4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№259
гр. София,20.03.2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и първи януари през две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 880 по описа за 2012г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], София [фирма], София, [фирма], София, и [фирма], Чешка република, срещу решение №152/ 02.04.2012г. по в.т.д. № 91/2012г. на Апелативен съд – П., в частта, в която е потвърдено решение №525/ 10.11.2011г. по т.д. № 171/2011г. на Пловдивски окръжен съд за отхвърляне на иска за заплащане, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД, на обезщетение за забавено плащане на главницата от 250 000 лева за периода от 02.09.2010г. до датата на исковата молба – 18.03.2011г. за разликата над присъдения размер от 14 063,83 лева до предявения размер от 19 649,33 лева.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че съдът неправилно е приел, че възложителят по договора за изработка изпада в забава едва с представяне от другата страна на фактура, което противоречи, както на волята на страните, изразена в договора, така и на закона. Поддържа се, че вземането за възнаграждение става изискуемо от момента на приемане на работата с издаването на констативния протокол – акт обр.15, а издаването на фактурата е само счетоводно отразяване на стопанските операции и не е елемент от фактическия състав, от който възниква задължението за плащане на предадени и приети работи в изпълнение на сключен договор за изработка. Сочи се, че въззивният съд неправилно е определил размера на обезщетението за забава върху главницата, тъй като не е съобразил, че искът за лихви е предявен като частичен от общо дължимия размер на обезщетението за забава.
Ответникът по жалбата, [община], сочи, че не са налице основанията за допускане на касационния контрол, съответно жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че [община], в качеството си на възложител по договор за възлагане на обществена поръчка за работно проектиране, съгласуване и изграждане на пречиствателна станция за отпадни води с довеждащ колектор, дължи плащане за извършената от касаторите-ищци и приета от общината работа. Посочено е, че условията за разплащането по договора включват, освен приемане на работата чрез съставянето на акт обр.15 и издаването на фактура от изпълнителя. Въз основа на това е направен извод за недължимост на мораторната лихва за периода от издаването на акт обр.15 до датата на фактурирането, като претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД е уважена от датата на фактурирането върху размера на претендираната частична главница от 250 000 лева.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК жалбоподателите сочат, че въззивният съд е разрешил в противоречие с практиката на ВКС и на трайната практика на съдилищата – основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, въпроса за правната същност на задължението за издаване на фактура, тъй като е обусловил настъпването на падежа, съответно – на момента на забавата, на задължението за плащане на възнаграждението по договора за изработка от издаването на фактура. Според касаторите, формираната съдебна практика, обективирана в решения на ВКС, ТК, по т.д. № 492/2004г., т.д. № 475/2003г., т.д. №249/2007г., т.д. № 655/2006г. и определение № 596/ 09.09.2009г. по т.д. №332/2009г. на ВКС, II ТО, изрично приема, че съставянето на фактурата за дължимото възнаграждение не е елемент от договора за изработка, както и, че задължението за заплащане на възнаграждението на изпълнителя възниква от приемане на извършената работа. В решение № 230/ 25.02.2000г. по гр.д. № 1286/1999г. на ВКС изрично е прието, че срокът за заплащане на изпълнената работа започва да тече от двустранно съставения акт обр.19, а не от подписване на фактурата, като задължението на възложителя за заплащане на възнаграждението за изпълнена работа възниква след приемането й, а съгласно решение № 987/ 26.11.2004г. по т.д. № 157 / 2004г. на ВКС, II ТО, фактурата не е основание за плащане на продажната цена, която се дължи, не защото е издадена фактурата, а защото е извършена доставката. На второ място, в изложението се поддържа, че в противоречие със задължителната и казуална практиката на ВКС, при произнасянето си апелативният съд не се е съобразил с наведения от ищеца предмет, тъй като съдът не е взел предвид, че искът за лихва е предявен като част от общо дължимата лихва за забава, както и с това, че искът за присъждане на лихва е самостоятелен. Касаторите, на последно място, твърдят, че разрешаването на последните два въпроса е и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение, предвид следното:
Въпросът, дали падежът на вземането по чл.266 ЗЗД, е обвързан от издаването на фактура, който е от значение за определяне на началния момент на забавата, не може да обуслови допускането на касационен контрол, тъй като е свързан с преценка на правилността на изводите на въззивната инстанция относно установената по делото фактическа обстановка, включително и с тълкуване на конкретни клаузи от договора, която не може да бъде извършена в производството по чл.288 ГПК, съгласно задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение №1/ 19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Основанията за касиране на обжалваното въззивно решение по чл.281, т.3 ГПК са различни от основанията по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК и са относими за правилността на акта, поради което могат да бъдат взети предвид едва при осъществяването на касационния контрол по чл.290 ГПК т.е. само, ако решението бъде допуснато до касация.
По отношение на така поставения въпрос не са налице и допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Посочените решения на ВКС, ТК, по т.д. № 492/2004г., т.д. № 475/2003г., т.д. №249/2007г., т.д. № 655/2006г., не само не са приложени към изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, но съгласно твърдението на самите касатори не съдържат произнасяне за значението на изготвянето и представянето на фактура от изпълнителя за настъпване на падежа на вземането му за възнаграждение по договор за изработка. В тези решения не е разгледан въпроса за условията за настъпване на изискуемостта на вземането по чл.266 ЗЗД, а за предпоставките за самото възникване на задължението за изплащане на възнаграждението, като е прието, че то възниква с приемането на работата от възложителя. Същото важи и за решение № 987/ 26.11.2004г. по т.д. № 157 / 2004г. на ВКС, II ТО, разглеждащ въпроса за основанието за дължимост на вземането за продажната цена, но не и за падежа на това вземане. Въпросът относно възникване на едно вземане е отделен и различен от въпроса за настъпването на неговата изискуемост. Цитираното определение по чл.288 от ГПК, не само не съдържа разрешение на въпроса за значението на уговорката за представяне на фактура по отношение на падежа на вземането по чл.266 ЗЗД, но не представлява, съгласно ТР №1/ 19.02.2010г. т.д. № 1/2009г. и ТР №2/ 28.09.2011г. т.д. № 2/2010г. на ОСГТК на ВКС, „съдебна практика” по смисъла на чл.280 ГПК, ал.1 ГПК, тъй като дейността по допускането на касационно обжалване не е тълкувателна, изразеното от тричленния състав становище не формира правни изводи, а представлява само едно правно мнение. Дадените в атакувания акт и в решение № 987/ 26.11.2004г. по т.д. № 157 / 2004г. на ВКС, II ТО, различни разрешения относно изискуемостта на вземането за възнаграждение по договора за изработка и обусловеността й от издаването на фактура от изпълнителя, се предпоставени от различната фактическа обстановка по делата вкл. тълкуването на договореностите между страните, поради което не е налице основание по чл.280, ал.1 т.2 ГПК – противоречива съдебна практика, постановена по идентичен въпрос. Видно от изложеното, не се доказва осъществяването на релевираните допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Невярно е твърдението на жалбоподателите, че размерът на претендираната от тях законна лихва за забава е формиран от тях върху целия размер на вземането по чл.266 ЗЗД, а не само върху тази част от главницата /250 000 лева/, която е предмет на делото. Видно от представеното от ищците-касатори приложение по чл.366 ГПК, в което е посочен начина на формиране на размера на претендираната от тях мораторна лихва, същата е изчислена по отношение на предявената при условията на частичност главницата от 250 000 лева, а не и върху размера на тази част от вземането по чл.266 ЗЗД, която не е въведена като предмет на делото. Ето защо, въпросите,
свързани с предявяване на частичен иск за мораторна лихва за забава плащането на цялото вземане, при предявен частичен иск за главницата, не са относими към предмета на конкретното дело и не са обусловили изхода му. Доколкото не се доказва наличието на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, предвид указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, това е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол на съдебния акт, без да бъдат обсъждани наведените от касаторите допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, ал.1, т.1-т.3 ГПК.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 152 / 02.04.2012г. по в.т.д. № 91/ 2012г. на Апелативен съд – П..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.