Определение №395 от 43664 по тър. дело №3082/3082 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 395
[населено място], 18.07.2019 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на десети юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 3082 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 от ГПК.
Подадена е касационна жалба от „Химко“ АД/ н/ против решение № 1845/13.07.2018г. по в.т.д. № 2378/2016 г. на Софийски апелативен съд,с което: 1/ е отменено решение от 29.05.2012г. по т.д. № 486/2005г. на СГС в частта на осъждане на „Камбио“ЕООД да заплати на касатора сумата от 3 860 367,46лв., представляваща цена на дълготрайни материални активи по фактура № 95950/26.03.2002г., издадена въз основа на договор за покупко-продажба от 26.03.2002г. и вместо това е постановено друго за отхвърляне на горепосочения иск и 2/ е оставено в сила решение от 29.05.2012г. по т.д. № 486/12005г. на СГС в частта за отхвърляне иска на касатора против „Камбио“ЕООД за сумата от 1 524 877,91лв., на осн. чл.86, ал.1 ЗЗД.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение, както и за наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2, пр.3 ГПК.
Ответникът по касацията „Камбио“ ЕООД в писмения си отговор оспорва основателността на касационната жалба и наличието на предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2, пр.3 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че производството се развива по реда на чл.294, ал.1 ГПК след отменително решение на ВКС. Установено е било, че с договор от 26.03.2002г. „Химко“АД се е задължило в качеството си на продавач да прехвърли на „Хименерго“ЕАД като купувач дълготрайни материални активи, представляващи сяровъглеродно производство, описано в Приложение №1, а купувачът да заплати цена от 3 828 600 лв., без ДДС. Уговорено е било плащането да стане на вноски, а собствеността върху активите да премине от момента на издаване на фактура за продажбата, като продавачът е поел задължение да предаде стоката в седмодневен срок от получаване на писмено уведомление от страна на купувача за готовност да приме активите. Данъчната фактура е била издадена от продавача на 26.03.2002г., същата не е била подписана от купувача, но е осчетоводена от последния. В писмо прокуристът на дружеството-купувач е направил изявление за остатъците към 31.12.2003г. по балансови сметки на „Хименерго“ЕАД спрямо „Химко“АД като обща сума, без вземанията да са разграничени по основание и размер. С договор за покупко-продажба от 29.06.2004г., вписан в ТР, „Камбио“ЕООД е купило търговското предприятие на „Хименерго“ЕАД. От доказателствата по делото е бил изключен като оспорен и непредставен след изискване в оригинал преписът на приложение №1 – ДМА – Сяровъглеродно производство. От разпита на свидетелите не се установява те да са присъствали на предаване на процесните ДМА от продавача на купувача. По спорния между страните въпрос какви вещи представляват ДМА – Сяровъглеродно производство, съдът е преценил, че не се касае до родово определени по естеството си вещи, а до индивидуално определени вещи, чиято индивидуализация липсва в самия договор, следователно е следвало да се извърши в приложение №1 към него. Тъй като същото не е прието като доказателство, то САС е заключил, че липсва предмет на договора. Евентуално, ако се приеме, че договорът е валиден, то не се установява предаване на вещите, т.е. не се доказва изпълнение на задължението на продавача по договора. В последния е било предвидено предаването да се удостовери със съставяне на приемо-предавателен протокол, но и той като доказателство е бил изключен от материалите по делото. Издаването на фактура за ДМА не е доказателство за предаване на вещите, тъй като те не са родово определени. Отменителното решение на ВКС в тази насока дава задължителни за въззивния съд на осн. чл.294, ал.1, изр.2 ГПК указания по тълкуването и прилагането на закона. За неоснователен е намерен доводът на касатора за признание на купувача, че е получил вещите, поради направено частично плащане. В случая САС е отбелязъл, че частичното погасяване на задължението на купувача досежно продажната цена не е извършено чрез плащане, а чрез прихващане и то след изявление на продавача. Изявлението на прокуриста на дружеството-купувач също не е доказателство за предаване на вещите, а само за съществуващите по баланс като обща стойност задължения, а не се е спорило, че между страните са съществували и други правоотношения извън процесното.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следния правен въпрос: Какво е правното значение на осчетоводяването на фактурата при договора за покупко-продажба от страна на купувача, включването й в дневника за покупки и справката – декларация по ЗДДС? Касаторът счита, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 40/27.03.2009г. по т.д. № 454/2009г. на ВКС, II т.о, Решение № 42/19.04.2010г. по т.д. № 593/2009г. на ВКС,II т.о., Решение № 92/07.09.2011г. по т.д. № 478/2010г. на ВКС, II т.о., Решение № 109/07.09.2011г. по т.д.№ 465/2010г. на ВКС, II т.о., Решение № 211/30.01.2012г. по т.д. № 1120/201г. на ВКС, II т.о. и Решение № 198/13.05.2016г. по т.д. № 2741/2014г. на ВКС, I т.о.
Поставеният въпрос е от значение за изхода по конкретното дело и е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд. Не е изпълнено допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В съдебната практика, обективирана в посочените от касатора: Решение № 40/27.03.2009г. по т.д. № 454/2009г. на ВКС, II т.о, Решение № 42/19.04.2010г. по т.д. № 593/2009г. на ВКС,II т.о., Решение № 92/07.09.2011г. по т.д. № 478/2010г. на ВКС, II т.о., Решение № 109/07.09.2011г. по т.д.№ 465/2010г. на ВКС, II т.о., Решение № 211/30.01.2012г. по т.д. № 1120/201г. на ВКС, II т.о. е даден отговор, че фактурата може да се приеме за доказателство за възникнало договорно правоотношение по договор за продажба между страните, доколкото в самата фактура фигурира описание на стоката по вид, стойност, начин на плащане, наименованията на страните и време и място на издаване и че отразяването на двустранно подписаната фактура в счетоводството на ответника /купувач, възложител и пр./ като дължима и ползването на данъчен кредит, съобразно стойността й съставлява извънсъдебно признание за задължението и доказва съществуването му. Но следва да се има предвид, че посочените решения касаят договори за покупко-продажба на родово определени движими вещи / варов разтвор и циментови замазки, шкафове и дървен материал, плат, гориво и пр./. Спецификата на конкретния случай е обусловена от вида на продадените вещи – ДМА, които съдът е преценил като индивидуално определени, при което разрешението на правния въпрос е според приетото в Решение № 198/13.05.2016г. по т.д. № 2741/2014г. на ВКС, I т.о., а именно че при родово определените вещи, правото на приспадане на данъчен кредит възниква и е законосъобразно упражнено при постигнато от страните определяне на вещите / отделянето им от рода / или с фактическото им предаване, поради което упражняването на правото на приспадане на данъчен кредит от купувача, при доставката на родово определени вещи, има правното значение на признание и за получаването на вещите. Такова значение, обаче, упражненото право на приспадане на данъчен кредит при индивидуално определените вещи не би могло да има, тъй като данъчното събитие настъпва с прехвърлянето на собствеността, а за последното е ирелевантно предаването на вещите. В съответствие с тази съдебна практика, която в хипотезата на чл.294, ал.1 ГПК е и задължителна за съда, на който се връща делото за ново разглеждане / обжалваното решение на САС е постановено след отмяна на решението на първия въззивен състав и връщане за ново разглеждане именно въз основа на Решение № 198/13.05.2016г. по т.д. № 2741/2014г. на ВКС, I т.о./, се е произнесла въззивната инстанция, като е приела, че въпреки осчетоводяването на фактурата от купувача, е недоказан фактът на предаване на ДМА.
Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на осн. чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание, е относимо към преценката за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС счита, че предложеното от касатора обосноваване на „очевидната неправилност“ не кореспондира с никоя от гореизложените възможности. Поддържаното от него становище се обосновава с оплаквания, представляващи касационни основания по чл.281, т.3 ГПК: че е дадено изключително доказателствено значение само на едно доказателство – приложение №1, необоснованост на извода на съда за недоказаност на предаване на вещите от продавача на купувача независимо от уговорката по договора за преминаване на собствеността от момента на издаване на данъчната фактура. Следователно разглеждането на конкретните оплаквания предполага преценка на събраните по делото доказателства, т.е. насочва към обсъждане по същество на касационната жалба, а оттук и на правилността на обжалваното решение.
Настоящият състав намира, че след като не са изпълнени изискванията на чл.280, ал.1 и ал.2, пр.3 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение на САС.
На осн. чл.620, ал.5 ТЗ касаторът следва да понесе разноските за заплащане на държавна такса в размер на 30лв., на осн. чл.18, ал.2, т.1 от ТДТСС по ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1845/13.07.2018г. по в.т.д. № 2378/2016 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА „Химко“ АД/ н/ да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 30лв., на осн. чл.620, ал.5 ТЗ.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.