГПК – противоречие на решението с ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС касаторите навеждат само по първи въпрос.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване – правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Формулираните по изложението към касационната жалба от касаторите първи и трети въпрос по същество представляват едно и също питане, на което и в обжалваното решение, и в цитираната от самите касатори задължителна практика по ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е дадено еднозначно разрешение в смисъл, че обявяването на предсрочната изискуемост по см. на чл.60, ал.2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на заявлението не са били изискуеми. Изрично се приема, че постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника – кредитополучател. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Също така е прието, че правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Ето защо не е налице противоречие между атакуваното въззивно решение и приетото по задължителната съдебна практика.
По втория поставен въпрос касаторите не са посочили селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК, поради което липсата на такъв обосновава извод за невъзможност въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по този въпрос. Отделно от това следва да се изложи, че изключването на оспорено писмено доказателство от доказателствения материал, в който смисъл са оплакванията на касаторите, е възможно според процесуалния закон в хипотезите на чл.184 ГПК и чл.194, ал.2 ГПК, като и двете предполагат предприемане на определено процесуално действие от страна на съда – в първия случай след изискване от съда на оригинала на представения в препис документ, а във втория след открито производство по чл.193 ГПК и проведено доказване. Следователно изложеното от касаторите по втори въпрос представлява по съществото си оплакване за допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила или касационно основание по см. на чл.281, т.3 ГПК. В рамките на производството по селектиране на касационната жалба по чл.288 ГПК касационната инстанция не извършва проверка за правилността на обжалваното решение с оглед наведените от касаторите оплаквания по чл.281,т.3 ГПК.
Предвид изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 147/17.04.2015 г.по в.т.д. № 1481/2014 г. на Окръжен съд – Стара З..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: