3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№23
Гр.София,18.01.2013г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на пети ноември през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска
ЧЛЕНОВЕ: Тотка Калчева
Костадинка Недкова
при секретаря …………………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 21 по описа за 2012г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – Д. П. Б., [населено място] срещу решение № 156/12.10.2011г., постановено по гр.д.№ 289/11г. от Сливенския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 323/05.05.2011г. по гр.д.№ 7078/10г. на Сливенския районен съд за признаване за установено по предявения положителен установителен иск по чл.422 вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.327, ал.1 ТЗ, че касаторът дължи на [фирма], [населено място] сумата от 14322 лв., представляваща неплатена цена на доставени /продадени/ 9400 кг. пропан бутан на 30.09.2005г., ведно със законната лихва от 17.09.2010г. и сумата от 9216.13 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 30.10.2005г. до 15.09.2010г., както и 1155.77 лв. – разноски.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът [фирма], [населено място] оспорва жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 от ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за търговска продажба на стоки, индивидуализирани по вид, количество и стойност в две фактури от 30.09.2005г., като вещите са получени от купувача, поради което се дължи уговорената цена. Изложени са съображения, че тези две фактура са били представени в заповедното производство и след приемането им като доказателства по установителният иск, ответникът е могъл да ги оспори в първото по делото заседание, поради което възражението за нарушаване на чл.127, ал.2 ГПК е счетено за неоснователно.
Касаторът поставя въпросите:1.Достатъчно ли е посочването в исковата молба на общата сума, представляваща търсената главница по предявените обективно съединени искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, за да бъде обоснована редовността й?, 2. Непредставянето на всички писмени доказателства с исковата молба по чл.422, ал.1 ГПК съставлява ли нарушение на правото на защита на ответника? и 3. Императивна или диспозитивна е нормата на чл.7 ГПК?
Настоящият състав на ВКС, ТК, І отд. намира, че не са налице сочените основания за допускане на касационното обжалване.
По първия въпрос касаторът се позовава на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Цитираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК определения на ВКС касаят редовността на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а не редовността на исковата молба, поради което дадените разрешения не намират приложение в конкретния случай. На състава е служебно известно Решение № 17/24.03.2011г. по т.д.№ 382/10г. на ВКС, І т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, в което е прието, че в заповедното производство подлежащото на изпълнение вземане се посочва чрез общия сбор на отделните вземания по главницата и тези за лихвата, докато в исковото производство трябва да се установят правопораждащите факти за възникване на вземането по всеки един от обективно съединените искове. В конкретния случай, е прието, че вземанията са индивидуализирани по вид, по периоди и по фактури за общо дължимите и претендирани такси и на тази база е определена родовата подсъдност на исковете.
По настоящото дело искът за главницата е индивидуализиран в исковата молба чрез посочване на стойността на доставените стоки по всяка от фактурите, което обстоятелство е било посочено и в т.12 на заявлението. Следователно, поставеният правен въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.
Вторият въпрос налага тълкуване на нормата на чл.127, ал.2 ГПК, която е ясна и по приложението на която съществува непротиворечива съдебна практика, вкл. по аналогичната разпоредба на чл.100, ал.2 ГПК /отм./. Независимо от това, въззивният съд подробно е коментирал възражението на ответника по иска, изведено от неправилното приложение на чл.127, ал.2 ГПК, като го е обвързал и с правото на защита на страната. Изложените от решаващия състав съображения са изцяло в съответствие на практиката на ВКС, а от друга страна, касаторът не е мотивирал втората предпоставка за допускане на касационното обжалване – значение на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Отговорът на третия въпрос произтича пряко от законовата норма. Аргументацията на касатора за значението на този въпрос за решаването на спора е изцяло хипотетична и се изразява в цитиране на практика на ВКС по ГПК /отм./, свързана с допуснати от съдилищата нарушения на процесуалните правила. Неправилността на обжалваното решение, и когато се изразява в нарушение на процесуалните правила, не подлежи на преценка в производството по чл.288 ГПК, ако не е обвързана от касатора с решаването на конкретен процесуален въпрос по тълкуването и прилагането на правна норма, който да е от значение за решаването на спора между страните.
По тези съображения касационното обжалване не се допуска.
Разноски за производството не се дължат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 156/12.10.2011г., постановено по гр.д.№ 289/11г. от Сливенския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.