Определение №286 от 43614 по тър. дело №2014/2014 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е


гр.София, 2019 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесети май през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 2014 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ЧЕЗ Разпределение България” АД, гр. София, чрез процесуалния представител адв.Г. А., срещу решение № 1088/03.05.2018 г. по т.д. № 4647/2017 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав, с което е потвърдено решение № 67/13.01.2017 г. и решение № 824/02.05.2017г. по т.д. № 3910/2016 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI – 13 състав за осъждане на „ЧЕЗ Разпределение България” АД на основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД да заплати на „Мокреш Солар парк” АД сумата от 816 459,07 лв., представляваща заплатена временна цена за достъп за периода м.09.2012 г. – м.08.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата от 18.05.2016 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 109951,18лв. – законна лихва върху главницата за периода 20.01.2015г.-17.05.2017г., на осн. чл.86 , ал.1 ЗЗД и в частта за разноските.
Касаторът поддържа, че решението е недопустимо и неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Касаторът е депозирал и искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС и искане за спиране във връзка с това на производството по настоящето дело.
Ответникът „Мокреш Солар парк” АД оспорва жалбата. Претендира присъждане на съдебни разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че ищецът – настоящ ответник по касационната жалба е собственик на Фотоволтаична централа, че между страните е сключен договор за осигуряване на достъп до електроразпределителната мрежа и пренос през нея на произведената от ищеца ел.енергия срещу задължението на последния да заплаща цена за пренос на електроразпределителното дружество „ЧЕЗ Разпределение Бълграия“АД в размер, утвърден от ДКЕВР. С решение № Ц – 33/14.09.2012 г. на ДКЕВР на осн. чл.32, ал.4 ЗЕ са определени временни цени за достъп до електропреносната и електроразпределителната мрежа, които да бъдат плащани на електроразпределителните дружества, считано от 18.09.2012 г. Посоченото решение е отменено с влязло в сила решение на ВАС. За периода на действие на акта на ДКЕВР производителят е заплатил на касатора сума в размер на претендираната с иска по чл.55, ал.1 ЗЗД. Според САС отношенията между ползвателя на електроразпределителната мрежа и електроразпределителното дружество се уреждат от договори – за присъединяване и за ползване на мрежата, а от втория тип на осн. чл.84, ал.2 ЗЕ са предвидени договорите за достъп до електроразпределителната мрежа. С оглед действалата за процесния период нормативна уредба извън предмета на договорното уреждане са дължимите цени за предоставените от електроразпределителното дружество услуги, които подлежат на административно регулиране единствено от ДКЕВР и по – специално – цените за достъп и за пренос / чл.30, ал.1, т.13 ЗЕ/. Този елемент от договорните отношения не е подвластен на волята на страните по договора, а подлежи на принудително административно регулиране от държавния енергиен регулатор. След като бъде определена по посочения ред цената става част от същественото съдържание на договорното отношение и нейното заплащане е дължимо на договорно основание. Липсата на административноправен елемент означава и липса на основание за начисляване от електроразпределителното дружество на цена за пренос/достъп. С оглед на това е направил извод, че задължението на ищеца за плащане на цената за достъп до електроразпределителната мрежа на ответника е възникнало с издаването на индивидуален административен акт (решение № Ц – 33/14.09.2012 г. на ДКЕВР). Счел е за неприложима нормата на чл.326, ал.2 ТЗ при административното регулиране на цената. С отмяната на решението на ДКЕВР за определяне цената на достъп отпада с обратна сила основанието, на което е платена и се дължи връщането й от получилото я лице. Поради което въззивният съд е заключил, че предявеният иск по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД е основателен.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на произнасяне от въззивния съд по недопустим иск и поставя следните групи въпроси: 1.1. Приложими ли са правилата на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета към актовете на ДКЕВР по чл.36а, ал.2 ЗЕ за определяне на цената на достъп за прозводителите на електроенергия от ВЕИ до електропреносната и електроразпределителната мрежа на територията на Република България?; 1.2. Следва ли чл.16, параграф 3 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 23.04.2009 г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на Директива 2001/77/ЕО и Директива 2003/30/ЕО да се тълкува в смисъл, че допуска операторите на разпределителната система да поемат, изцяло или частично, разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай че при транспонирането на директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл.16, параграф 4 от същата Директива?; 1.3. Допустимо ли при отсъствие на нормативен акт на вътрешното право, който да допуска изрично приложението на чл.16, ал.2 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета на територията на Република България, подобен правен резултат да се постига с индивидуален административен акт на ДКЕВР или отсъствието на такъв акт?; 2.1. Допустимо ли е въззивният съд, който е констатирал неправилна правна квалификация на първоинстанционния съд, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, да откаже да оповести констатацията си на страните и да им даде възможност в състезателна процедура да упражнят правото си на ефективни правни средства?; 2.2. Следва ли правата на ефективна съдебна защита и на справедлив съдебен процес, закрепен в чл.47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство и съдебна практика, според които националният съд може да повдигне правно основание, свързано с правото на ЕС, едва в постановеното от него съдебно решение, без да предостави възможност на страните по спора да представят своята позиция по това правно основание?; 3.1. Допустимо ли е съдът да се позовава на казуални разрешения на ВКС, постановени в решения на ВКС по чл.290 ГПК, по въпроси, стоящи вън от конкретния правен въпрос, за който е допуснато касационното производство по реда на чл.288 ГПК?; 3.2. Допустимо ли е да се формира задължително тълкуване по въпрос, който е различен от „темпоралното действие на отмяната на индивидуалния административен акт?; 3.3. Задължително ли е за съда тълкуването на цитираните съдебни решения, относимо към приложение на чл.195 АПК по аргумент за противното към процесните правоотношения?; 3.4. Задължително ли е тълкуването на съда в цитираните съдебни решения по отношение на правното значение на допуснатото по закон предварително изпълнение на индивидуален административен акт, което се явява законно изпълнително основание по смисъла на чл.268 АПК?; 4.1. Следва ли правото на ефективна съдебна защита, както е установено в чл.47, ал.1 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика, съгласно които отговорът на правен въпрос, постановено по конкретно дело от ВКС: който е от значение за решаване на спор относно възмездния характер на правото за достъп до електроразпределителната мрежа; който е задължителен за долустоящите съдилища и който е приет, без да се отчита правото на ЕС, и по – специално разпоредбата на чл.16, пар.3 от Директива 2009/28, правото на собственост по чл.17 от Хартата на основните права и принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, както са установени в практиката на Съда на ЕС, е задължителен за долустоящия съд, когато разглежда друго дело, което има за предмет спор относно възмездния характер на правото на достъп до електроразпределителната мрежа?; 4.2. Допуска ли общностното право, и по – специално принципът на ефективност, съществуването на разпоредба като чл.290 ГПК, така както е тълкуван от компетентната национална върховна юрисдикция и която установява задължителна сила на решение на ВКС по правен въпрос, поставен по конкретно дело, за долустоящия съд, който разглежда друго дело, когато последиците от прилагането й противоречат на правото на ЕС и осуетяват прилагането на правото на ЕС в областта на производството на електрическа енергия от възобновяем източник и достъпа на такава електрическа енергия до разпределителната мрежа?; 5. Следва ли чл.17, параграф 1 от Хартата на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение, и този индивидуален административен акт впоследствие е отменен с влязло в сила съдебно решение?; 6.1. Определената от административния орган регулирана пределна цена на мрежовата услуга „достъп до електроразпределителната мрежа” за производителите на електроенергия от ВЕИ ограничава ли страните по договора за мрежова услуга да уговорят като цена всяка стойност, намираща се в границите на пределната цена? Кое е императивното правило на закона, което постановява, че „конкретният размер на цената на услугата за достъп, предоставяна по силата на сключения договор се определя винаги въз основа на административен акт – решение на КЕВР, поради което в случая волята на страните за свободно определяне на цената на същата е заместена по силата на закона от решението на административния орган за нейния размер”?; 6.2. Може ли задължение за заплащане по договор за достъп до електропреносна или електроразпределителна мрежа да има и друг, недоговорен източник (сложен фактически състав от договор и нещо друго или само смесен сложен фактически състав) и ако може, кое е непосредственото основание за възникване на задължението за плащане – договорът или юридическите факти с недоговорен произход?; 6.3. Различава ли се основанието за плащане по двустранен възмезден договор от основанието на договора и ако се отличава коя е правната норма, която регулира съществуването на такова отличие, какви са нейните хипотеза, диспозиция и правни последици?; 7.1. Допустимо ли е реализиране на кондикционен иск за неоснователно обогатяване поради отпаднало основание за договор с продължително или периодично действие, относимо към заплатените договорноустановени парични задължения до датата на отпадане на основанието?; 7.2. Представлява ли предварителното изпълнение, допуснато от закона за изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие сделки?; 7.3. Следва ли правото на ЕС, и по – специално принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика като тези по главния спор, съгласно които отмяната на индивидуален административен акт, чието предварително действие е допуснато по силата на закона, с който се определят временни цени за достъп до електроразпределителната система, автоматично води до отмяната на последиците на допуснатото предварително изпълнение, изразяващи се в придобити на законно основание цени за достъп до разпределителната мрежа от страна на оператора на мрежата?; 7.4. Следва ли от допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни пределни цени на достъп до електроразпределителната система, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператор на електроразпределителната система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система?; 8. Отпадането на съществен елемент от договора за предоставяне на мрежова услуга поради отмяна с обратна сила на административния акт, който го определя, има ли правното действие на акт, равнозначен на унищожаване или разваляне на договора, или произвежда правното действие на незавършен фактически състав на договора?; 9.1. Допустимо ли е съдът при обосноваване на своите правни изводи да не посочи приложимата материалноправна норма, от чийто диспозитив извежда релевантните за спора факти?; 9.2. Допустимо ли е съдът да не изпълни задълженията си да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните, аргументите и доводите на страните във въззивната инстанция, както и да не обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор?; 9.3. Допустимо ли е съдът да откаже изрично да разгледа и обсъди доводите на страните на основание наличие на задължителна съдебна практика по сходни казуси, която изключва възможността да бъде променен окончателният правен извод?; 10.1. Допустимо ли е съдът да откаже да се съобрази с качеството на субекта (търговец) и да откаже да приложи правилата на втория квалифициращ търговската сделка критерий по чл.286, ал.2 и ал.3 ТЗ? Допустимо ли е и при какви условия и предпоставки съдът, вкл. без възражение от страната, да откаже да признае правното действие на обвързваща го презумпция (презумпции), каквато е тази по чл.286 ТЗ?; 10.2. Допустимо ли е съдът да откаже да приложи обвързващата го презумпция на чл.292 ТЗ, когато между търговци, които се намират в трайни отношения помежду си, направеното търговско предложение за заплащане чрез специфициране на вида и цената на услугата в установен от закона данъчен документ – данъчна фактура с основание и размер на дължимото плащане, не бъде отхвърлено веднага, а задължението надлежно и своевременно изплатено?
Касаторът се позовава на следните допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за селекция на касационната жалба: по въпросите, групирани в т.2, т.3, т.9 и т.10 се поддържа допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие със задължителната практика на ВКС – Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 2/28.09.2011 г. по тълк.д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС, ППВС № 1/28.05.1979 г., т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2000 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и решения, постановени по чл.290 ГПК; по въпросите, включени в останалите точки, доводите са за наличие на селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касационната жалба е подадена след изменението на чл.280, ал.1 ГПК с ДВ бр.86/2017г., поради което не съществува поддържаното за част от въпросите основание – въпросът е решаван противоречиво от съдилищата. Предвид довода на касатора, че противоречието е в посочени от него решения на ВКС, то настоящият състав квалифицира соченото основание като такова по чл.280, ал.1, т.1 ГПК / ДВ бр.86/2017г./ – поради противоречие с практиката на ВКС.
В молбата за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз и за спиране на производството по настоящето дело във фазата на касационно обжалване касаторът е обосновал следните въпроси: 1. Следва ли чл.16, параграф 3 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2009 г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на Директива 2001/77/ЕО и Директива 2003/30/ЕО да се тълкува в смисъл, че допуска операторите на разпределителната система да поемат, изцяло или частично, разходите до електроразпределителната мрежа, в случай че при транспонирането на директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл.16, параграф 4 от същата Директива?; 2. Следва ли чл.17, параграф 1 от Хартата на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение, и този индивидуален административен акт впоследствие е отменен с влязло в сила съдебно решение?; 3. Следва ли правото на ЕС, и по – специално принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика като тези по главния спор, съгласно които отмяната на индивидуален административен акт, чието предварително действие е допуснато по силата на закона, с който се определят временни цени за достъп до електроразпределителната система, автоматично води до отмяната на последиците на допуснатото предварително изпълнение, изразяващи се в придобити на законно основание цени за достъп до разпределителната мрежа от страна на оператора на мрежата?; 4. Представлява ли допуснато по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни пределни цени за достъп до електроразпределителната система, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператор на електроразпределителната система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система?; 5. Следва ли правата на ефективна съдебна защита и на справедлив съдебен процес, закрепени в чл.47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство и съдебна практика, според които националният съд може да повдигне правно основание, свързано с правото на ЕС, едва в постановеното от него съдебно решение, без да предостави възможност на страните по спора да представят своята позиция по това правно основание?; 6. Следва ли правото на ефективна съдебна защита, както е установено в чл.47, ал.1 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика, съгласно които отговорът на правен въпрос, постановен по конкретно дело от ВКС: който е от значение за решаване на спор относно възмездния характер на правото за достъп до електроразпределителната мрежа; който е задължителен за долустоящите съдилища и който е приет, без да се отчита правото на ЕС, и по – специално разпоредбата на чл.16, параграф 3 от Директива 2009/28/ЕО, правото на собственост по чл.17 от Хартата на основните права и принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, както са установени в практиката на Съда на ЕС, е задължителен за долустоящия съд, когато разглежда друго дело, което има за предмет спор относно възмездния характер на правото на достъп до електроразпределителната мрежа?; 7. Допуска ли общностното право, и по– специално принципа на ефективност, прилагането на разпоредба като чл.290 ГПК, така както е тълкуван от компетентната национална върховна юрисдикция и която установява задължителна сила на решение на ВКС по правен въпрос, постановен по конкретно дело, за долустоящия съд, който разглежда друго дело, когато последиците от прилагането й противоречат на правото на ЕС и осуетяват прилагането на правото на ЕС в областта на производството на електрическа енергия от възобновяем източник и достъпа на такава електрическа енергия до разпределителната мрежа?
По предпоставките за допускане на касационно обжалване:
Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо. САС се е произнесъл по предявения с исковата молба иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. Фактите, които сочи ищецът: влязло в сила решение на ВАС, с което е отменен индивидуален административен акт – решението на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп, при твърдение за отпадане с обратна сила на последиците на този акт, платените цени за достъп по време на действие на решението на ДКЕВР и петитума, който формулира: за връщане обратно на платеното, обуславят правната квалификация на предявения иск. В тези граници и с оглед на приложението на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, въззивният съд е изложил своите съображения, за да постанови крайния правен резултат от спора.
В преобладаващата си част поставените от касатора правни въпроси не изпълняват изискванията на чл.280, ал.1 ГПК: да са включени в предмета на спора и да са обусловили конкретно изразената в обжалвания съдебен акт правна воля на съда, съгласно разясненията на т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Така например поставените в т.1, т.2.2, т.4, т.5, т.7.3 и т.7.4, касаещи тълкуване на норми от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2009 г. и на Хартата на основните права на ЕС, не са обсъждани от САС, поради което и не се явяват обуславящи за произнасянето му по правния спор.
Не съответства на обективираната във въззивното решение воля на съда твърдението по въпрос т.2.1, че САС е променил дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска и не е предприел следващите се от това процесуални действия по осигуряване на страните на ефективно упражняване на правото им на защита. Всички въпроси в т.3 се явяват ирелевантни за крайния резултат, тъй като независимо на какви съдебни решения се позовава въззивният съд, възприетите в тях разрешения той споделя, т.е. изразява собствена воля да обоснове резултата от правния спор по аналогични съображения.
Въпросите, включени в т.9, по съществото си представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения, т.е. обосновават касационно основание по чл.281, т.3 ГПК и предполагат проверка по същество на касационната жалба, т.е. стоят извън правомощията на касационната инстанция в производството по чл.288 ГПК. Отделно от това не е осъществен селективният критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото при постановяване на решението САС е действал в съответствие с правомощията си като инстанция по същество на спора и съгласно разясненията на т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Въпросите, включени в т.10, не са обусловили произнасянето на апелативния съд, който не е излагал мотиви относно приложението на чл.286 и чл.292 ТЗ, а изрично е приел, че според доказателствата по делото е бил сключен договор за използване на разпределителната мрежа при поето задължение за заплащане на цена от производителя, като страните са се съгласили, че размерът на последната по силата на нормативен акт се определя от държавен орган – ДКЕВР (понастоящем КЕВР). В случая страните по договорното правоотношение по никакъв начин – изрично или с конклудентни действия, преди постановяване на Решение № Ц – 33/14.09.2012 г. на ДКЕВР и след неговата отмяна, не са изразявали воля да определят по свое усмотрение цената за достъп, за да се поставя въобще като релевантен въпрос № 6.1 от касатора. Поради което съдът намира, че този въпрос е формулиран хипотетично и не се явява обуславящ изхода на правния спор.
За отговарящи на изискванията към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК се преценяват въпроси № 6.2, 6.3, 7.1, 7.2 и 8, които в своята цялост поставят проблема за основанието, на което се дължи заплащане от производителя на електроенергия на временна цена за достъп до електроразпределителната мрежа и за темпоралното действие на отмяната на индивидуален административен акт, с който се определя по силата на закона такава временна цена за достъп. Разрешенията, които въззивният съд дава по тези въпроси са съобразени с постоянната съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 212/23.12.2015 г. по т.д. № 2956/2014 г. на ВКС, I т.о., решение 155/11.01.2016 г. по т.д. № 2611/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 157/11.01.2016 г. по т.д. № 3018/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 7/26.04.2016 г. по т.д. № 3196/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 28/28.04.2016 г. по т.д. № 353/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 58/16.08.2016 г. по т.д. № 332/2015 г. на ВКС, I т.о., решение № 75/16/08.2016 г. по т.д. № 206/2015 г. на ВКС, I т.о., решение № 175/31.10.2016 г. по т.д. № 1089/2015 г. на ВКС, I т.о., решение № 254/15.12.2016 г. по т.д. № 1672/2015 г. на ВКС, I т.о., решение № 206/18.01.2017 г. по т.д. № 3045/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 220/20.02.2017 г. по т.д. № 3111/2015 г. на ВКС, I т.о. и други съдебни актове. В последните се обосновава тезата за обратната сила на отмяната по реда на АПК на решение № Ц – 33/14.09.2012 г. на ДКЕВР и заличаването в резултат на това на правните му последици. Прието е, че с оглед предварителното изпълнение на решението на ДКЕВР, пряко следващо от закона, същото е породило правни последици преди влизането си в сила. Независимо от това, отмяната му по съдебен ред има обратно действие, с което се заличават всички целени с него последици от момента на издаването на решението (допускането на предварителното му изпълнение). Отмяната на решението за определяне на временни цени за достъп до електроразпределителната мрежа предпоставя възникване на задължение за връщане на формираните въз основа на него и заплатени временни цени за достъп в хипотезата на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД – на отпаднало основание, като при този извод е съобразено и ППВС № 1/28.05.1979 г. Независимо от възмездния характер на достъпа до мрежата, размерът на дължимите цени за достъп в периода до отмяна на решение № Ц – 33/14.09.2012 г. на ДКЕВР не може да бъде определен валидно посредством реда, предвиден в чл.32 ЗЕ, нито да бъдат използвани за тази цел правилата относно търговските сделки (например чл.326, ал.2 ТЗ), т.к. цената на достъп не подлежи на свободно договаряне, а е предмет на нарочна административна регулация. Компенсаторният механизъм по ЗЕ намира приложение само при наличие на влезли в сила (действително и законосъобразно определени) временни цени за достъп.
Поради изложеното решението на САС не следва да бъде допускано до касационно обжалване.
По искането за отправяне на преюдициално запитване.
По първия от поставените въпроси, предвиждащ тълкуване на § 4 вр. § 3 от чл.16 на Директива 2009/28/ЕО, настоящият състав на ВКС счита, че смисълът на нормата на общностното право е ясен и не буди никакво съмнение, за да се нуждае от тълкуване. В чл.16, § 4 от Директивата се въвежда възможност, а не задължение за държавата да задължи операторите на преносната и разпределителната мрежа да поемат изцяло или частично посочените в § 3 разходи. След като се касае до предвидена в Общностното право възможност за държавите – членки, то направеният от тях избор касае начин на уреждане във вътрешното право на тези правоотношения и не е предоставен на тълкуване от СЕС. Тезата на молителя е, че националният законодател не се е възползвал изрично от възможността да въведе изключение от възмездния характер на достъпа до разпределителната мрежа в националния транспониращ акт, поради което и националните съдебни органи нямат правна възможност да прилагат подобно изключение в постановените от тях актове. Така поставен въпросът не може да обуслови пряко изхода от спора, доколкото нито в обжалвания съдебен акт, нито в доводите на страните, а и предвид създадената задължителна практика на ВКС не е прието, че е нормативно предвиден безвъзмезден характер на достъпа на производителите на електрическа енергия до електроразпределителната мрежа. Въпрос на обсъждане на конкретни доказателства е дали са изпълнени изискванията за определяне на цените за достъп – временни или окончателни по съответния ред.
Вторият от въпросите – тълкуването на чл.17, § 1 от Хартата на основните права на ЕС е поставен твърде общо, но дори да бъде синтезиран до защита от Общностното право на придобит доход, той също не обуславя изхода на делото, доколкото видно от фактите и доводите по делото е безспорно, че доходът е бил придобит законно (съобразно решението на ДКЕВР), но впоследствие основанието за придобиването му е отпаднало, каквато е разпоредбата на чл.55, ал.1 от националния Закон за задълженията и договорите.
Третият и четвъртият въпрос също са поставени общо и хипотетично и не очертават рамката, в която би следвало СЕС да се произнесе по проблем, пряко обуславящ преценката на съда по конкретния спор – чл.628 ГПК (чл.267, ал.3 вр. ал.2 ДФЕС). Поради това, за ВКС не съществува задължението да отправи преюдициално запитване по тези въпроси – С – 283/81 CILFIT and Lanificio di Gavardo S. v M. of Health.
По същите съображения, Върховният касационен съд не е длъжен да отправи преюдициално запитване и по останалите три въпроса, доколкото искането е извън приложното поле на тълкувателната дейност на Съда на Европейския съюз. Преди всичко, настоящият съдебен състав счита, че тези разпоредби на националното процесуално право (чл.280 и сл. ГПК) не попадат в обхвата на тълкувателната компетентност на СЕС, а освен това, съгласно Тълкувателно решение № 2/28.09.2011 г. по тълк.д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС, постановените по реда на чл.290 ГПК решения са задължителни за по – долните съдилища по отношение на посочения в тях правен въпрос, но не са задължителни за друг състав на ВКС, разглеждащ сходен спор.
Така изложеното налага цялостен извод за неоснователност на искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС.
В полза на ответника следва да се присъдят сторените от него разноски за касационното производство, доколкото е направено такова искане и са представени доказателства за реалното им осъществяване в размер на 7 380лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1234/31.05.2017 г. по т.д. № 5240/2016 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 9 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „ЧЕЗ Разпределение България” АД за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз.
ОСЪЖДА „ЧЕЗ Разпределение България” АД да заплати на „Солар – Пет” ООД сумата от 7 380лв., представляваща сторените от последното разноски за касационната инстанция, на осн. чл.78, ал.3 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *