9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 391
София, 18.04.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети март две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1034 /2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Г. З., подадена, чрез адв. В. В., срещу въззивно решение № 7610 от 09.11.2015год. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.
№ 19468/2014год., с което е потвърдено решение № 9 от 14.07.2014год. по гр.д.№ 33611/2013год. на Софийски районен съд, в частта, с която са отхвърлени предявените от А. Г. З. срещу Държавно предприятие „Ръководство на въздушното движение“, искове с правно основание чл. 61, ал.1 К., вр. с чл. 228, ал.2, вр. чл. 222, ал.3 КТ за заплащане на сумата от 50 000 лв. – неначислен и неизплатен остатък от обезщетение по чл. 61 от Колективен трудов договор №159 от 30.06.2010год. и по чл. 86 от ЗЗД за заплащане на сумата от 14 000 лв. – законна лихва за забава за периода от 01.09.2010год. до 02.07.2013год.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението. Претендират се сторените пред трите съдебни инстанции разноски. Към жалбата е приложено изложение на основания за допускане на касационното обжалване.
Ответната страна Държавно предприятие „Ръководство на въздушното движение“, чрез юрисконсулт С., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, е депозирала отговор на касационната жалба. Счита, че не са налице посочените основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл. 280 ГПК. По същество изразява становище за неоснователност на касационната жалба и моли атакуваният съдебен акт да бъде оставен в сила. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявените искове са отхвърлени, въззивният съд е приел за установено по делото, че считано от 12.03.2009 г. ищецът е възстановен на длъжност „Ръководител сектор в експлоатационни сектори-ЦУ ОД:сектор „КЦТиС”- София“. На 12.03.2009 г. е постигнато съгласие между ищеца и генералния директор на ДП „Р.В.Д.”, че считано от същата дата работникът ще изпълнява длъжността „Ръководител полети-инструктор на тренажор” в „Централно управление: Експлоатационни сектори към ОД: сектор „Център за подготовка на кадри” при основна работна заплата 2 310,00 лв., а с последващо споразумение, считано от 01.06.2009 г. е договорено, че ищецът ще изпълнява длъжността „Ръководител полети радарен-инструктор на тренажор“. Установено е, че на 30.06.2010г. е подписан Колективен трудов договор (К.) между ответника и Синдикален икономически-технически съюз при Съюза на транспортните синдикати в България към К., Национален синдикат за аеронавигационно обслужване и Фирмена синдикална организация в ДП Р. към Федерация на транспортните работници „Подкрепа”, като в чл. 61 от същия е посочено, че при прекратяване на трудовото правоотношение след като работникът/служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст или болест при условията на чл. 68, чл. 71 от КСО или § 4 от ПЗР на КСО, му се изплаща обезщетение при условията на чл. 222 ал. 2 или ал. 3 от КТ в по голям размер. Уговорено било, че възнаграждението се формира от указания в закона минимален период и периода на заемана длъжност при работодателя, последното получено брутно трудово възнаграждение съобразно елементите, посочени в чл. 17 ал. 1 от Наредбата за структурата и организация на работната заплата и условно брутно трудово възнаграждение, определено в съотношение на индивидуалната основна заплата към стойността на указания във ВПРЗ коефициент към датата на прекратяване на трудовото правоотношение. Предвидено е, че вземането възниква при поискване в рамките на месеца на придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст и се изплаща с последното трудово възнаграждение. Съгласно чл. 41 ал. 1 К. за придобит трудов стаж и професионален опит на работниците и служителите се изплаща допълнително месечно трудово възнаграждение за всяка година придобит трудов стаж и професионален опит. За всяка година трудов стаж в Р. е определено да се заплаща и допълнително месечно трудово възнаграждение за професионална обвързаност – чл. 42 К.. Между страните не съществувал спор, че на 21.07.2010 г. във връзка с възникнала необходимост от обезпечаване ръководството в сектор „ЦПК” към Централно управление ДП „Р.” е разпоредено ищецът да замества Ръководителя на сектор „ЦПК” за времето от 26.07.2010г. до 03.09.2010г. като за този период да получава основна заплата в размер на
2 520 лв. От представената заповед № 58/26.08.2010г. на генералния директор на ДП „Р.” се установява, че по подадена от ищеца молба, считано от 01.09.2010г., е прекратено трудовото правоотношение между ищеца и ответника поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, както и че е разпоредено на последния да бъде изплатено обезщетение съгласно чл. 61 ал. 1 от К. и обезщетение за 159 дни неизползван платен отпуск. От представеното по делото удостоверение се установява, че към датата на прекратяване на трудовото му правоотношение ищецът е членувал в Национален синдикат за аеронавигационно обслужване. Съобразно заключението на вещото лице по приетата в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, което въззивният съд е кредитирал, се установява, че обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ, в по-голям размер съгласно чл. 228, ал. 2 от КТ, изчислен по начина указан в К. и на база прослужено време при ответника, като 30 кръгли години при база Б., изчислено за месец август, при основна заплата 2520 лв., е в размер на 131 979, 78 лв. при изплатено 131 979.78 лв. от работодателя, поради което няма разлика от изплатеното на ищеца и начисленото при ответника.
След анализ на доказателствата въззивният съд е обосновал довод, че вземането произтича от различни обстоятелства – постигнато съгласие по предписан ред и разпростиране ефекта му по отношение на ищеца. За меродавни приема клаузите на К., като по-благоприятни за работника/служителя. Въззивният съд достигнал до извода, че след като приложимата от договора клауза не определя периода от време, относим към преценката за размера на обезщетението, то трябва да се изследват други клаузи, от които да се достигне до общия смисъл, заложен в договора. Утвърждавайки предпоставките за възникване на вземането клаузата препраща към регламентацията, дадена в чл. 68 КСО, която придава значение на пълните години на престиран труд. Обезщетението изрично е обусловено от броя години трудов стаж и в чл. 61, ал.12 К.. В чл. 41 и чл. 42 от К. във връзка с възникване на правото на обезщетение, поради придобит трудов стаж, за релевантен е приет периодът от време, измерван в години. Въззивният съд е отчел значението на месеците и дните трудов стаж за възникващото пенсионно отношение, но е обосновал ясно тяхната неотносимост към определянето на размера на обезщетението по чл. 61, ал.1 К., вр. с чл. 228, ал.2, вр. чл. 222,ал.3 КТ. Отликата помежду им е извел от различните цели, които се преследват – при пенсионното отношение те влияят върху формирането на капитала, призван да обезпечи заплащането на издръжка след прекратяване на трудовата дейност, докато претендираното обезщетение се основава на приноса на служителя към дейността на работодателя за минал период от време. С оглед на това, е приел, че при липсата на изрично указание в договорната клауза няма основание за разширителното й тълкуване и то в разрез с изразената в идентична хипотеза воля за придадено значение на пълна година трудов стаж. Ясно разграничение е прокарано и по отношение на значението на приравняването на различните категории труд за пенсионното отношение и за формирането на претендираното обезщетение, като е заключено, че същото не влияе върху размера на обезщетението. Единствено фактически изминалият период от време е от значение при определяне размера на благодарственото плащане както по смисъла на закона, така и съобразно договорната клауза, поради което въззивният съд е приел за меродавно при определяне трудовия стаж на ищеца числото 30. По отношение на утвърдения коефициент на съотношение на размера на индивидуалната основна заплата към стойността на съответния коефициент единица, посочен във ВПРЗ, въззивният съд достига до извода, че договорната клауза отдава значение на основната заплата, която произтича от постигнато съгласие за изпълнение на определена по съдържанието си длъжност срещу конкретно по размер възнаграждение, каквото е обективирано в допълнително споразумение от 13.07.2009 г. В този смисъл Заповед № 90/21.07.2010 г. не е в състояние да повлияе на съдържанието на трудовото правоотношение. Произтичащата от естеството на трудовото правоотношение власт за работодателя да възлага временно изпълнение на определена длъжност поражда единствено задължението му да възнагради работника или служителя адекватно за допълнително възложените му отговорности. Договорната клауза еднозначно разграничава коефициента като елемент от формулата за определяне размера на обезщетението от брутното трудово възнаграждение, поради което без значение е обстоятелството, че получената при условията на чл. 267 ал. 3 КТ сума е меродавна за размера на брутното трудово възнаграждение. При тези съждения съдебният състав е достигнал до извода, че тъй като заеманата към момента на уволнението длъжност не произтича от съдържанието на трудовия договор между страните, то няма причина да бъде взет предвид придаденият по-висок коефициент за тази длъжност. По изложените съображения, въззивният съд е приел за неоснователен предявеният иск за заплащане на обезщетение.
Към касационната жалба касаторът е представил изложение на основанията за допустимост на касационното обжалване, в което поддържа основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК по следните въпроси: 1./Следва ли понятието „трудов стаж“ в клауза от Колективен трудов договор, която предвижда изплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ в по-висок размер съгласно чл. 228, ал. 2 КТ, да се тълкува разширително, в полза на работника/служителя, при положение, че тази клауза от К. не определя изрично периода от време, на който придава значение? 2./ „В случай, че съгласно Колективен трудов договор от значение за определяне на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ, в по-висок размер съгласно чл. 228, ал. 2 КТ е придобитият от работника/служителя трудов стаж, без да се определя изрично периода от време, на който се придава значение, следва ли да се извършва приравняване на различните категории труд съгласно правилото на чл. 104, ал. 2 КСО? 3./ „При определяне размера на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ следва ли да се вземат предвид длъжността, която работникът/служителят е заемал и трудовото възнаграждение, което е получавал, по силата на заповед на работодателя по чл. 120, ал. 1 КТ за месеца, предхождащ прекратяването на трудовото правоотношение? 4./ „В случай, че съгласно Колективен трудов договор от значение за определяне на обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ в по-висок размер, съгласно чл. 228, ал. 2 КТ е коефициент, чийто размер зависи от заеманата от работника/служителя длъжност и получаваното от него брутно трудово възнаграждение /Б./, следва ли при определяне размера на този коефициент да се вземат предвид длъжността, която работникът/служителят е заемал, и трудовото възнаграждение, което е получавал, по силата на заповед на работодателя по чл. 120, ал. 1 КТ за месеца, предхождащ прекратяването на трудовото правоотношение?“.
Във връзка с първия въпрос касаторът твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава на Решение № 502/26.07.2010г. по гр. д. № 222/2009г. на ВКС, IV г.о., Решение № 504/26.07.2010г. по гр. д. № 420/2009г. на ВКС, IV г.о. и Решение № 546/23.07.2010г. по гр. д. № 856/2009г. на ВКС, IV г.о. Навежда твърдение за съществуващо противоречие в разрешаването на втория поставения въпрос на въззивното решение с Решение № 154/21.05.2013г. на Ловешкия районен съд, постановено по гр. д. № 250/2013г. и Решение от 14.10.2010г. на Ямболския районен съд, постановено по гр. д.
№ 1284/2010г. По третия и четвъртия въпрос поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
Правно разрешен и обуславящ изхода на спора е първият поставен въпрос. По отношение на него не е налице, обаче, поддържаното допълнително основание по чл.280 т.1 ГПК. На първо място, при извършване на преценка за съответствие между правното разрешение по конкретен въпрос дадено от един, съответно друг съдебен състав, следва да е налице идентичност от фактическа страна – при еднотипни хипотези, правната норма да е приложена различно. В конкретния случай не съществува подобен идентитет между релевантните обстоятелства по разглежданото дело и по тези, чийто съдебни решения са представени, поради което няма основа за сравнение. Същевременно с решенията, на които се позовава касаторът, не е дадено правно разрешение по конкретно поставения в изложението въпрос – „Следва ли понятието „трудов стаж“ в клауза от Колективен трудов договор, която предвижда изплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ в по-висок размер съгласно чл. 228, ал. 2 КТ, да се тълкува разширително, в полза на работника/служителя, при положение, че тази клауза от К. не определя изрично периода от време, на който придава значение?” С тези актове е дадено правно разрешение по материалноправния въпрос по приложението на чл. 20 ЗЗД: следва ли разпоредбите на договора да се тълкуват като се отчита тяхната взаимовръзка и поредността, в която са уговорени задълженията на страните. За пълнота следва да се отбележи, че въззивният съд, съобразно така формираната задължителна съдебна практика и в съответствие с чл. 20 ЗЗД е тълкувал отделните уговорки на договора, във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед на неговата цел.
Правно разрешен и обуславящ изводите на съда е и вторият поставен в изложението въпрос. Не е налице обаче поддържаното допълнително основание по чл.280 т.2 ГПК. Във връзка с този въпрос касаторът се е позовал на посочените по-горе в определението актове на Ловешкия районен съд и на Ямболския районен съд. В същите обаче не се съдържа правно разрешение по конкретно поставения в изложението на касатора правен въпрос, поради което и не може да се обоснове извод за наличие на твърдяното от касатора противоречиво разрешаване на правния въпрос.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле и на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на третия и четвъртия формулиран въпрос. Твърдението за липса на ясна правна уредба и съдебна практика по приложението на чл.222 ал.3 КТ не е достатъчно да обоснове извод за наличие на това основание, още повече, че задължителна съдебна практика по приложението на този законов текст е формирана – пр.: решение №847 от 14.01.2011г. по гр.д.№1558/2009г. на ВКС, ІV ГО, решение № 540 по гр.д. № 895 за 2009 г. на ІV ГО и др. Според последната съобразно правилата на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата – чл. 15 НСОРЗ, като допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер наредбата определя тези, които се заплащат за образователна и научна степен и за придобит трудов стаж и професионален опит, както и тези допълнителни възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. Следователно, в брутното трудово възнаграждение като основа за обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ се включват основното трудово възнаграждение и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер – предвидими и сигурни, определени в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за работната заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор. Според чл. 17, ал. 1 от наредбата, в брутното трудово възнаграждение в случаите на чл. 228 от Кодекса на труда (обхващащи и обезщетенията по чл. 222, ал. 3 КТ) се включва основното трудово възнаграждение, възнаграждението над основната заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективния или индивидуалния трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, доколкото друго не е предвидено в КТ и други изрично изброени възнаграждения. Изплащаните суми за нощен труд, труд в официални празници, увеличен нощен труд по посочените критерии, а и защото отчитането им зависи от възприетия от различните работодатели начин на отчитане на работното време – подневно или сумирано, не могат да бъдат отнесени към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер. Целевата награда и месечната премия поради предназначението си да стимулират трудовото участие и да наградят показан висок трудов резултат, явно не спадат към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер. Трудовото възнаграждение, получавано по силата на заповед на работодателя по чл. 120, ал. 1 КТ поради предназначението си да възнагради работника за допълнително положения труд за съответния период от време също не спада към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер. Въззивният съд не се е отклонил от тази задължителна съдебна практика. Касаторът от своя страна не е обосновал нужда от промяната й, а нещо повече – посочил е че такава липсва. По изложените съображения не може да се обоснове извод за наличие на основанието по чл.280 т.3 ГПК.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Предвид изхода на делото на ответника следва да се присъдят сторените в касационната инстанция разноски в размер на 1837,50 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение, съобразно чл.9, ал.3 вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Претендираните разноски за първа и въззивна инстанции са присъдени в полза на ответника с постановените от съдилищата съдебни актове.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 7610 от 09.11.2015год. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.
№ 19468/2014год.
ОСЪЖДА А. Г. З. да заплати на Държавно предприятие „Ръководство на въздушното движение“ сумата от 1837,50лв., представляваща сторени в производството разноски.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: