О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 231
София, 23.02.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи януари две хиляди и шестнадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело № 5744/2015 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Й. С. Й., чрез служебен процесуален представител адв. Р. К. срещу решение № 478/04.12.2014 г. по гр. д. № 554/2014 г. на Окръжен съд-Враца.
Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно, поради противоречие със закона и практиката на съдилищата. Моли то да бъде отменено и предявеният срещу него иск-отхвърлен.
В изложението по чл. 284 ал. 1 т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т.2 ГПК. Твърди се, че съставеният акт за начет е ненадлежно документиран и изготвен, а от това произтича неоснователността на предявения установителен иск с правно основание чл. 422 ал. 1 ГПК. Касаторът счита, че от доказателствата по делото не се установява настъпването на вреди, които да са в пряка и непосредствена връзка с лицата по чл. 23 ЗДФИ и поради това имуществена отговорност по реда на специалния закон не може да се търси. Посочва, че актът за начет е съставен за това, че подписвайки протокол обр. 19/07.07.2006 г., назначената комисия е дала основание да се приеме, че договорените СМР са осъществени, макар част от тях реално да не били извършени. Според чл. 21 ал. 1 ЗДФИ, за да може подписването да доведе до търсене на пълна имуществена отговорност, този протокол трябва да има правната стойност на документ, съставляващ основание за приемане на действително извършени количества СМР и основание за плащането им. Протоколът не може да бъде такова основание, тъй като Наредба № 3/ 31.07.2003 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството не предвижда такава форма за предаване на строеж, а годността му се установява с акт обр. 15. Поради това протокол обр. 19 не се ползва с материална доказателствена сила, както посочените в наредбата документи, не съставлява годно основание за приемане на извършените СМР и за нареждане на плащането им. Липсва пряка причинна връзка между действията по съставянето му и настъпилите вреди и по тази причина не следва да се носи отговорност по специалния ред на ЗДФИ. Посочва, че в този смисъл е и съдебната практика: ППВС № 5/15.12.1955 ППВС, решение по гр. д. № 759/2014 г. на Окръжен съд-Враца и решение по гр.д. № 300/2014 г. на същия съд, за които няма данни дали са влезли в сила.
Ответникът по касационната жалба [община] в писмен отговор, подаден чрез процесуален представител адв. Т. П., я оспорва. Не претендира разноски.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение, настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е подадена в предвидения от закона срок, от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие, поради което е допустима.
С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 90/15.04.2014 г. по гр.д.№ 1374/2012 г. на Районен съд-Козлодуй в частта, с която спрямо ответника-касатор в настоящото производство, е уважен предявеният от [община] установителен иск с правно основание чл. 422 ал. 1 ГПК, с който е признато за установено спрямо същия и „Б. инженеринг-ММ”-ЕООД, че дължат солидарно на ищеца сумите присъдени в заповедно производство по ч.гр.д. № 873/2010 г. на Районен съд-Козлодуй със заповед за незабавно изпълнение № 867/16.09.2010 г. суми: главница в размер на 20 104, 33 лв., по акт за начет № 11040051/17.12.2008 г., обезщетение за забава за периода 07.07.2006 г. – 17.12.2008 г. и законна лихва върху главницата от 16.09.2010 г. до окончателното й плащане. В останалата част като необжалвано същото е вляло в сила. Въззивният съд е направил извод, че само касаторът е направил възражение в преклузивния срок по чл. 414 ал. 2 ГПК срещу издадената заповед за незабавно изпълнение срещу него и други солидарно задължени лица, в това число В. Н. С., и поради това предявеният от ищеца установителен иск по чл. 422 ал. 1 ГПК е допустим само спрямо него. Приел е, че с решение № СБ/20.04.2006 г. на Постоянната комисия за защита на населението при бедствия, аварии и катастрофи е отпуснала на ищеца бюджетни целеви средства в размер на 23 000 лв. за преодоляване последиците от интензивни валежи и снегонавявания през м.януари 2006 г. 0 за възстановяване покривната конструкция на църквата „С. Царей” в [населено място]. С договор от 12.05.2006 г. ищецът е възложил извършването на ремонта на „Б. И.-ММ”-ЕООД, с възнаграждение за ремонтните работи в размер на 23 000 лв., срок на изпълнение 45 календарни дни и преведен аванс в размер на 11 500 лв. Назначена била комисия от кмета на общината, която да огледа и оцени извършения ремонт с председател-касатора, който към този момент заемал длъжността главен експерт в дирекция „Стопанска администрация и управление на собствеността”. Комисията съставила и подписала протокол обр. 19/07.07.2006 г. за фактическа проверка и приемане на изпълнените СМР. Същите са изброени и е посочено, че са на обща стойност 23 006,30 лв. Издадена била фактура от дружеството-изпълнител и му били преведени още 11 500 лв. По нареждане на АДФИ в общината била извършена финансова инспекция от инспектор А.Поповска за законосъобразност на разходването на отпуснатите бюджетни средства. Проверката завършила със съставяне на акт за начет № 11040051/17.12.2008 г., при което е извършена фактическа проверка, събрани са писмени доказателства и е изготвена техническа експертиза. Констатирано било, че църквата е ремонтирана, но извършените СМР са различни от отчетените и са на стойност 2 895,67 лв. В протокол обр. 19 са отчетени в повече СМР на стойност 20 110,63 лв. В акта за начет е прието, че комисията под председателството на касатора, е причинила на ищеца вреда в размер на сумата 20 104,33 лв. По делото е назначена съдебно-техническа експертиза и е разпитана като свидетел А.Поповска. Според заключението на експерта стойността на извършените СМР е в размер на сумата 2 995 лв. Въззивният съд, споделяйки мотивите на първоинстанционния съд е приел, че касаторът е лица от визираните в чл. 23 т. 4 ЗДФИ като член на комисията. Като е подписал протокол обр. 19, е извършил неправомерни действия-допуснал е приемането и изплащането на неизвършени СМР, в резултат на които се е облагодетелствало дружеството-изпълнител по договора. Това го прави лице по чл. 23 т. 5 ЗДФИ. Поради това на основание чл. 21 ал. 3 вр. с ал. 1 т. 1 и ал. 4 ЗДФИ законосъобразно е ангажирана пълната му имуществена отговорност. Посочил е, че за установената от чл. 22 ал. 5 ЗДФИ материална доказателствена сила на акта за начет относно съдържащите се в него фактически констатации и факти, които се смятат за истинни до доказване на противното, следва да е изпълнено изискването на чл. 22 ал. 2 ЗДФИ-констатациите да са подкрепени с доказателства. Приел е, че такива са събрани и че касаторът не е оборил констатациите, съдържащи се в акта за начет. Изтъкнал е, че назначената по делото съдебно-техническа експертиза е дала заключение почти съвпадащо със заключението на експерта, ползван при съставянето му. Освен това СМР за които се твърди, че не могат да бъдат точно измерени, са отчетени като изпълнени.
ВКС на РБ, състав на ІІІ г.о. намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.Касационното обжалване е факултативно. Съгласно приетото в ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК, за да бъде допуснато касационно обжалване на въззивно решение, касаторът следва да обоснове наличието на общо и допълнително основание за това. Общо основание е изведен материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващите изводи на съда за постановяване на въззивното решение. Този въпрос не следва да бъде свързан с правилността, с фактическите изводи и обсъждането на доказателствата по делото. Изложеното в касационната жалба, която е оставяна без движение, с указания за представяне на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, има характер на оплаквания за допуснати нарушения на закона и процесуалните правила. Касаторът не е направил ясно и категорично разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 ГПК и основанията за касационно обжалване по чл. 281 т.3 ГПК. К. съд не може да формулира сам обуславящ въпрос въз основа на твърденията и оплакванията му, тъй като ще наруши диспозитивното начало. При липса на поставен въпрос не би могло да бъде обосновано и наличието на допълнително основание. Когато се твърди това по чл.280 ал. 1 т.2 ГПК касаторът е длъжен да представи доказателства, че съдебните решения, с които са разгледани идентични случаи, са влезли в сила.
Необосноваването на общо и допълнително основание ще има за последица недопускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 478/04.12.2014 г. по гр. д.№554/2014 г. на Окръжен съд-Враца.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: