9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№391
гр. София18.07.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и трети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
изслуша докладваното от съдия Николова т.д. №2210 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Ф. М. и „Будак 05“ ЕООД срещу решение №129 от 03.05.2018г. по т.д. №144/2018г. на Пловдивски апелативен съд. С него е потвърдено решение №137 от 13.11.2017г. по т.д. №10/2017г. на Кърджалийски окръжен съд, в обжалваната част, с която е признато по отношение на „Будак 05” ЕООД и Г. Ф. М., че съществува вземане на Р. Р. Сеид, в качеството й на цесионер по Договор за продажба на вземане от 29.12.2016г, сключен с „Микрофонд” АД, в размер на 18 260,76 евро /14 211,85 евро главница; 1 208,12 евро договорна лихва; 2 840,88 евро рискова премия/, представляваща част от поето менителнично задължение по Запис на заповед от 14.08.2014г., ведно със законна лихва, считано от 08.06.2016г. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена Заповед №84/09.06.2016г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. №658/2016г. по описа на Кърджалийски районен съд. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно, незаконосъобразно, необосновано и постановено в противоречие със събраните по делото доказателства и практиката на ВКС. Считат за неправилен извода на решаващия състав на ПАС, че процесният запис на заповед е редовен от външна страна, като изтъкват, че в него не е уговорен срок, тъй като записът на заповед е на предявяване, без да е посочен срок на плащането, а също и че в съдържанието му липсват място на плащане, дата и място на издаване. Правят оплаквания, че записът на заповед не е предявяван нито на издателя, нито на авалистите по него. Поддържат, че въззивният съд неправилно е стигнал до извода за дължимост на сумата, като е приел, че договорът за кредит, с който е обвързан записът на заповед, може да породи задължение за плащане. Подробни съображения излагат в касационната жалба. Претендират разноски.
Допускането на касационно обжалване обосновават с наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Поставят като обуславящи изхода на спора следните правни въпроси: 1. Редовен ли е записът на заповед и представлява ли подлежащо на изпълнение основание, ако в съдържанието му няма валидно определен падеж? Води ли това обстоятелство до нищожност? 2. Следва ли поканата за предявяване на записа на заповед, уговорен на предявяване, да се връчи лично на адресата по смисъла на чл.538 ал.2 от ТЗ? Ако не е връчена лично на адресата, респ. не са приложени доказателства за отказ на длъжника/ адресата да я получи, следва ли да се счете, че е налице надлежно връчване, респ. предявяване за плащане? Валидно ли е извършено предявяването на такъв запис на заповед, когато поканата е връчена не лично на адресата и на неговия адрес, а на лице, различно от него и на адрес, различен от постоянния му? Следва ли в този случай съдът да откаже издаването на заповед за изпълнение, респективно съдът в производството по чл.415 от ГПК да отхвърли иска като неоснователен? 3.Валиден ли е записът на заповед и може ли да породи менителничния си ефект, ако същият не е предявен в сроковете по чл.477 от ТЗ, а именно до една година от издаването? Губи ли приносителят правата си по смисъла на чл.514 ал.1 т.1 от ТЗ? Следва ли съдът в тази хипотеза да издава заповед за изпълнение на парично задължение или следва да откаже нейното издаване, респ. следва ли съдът в тази хипотеза да отхвърли иска на това основание? 4. Нищожна ли е клаузата в договор за банков кредит, съдържаща обезпечение на отпуснатия кредит, свързано с подписването на запис на заповед, при положение, че кредитът е обезпечен с учредяване на договорни ипотеки върху недвижими имоти, стойността на които многократно надхвърля стойността на отпуснатия кредит? 5. Изискуемо ли е в хипотезата на заповедно производство вземане, свързано с договор за банков кредит, ако банката не е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и ако не е обявила на длъжника настъпването на предсрочната изискуемост? 6. При наличието на запис на заповед, подписан от издател и авалист, следва ли производството по чл.417 от ГПК /заповедно/ да се води само срещу авалиста /поръчител/ самостоятелно или следва същото да е насочено срещу основния длъжник – издател на записа на заповед, алтернативно наред с поръчителя/ авалист? 7. Налице ли е нищожност на клаузи, регламентирани в договор за кредит, имаща обезпечителен характер и води ли до нищожност на записа на заповед, издаден въз основа на такъв договор, респективно до неоснователност на исковата претенция? 8. За да бъде уважен и да се приеме за доказан искът по чл.415 от ГПК, следва ли ищецът да докаже иска освен по основание и по размер? Липсата на осчетоводеност в счетоводството на дружеството – ищец на претендираната сума и представения документ – запис на заповед, представлява ли основание за отхвърляне на иска, като недоказан по основание и размер?
Поддържат, че първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката, обективирана в определение №749/23.12.2009г. по ч.т.д.№857/09г. на ВКС, ТК, ІІ т.о, определение №859/03.12.2010г. по т.д.№911/10г. на ВКС, ТК, ІІ т.о, определение №782/09.11.2010г. по ч.т.д.№127/09г. на ВКС, ТК, ІІ т.о, определение №146/23.03.2009г. по ч.т.д.№125/09г. на ВКС, ТК, І т.о., в които се приема, че падежът в записа на заповед следва да е определен категорично и по начин, който не буди съмнение. По третия въпрос поддържат, че е допуснато отклонение от задължителните разяснения в т.4.б от ТР№4/18.06.2014г. по тълк. д. №4/2013г. на ВКС, ОСГТК, по петия – от разясненията в т.18 от ТР№4/18.06.2014г. по тълк. д. №4/2013г. на ВКС, ОСГТК, а по седмия – . от разясненията в т.3 от ТР№1/2009г. от 15.06.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ВКС, ОСТК. Твърдят също, че по петия въпрос е допуснато противоречие с решение №139 от 05.11.2014г. по т.д.№57/2012г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., в което е прието, че предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора. Позовават се и на основанията по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК, без да излагат конкретни доводи, с които да ги обосноват.
Ответницата по касация Р. Р. Сеид оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Твърди, че по същество касационнната жалба е неоснователна и моли обжалваното въззивно решение да бъде потвърдено. Подробни съображения излага в отговор на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280 ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел за установено наличието на редовен запис на заповед, удостоверяващ възникнало задължение за „Будак 05“ ЕООД и авалиран от Г. Ф. М. и наличие на каузално правоотношение по договор за заем от 14.08.2014г. между „Микрофонд“ АД и „Будак 05“ ЕООД, за обезпечаването на което е издаден записът. Съдът е установил, че поради неплащане на три вноски по заема, заемодателят „Микрофонд“ АД е обявил предсрочната изискуемост на целия непогасен остатък по предоставения кредит. Също е приел, че към момента са налице непогасени задължения на ответното дружество по договора за заем в размер на 18 260,76 евро. Установил е, че вземането по записа на заповед е прехвърлено с договор за цесия на ищцата Р. Р. С.. Приел е за неоснователни възраженията на ответниците за нищожност на клаузите от договора за заем като съставляващи неравноправни клаузи в договор за потребителски кредит.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК.
Първият въпрос относно редовността на записа на заповед не отговаря на общия критерий за достъп до касация, доколкото не съответства на мотивите на въззивния съд. Съдът не е отрекъл наличието на валидно определен падеж като предпоставка за редовност на записа на заповед. След анализ на съдържанието на представения менителничен ефект, въззивният съд е констатирал, че в същия има определен падеж по един от допустимите по чл.486 ал.1 от ТЗ начини, а именно падеж на предявяване. Не е налице и допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал1 т.1 от ГПК. В цитираните от ВКС определения са разглеждани случаи, в които в записа на заповед се съдържа падеж на определена дата и израз, че записът е платим на предявяване, поради което е прието, че ценните книги нямат валидно определен падеж и не съставляват годно изпълнително основание. Поради това дадените с тях правни разрешения са неотносими към фактическите обстоятелства по настоящия правен спор.
Вторият въпрос също не е обуславящ за изводите на съда за основателност на предявения иск, доколкото въззивният съд изобщо не е изследвал редовност на връчване на покана за предявяване на процесния запис на заповед на издателя и авалиста. Съдът изрично е изложил становище, че издателят и авалистът са поставили върху записа на заповед дата, на която същият им е бил предявен за плащане и са се подписали, поради което няма необходимост от предявяването на записа по друг ред или от връчване на покана. По отношение на този въпрос касационните жалбоподатели не са обосновали и посочените от тях допълнителни предпоставки за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ГПК, като не са посочили практика на ВКС, на КС или на С., от която да е допуснато отклонение, нито са обосновали релевантността на поставения правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Третият въпрос също не съответства на мотивите на въззивния съд, поради което не е обуславящ за изхода на спора. Въпросът е поставен с оглед твърдението на касаторите, че записът на заповед не е предявен редовно на издателя и авалиста, с оглед на което не са спазени сроковете по чл.477 от ТЗ и чл. 514 от ТЗ. В мотивите си съдът е приел, че записът на заповед е редовно предявен на издателя и авалиста на отразената в самия документ дата, поради което изобщо не е обсъждал последиците от пропускането на срока за предявяване. Освен това следва да се отбележи, че разпоредбата на чл.477 от ТЗ не е приложима към настоящия спор, доколкото касае менителница, съответно запис на заповед, платим в определен срок след предявяване, а съдът е приел, че процесният запис на заповед е с падеж „на предявяване“.
Не е налице и допълнителната предпоставка за достъп до касация на която се позовават касаторите – противоречие със задължителните разяснения в т.4б от ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д. №4/2013г. на ВКС, ОСГТК, съгласно които не са налице основанията за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК срещу поръчителя, ако съдът констатира от документите към заявлението, че към датата на подаването му е изтекъл срокът по чл.147, ал.1 от ЗЗД. Дадените разяснения са неотносими към настоящия спор, доколкото предявеният иск е насочен към реализиране на отговорността на авалист по запис на заповед, а не поръчител. В практиката си ВКС последователно приема , че за менителничното поръчителство не намират приложение разпоредбите на чл.146 ал.3, 147 и 148 ЗЗД. Поради съществените разлики между задължението на авалиста в сравнение с поръчителството, към менителничното поръчителство не се прилага принципът на акцесорност на договора за поръчителство, установен от чл. 147 и 148 от ЗЗД, с изключението по чл. 485 ал. 2 in fine ТЗ. / в този смисъл решение №120/30.VІІ.2010г. по т.д. №988/2009г. на ВКС, ТК, решение №185/22.11.2010г. по т.д. №136/ 2010г. на ВКС, ТК /.Поради това и въпросът не може да обуслови допускането на касационния контрол.
Четвъртият въпрос е поставен с оглед доводите на касаторите, че правоотношението по процесния договор за заем попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит. Това твърдение не съответства на данните по делото, доколкото посоченият закон регламентира договорите за предоставяне на кредит на потребители, а потребител по смисъла на закона е всяко физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност. В случая обаче заемател по договора за заем от 14.08.2014г. е не жалбоподателката Г. М. като физическо лице, а жалбоподателят „Будак 05“ ЕООД, чийто управител е тя. С оглед на това процесният договор не е сключен по реда на Закона за потребителския кредит и съответно поставеният въпрос по приложението на разпоредби от този закон не се явява обуславящ за изхода на спора.
Петият въпрос също не отразява коректно решаващите изводи на въззивния съд, поради което не изпълнява общото изискване за достъп до касация. Той е поставен във връзка с оплакванията на касаторите, че кредиторът не е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем, тъй като не е обявил на длъжника настъпването на предсрочната изискуемост. В случая въззивният съд е приел, че с писмо изх.№203/20.05.2016г. „Микрофонд“ АД е уведомил длъжника „Будак 05“ ЕООД и Г. М., в качеството й на поръчител по договора за заем, че обявява предсрочната изискуемост на целия непогасен остатък по предоставения заем и това писмо е връчено редовно и на двамата на 25.05.2016г. Предвид извода, че чрез редовното връчване на писмо изх.№203/20.05.2016г. на длъжника и поръчителя, банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост, въззивният съд не е допуснал отклонение от задължителните разяснения в т.18 от ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ВКС, ОСГТК. При тези фактически констатации на съда релевантни за спора биха били въпроси относно реда за връчване на съобщения между страните, какъвто касаторите не поставят.
Не е обуславящ и шестият въпрос в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, доколкото не съответства на данните по делото. В случая искът по реда на чл.422 от ГПК не е предявен самостоятелно срещу авалиста, а е предявен срещу издателя и авалиста.
Въпросът по т.7 в първата си част /налице ли е нищожност на клаузи, регламентирани в договора за кредит, имащи обезпечителен характер/ е формулиран общо и не съдържа твърдение за порок, водещ до нищожност на конкретния клаузи от процесния договор за заем. Така поставен той не отговаря на общата предпоставка за достъп до касация, доколкото не се отнася до дадено от въззивния съд тълкуване на конкретни приложими към спора процесуалноправни или материалноправни норми, а касае преценката на съдържанието на представения по делото договор за заем от 14.08.2014г. между „Микрофонд“ АД и „Будак 05“ ЕООД и валидността на отделните му клаузи. Поради това по същество той предполага проверка на правилността на изводите на въззивния съд, която не може да бъде осъществена във фазата по допускане на касационно обжалване. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, са относими към касационните основания по чл. 281 т.3 от ГПК и не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК.
Във втората си част / дали нищожността на каузалната сделка води до нищожност и на записа на заповед/ въпросът може да се окачестви като правен съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1 /19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, но не е обсъждан от въззивния съд, доколкото той не е констатирал нищожност на договора за заем от 14.08.2014г. или на отделни негови клаузи. Не са налице и допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК, доколкото по поставения въпрос е формирана задължителна практика на ВКС. В т.17 от ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ВКС, ОСГТК е прието, че предмет на делото по установителния иск по чл.422 от ГПК е съществуването на вземането, основано на записа на заповед, и при редовен от външна страна менителничен ефект и направено от ответника общо оспорване на вземането, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва вземане по каузално правоотношение по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Ищецът доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга и в тази хипотеза на изследване в производството подлежи и каузалното правоотношение, доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. С оглед на тези разяснения нищожността на каузалната сделка не би рефлектирала върху валидността на записа на заповед като ценна книга, а до извод за недължимост на обективираното в него вземане.
Осмият въпрос в изложението също не отговаря на общата предпоставка за достъп до касация, доколкото не се отнася до дадено от въззивния съд тълкуване на конкретни приложими към спора процесуалноправни или материалноправни норми. С поставения въпрос се въвеждат оплаквания, че искът не е доказан по основание и размер. Той е свързан с правилността на извършената от въззивния съд преценка на събраните по делото доказателства, която не може да се обсъжда в стадия по селекция на касационните жалба. Следва да се отбележи, че втората част на въпроса не съответства на мотивите на обжалваното въззивно решение, доколкото въззивният съд е кредитирал заключението на съдебно – счетоводната експертиза, съгласно което задълженията по договора за заем са редовно осчетоводени в счетоводството на „Микрофонд“ АД. Между страните е безспорно, че записът на заповед обезпечава изпълнението именно на този договор, а не се касае за две независими едно от друго задължения, подлежащи на самостоятелно осчетоводяване.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
При този изход на спора касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответницата по касация направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1600 лева, заплащането на които се установява от представения договор за правна защита и съдействие и извлечение от банкова сметка.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №129 от 03.05.2018г. по т.д. №144/2018г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА Г. Ф. М. [ЕГН], с адрес [населено място], [улица] „БУДАК 05“ ЕООД,[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място],[жк][жилищен адрес] представлявано от управителя Г. М., да заплатят на Р. Р. СЕИД, ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място],[жк][жилищен адрес] на основание чл.78 ал.3 от ГПК, направените в касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1600 лева / хиляда и шестстотин лева/.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.