16
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 432
гр. София, 07.08.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
изслуша докладваното от съдия Николова т.д. № 2103 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. П. С. срещу решение № 6/09.02.2018г. по в.т.д. № 345/2017г. на Бургаски апелативен съд, Търговско отделение, в частта, с която, след частична отмяна на решение № 302/24.07.2017г. по т.д. № 598/2016г. на Бургаски окръжен съд, е прието за установено на основание чл.422, вр. чл.417, т.2 от ГПК, вр. чл.430 и сл. от ТЗ и чл.86 от ЗЗД, че М. П. С. дължи на „Обединена българска банка” АД по Договор за предоставяне на ипотечен кредит от 19.02.2008г. следните суми: 227 208,99 лв. – главница; 26 277,12 лв. – договорна лихва за периода от 29.07.2013г. до 15.07.2015г.; 2 452,13 лв. – наказателна лихва за периода от 29.07.2013г. до 28.01.2015г. върху просрочената за същия период главница в размер 23 941,09 лв. и законна лихва за забава върху цялата главница (227 208,99 лв.), считано от 16.07.2015г. до окончателното й издължаване, за които суми е издадена заповед за изпълнение №2550/20.07.2015г. по ч.гр.д. №4108/2015г. на Русенски районен съд.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и е необосновано. Касационната жалбоподателка счита, че решението не е съобразено със събраните по делото доказателства, вкл. и със заключението на вещото лице по приетата съдебно – счетоводна експертиза. Поддържа, че исковата молба на банката е нередовна поради липса на приложена справка по чл.366 от ГПК, както и посочване на различни времеви моменти от настъпилата предсрочна изискуемост, различаващи се от датата, посочена в заповедното производство. Поддържа още, че липсва надлежно уведомяване от кредитора за настъпилата предсрочна изискуемост на договора за кредит. Излага твърдения за неправилна квалификация от съда на договора, подписан от М. С., Т. Т. и „О.” АД, като договор за встъпване в дълг. Поддържа, че същият следва да се възприема като договор за заместване в дълг. Счита, че в разрез с разпоредбите на Директива 93/13/Е. на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори и Директива 2011/83/ЕС въззивният съд е отхвърлил възраженията й за неравноправност на клаузи на договора за кредит. Моли да се отмени въззивното решение и да се отхвърли изцяло исковата претенция. Претендира и присъждане на разноски.
В касационната жалба е инкорпорирано и искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, като са формулирани следните въпроси: 1/ Следва ли чл.2, б. „б” от Директива 93/13/Е. и т.17 от Директива 2011/83/ЕС да се тълкува по отношение понятието „потребител” в смисъл, че включва в това определение физическо лице, което сключва договор за банков ипотечен кредит, когато в целта на договора е посочено, че служи за ремонт и реконструкция на ипотекирания в полза на банката недвижим имот, когато този ремонт и реконструкция не е свързан с търговската дейност на едноличния търговец на съответното физическо лице и то е единствено гарант по ипотеката? Може ли такъв договор да се счита като договор с двойна цел по смисъла на чл.17 от Директива 2011/83/ЕС?; 2/ Длъжен ли е националният съд да изследва всички обстоятелства, свързани с целта на договора за банков кредит, в случаите когато е сключен от физическо лице, а едноличният търговец на съответното физическо лице е гарант по ипотеката, обезпечаваща кредита?; 3/ Длъжен ли е националният съд да следи за неравноправни клаузи по смисъла на чл.143 и чл.146 от Закона за защита на потребителите и Директива 93/13/Е. на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори?
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационната жалбоподателка се позовава на основанията за допустимост на касационно обжалване, установени в чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, както и на предпоставките, регламентирани в чл.280, ал.2 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора въпросите: 1/ Процесуално допустимо и валидно ли е разглеждането в едно производство на установителен иск по чл.422 от ГПК и осъдителен иск между същите страни, на същото основание?; 2/ Налице ли е процесуално нарушение при непредставяне на оригинала на договор за кредит, след като своевременно и валидно е направено оспорване за ръкописно дописване на основни негови разпоредби?; 3/ Процесуално нарушение ли е извършил съдът, недопускайки повторно поисканите от ответника свидетели, правейки собствен извод кои обстоятелства ще трябва да докажат те?; 4/ Налице ли е валидно възникнала представителна власт у представителните органи на търговско дружество при липса на решение на компетентен орган на същото дружество, което да се изпълни? Разпростира ли се представителната власт на пълномощника и върху изрично неупоменати в пълномощното действия?; 5/ Наименованието на договора определя ли по безспорен начин неговата правна същност? Следва ли съдът да издири и да обоснове в мотивите на съдебното решение правния си извод за същността и правните последици на съдебното решение?; 6/ За правния извод на съда за осъществяване на определена търговска дейност от юридическо лице достатъчна ли е служебна справка за обявения предмет на дейност в Търговския регистър?; 7/ Следва ли да има съответствие между посочената дата за настъпила предсрочна изискуемост на договор за банков кредит от заявителя в извлечение от счетоводни книги по чл.417, т.2 от ГПК и заявление по чл.417 от ГПК и в исковата молба с правно основание чл.422 от ГПК?; 8/ Може ли да се приеме за редовно връчено уведомление до кредитополучателя за обявяване на предсрочна изискуемост на банков кредит на пълномощник, когато в пълномощното не е предвидено изрично получаване на такова уведомление и то е подписано между страните преди счетоводното и фактическо настъпване на обективни обстоятелства за настъпване на предсрочна изискуемост?; 9/ В случаите, когато уведомлението за предсрочна изискуемост на банков кредит се адресира до пълномощник на кредитополучателя, следва ли в обратната разписка и на пощенския плик да бъде посочено, че същото се изпраща в качеството на съдебен адресат, а не в лично качество и непосочването на тези обстоятелства води ли до нередовно връчване на съобщението?; 10/ Може ли извлечението от счетоводни книги по чл.417, т.2 от ГПК да замести счетоводна справка по чл.366 от ГПК в хипотезата, когато в заповедното производство се твърди един момент на настъпване на предсрочна изискуемост, а в установителния иск по чл.422 от ГПК се твърдят други три момента?; 11/ Следва ли § 13, т.1 от Закона за защита на потребителите и чл.2, б. „б” от Директива 93/13/Е. и т.17 от Директива 2011/83/ЕС да се тълкува по отношение понятието „потребител” в смисъл, че включва в това определение физическо лице, което сключва договор за банков ипотечен кредит, когато целта на договора не е свързана с търговската дейност или е договор с двойна цел на едноличния търговец на това физическо лице и то не е страна по договора за кредит и не фигурира никъде в договора? Едноличният търговец е единствено страна по договора за ипотека (акцесорен договор) на обезпечението по кредита; 12/Длъжен ли е националният съд да изследва всички обстоятелства, свързани с целта на договора за банков кредит, в случаите когато е сключен от физическо лице, а едноличният търговец на съответното физическо лице е гарант по ипотеката, обезпечаваща кредита?; 13/ Длъжен ли е националният съд да следи за неравноправни клаузи по смисъла на чл.143 и чл.146 от Закона за защита на потребителите и Директива 93/13/Е. на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори?; 14/Наличието на платени в повече без основание суми за възнаградителни лихви по договор за банков кредит от страна на кредитополучателя, чийто размер е достатъчен за погасяване на просрочените месечни анюитетни вноски по кредита, обуславя ли липса на основание за обявяване на кредита за предсрочно изискуем? Поддържа, че по първите девет въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №4/18.06.2014г. по тълк.дело №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение №41/08.04.2015г. по т.д. №653/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №391/25.06.2015г. по т.д. №3519/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №41/09.05.2017г. по гр.д. №3262/2016г. на ВКС, ГК, III г.о., решение №42/12.07.2010г. по гр.д. №397/2010г. на ВКС, ГК, II г.о., решение №283/01.11.2016г. по гр.д. №2117/2016г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №215/12.10.2015г. по гр.д. №49/2015г. на ВКС, ГК, III г.о., решение №293/11.12.2014г. по гр.д. №6879/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №251/07.01.2013г. по т.д. №1002/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 436/13.03.2003г. по гр.д. №2745/2002г. на ВКС, ГК, V г.о., решение № 86/17.08.2015г. по т.д. №616/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 50/29.06.2012г. по гр.д. №716/2011г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 412/05.02.2014г. по гр.д. №2190/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 148/02.12.2016г. по т.д. №2072/2015г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 6/12.06.2017г. по т.д. №50203/2016г. на ВКС, ГК, II г.о. Поддържа също, че тези въпроси, както и десети и четиринадесети въпрос са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поставените единадесети, дванадесети и тринадесети въпрос обвърза с направеното в касационната жалба искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз. Излага съображения и за недопустимост на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба „Обединена българска банка” АД поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
С. П. С., в качеството му на обикновен другар на касационния жалбоподател, в писмения си отговор поддържа, че касационната жалба е основателна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че по силата на договор за предоставяне на ипотечен кредит от 19.02.2008г. ищецът „Обединена българска банка” АД е отпуснал на ответницата М. П. С. паричен заем в размер на 282 000 лв., за погасяването на който солидарно с нея отговаря и съпругът й С. С., на основание чл.32, респ. чл.36 от СК. По силата на договор за встъпване в дълг от 25.03.2010г. и допълнително споразумение №1/25.03.2010г. задължението по кредита е поето и от съдлъжник Т. П. Т.. Кредитът е усвоен изцяло на 28.02.2008г., а връщането му е следвало да стане чрез 180 анюитетни месечни вноски, платими на 28 –мо число на месеца. Съдът е констатирал, че поради невнасяне на дължимите към 28.07.2013г. и 28.08.2013г. месечни анюитетни вноски, банката счита, че е настъпила автоматична предсрочна изискуемост на 29.08.2013г. При така установената фактическа обстановка апелативният съд, на първо място, се е произнесъл по релевираните оплаквания от ответника за нередовност на исковата молба. Приел е, че липсва неяснота в обстоятелствената част на исковата молба, като е отбелязъл, че банката е посочила наличието на две дати, към които твърди възникване на потестативното си право да обяви кредита за предсрочно изискуем, както и е описала всички факти, релевантни за това и действията, извършени в тази връзка. Приел е още, че в закона липсват конкретни изисквания за формата на справката по чл.366 от ГПК, поради което е счел, че функцията й може да се изпълни и от извлечението от счетоводните книги на банката, приложено към заявлението до заповедния съд. На следващо място, въззивният съд се е произнесъл по основния спорен въпрос, свързан с възникването на автоматична предсрочна изискуемост. Позовавайки се на т.18 от Тълкувателно решение №4/18.06.2014г. по тълк.дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, е приел, че предсрочната изискуемост е настъпила на 28.01.2015г., след връчване на уведомление на упълномощения от кредитополучателката адв.П.. Според въззивния съд, с оглед съдържанието на пълномощното, получаването на уведомление от банката за обявяване на предсрочна изискуемост на заема, като действие, касаещо интересите на М. П. С. по кредита, попада в обсега на представителната власт на адвоката. Относно възражението на ответницата, че не дължи, тъй като е сключен договор за заместване в дълг, решаващият състав, позовавайки се на съдържанието на договора от 25.03.2010г и допълнителното споразумение към него, е приел, че страните ясно са изразили воля само за встъпване в дълга към банката. Счел е за неоснователни възраженията за наличие на неравноправна клауза в договора за кредит. Изложил е съображения, че М. П. С. не е потребител и не може да се ползва от разпоредбите на Закона за защита на потребителите, тъй като заемът е изтеглен за ремонт/ реконструкция на недвижим имот с търговско предназначение, част от нейното търговското предприятие. Позовавайки се на заключението на вещото лице по проведената съдебно – счетоводна експертиза, въззивният съд е приел за неоснователни и възраженията относно наличието на ръкописни добавки в чл.12 от екземпляр от договора за кредит за размера на анюитетната вноска.
По искането за отправяне на преюдициално запитване:
Във връзка с преюдициални запитвания по приложението чл.2, б.“б“ от Директива 93/13 е формирана практика на Съда на Европейския съюз, в която разпоредба е дефинирано понятието „потребител“, като всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Следва да се посочат решение по дело С-348/14 на С., в т.39 от което е прието, че в определението за „потребител“ по член 2, б.“б“ от Директива 93/13 попада физическото лице, което има положението на съдлъжник по договор за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Съгласно решение по дело С-110/14 на С., понятието „потребител“ е обективно и не зависи от знанията, които съответното лице може да има, или от информацията, с която то действително разполага. В същото е посочено, че трябва да се извърши преценка на всички обстоятелства по делото, включително на клаузите на договора, естеството на представляващата предмет на договора стока или услуга, за да се установи целта на придобиването или съответно на получаването й, с оглед установяване на качеството на „потребител“ на страната по него /т.22-т.23/. В диспозитива на решението е постановено, че чл.2, б.“б“ от Директива №93/13 Е. на Съюза от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че физическо лице, което упражнява адвокатска професия и което сключва договор за кредит с банка, в който не се уточнява предназначението на кредита, може да се счита „потребител“ по смисъла на тази разпоредба, ако договорът не е свързан с професионалната му дейност. В това отношение не е от значение обстоятелството, че породеното от същия договор задължение е обезпечено с ипотека, учредена със сключен от това лице, в качеството му на представител на собствената си адвокатска кантора договор върху притежаван от тази кантора и предназначен за упражняване на професионалната му дейност недвижим имот. Същото разрешение е дадено в решение по дело С-419/11 TiaXEC във връзка с приложението на чл.15, пар.1 от Регламент №44/2001г. на Съвета за компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. В него е прието, че физическото лице, което има тесни професионални връзки с дружество, като например управлението или мажоритарното участие в същото, не може да се счита за потребител по смисъла на тази разпоредба, когато поръчителствува по запис на заповед, издаден за гарантиране на задълженията, които това дружество има по договор, свързан с получаването на кредит.
Критериите за тълкуване на определението за „потребител“ по член 2, б.“б“ от Директива 93/13 са разяснени ясно и недвусмислено в изброените решения на Съда на Европейските общности във връзка с преюдициални запитвания по приложението на посочената разпоредба. По изложените съображения не са налице предпоставките по чл.628 от ГПК за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, поради което искането на касационната жалбоподателка следва да се остави без уважение.
По основанията за допускане на касационно обжалване:
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Наред с това според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на ТР№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим. Касационната инстанция е длъжна служебно да следи за допустимостта на въззивното решение в обжалваната част и във фазата по селекция на касационните жалби.
При извършената служебна проверка, настоящият състав на ВКС намира, че обжалваното въззивно решение е валидно и процесуално допустимо.
Част от оплакванията на касационната жалбоподателка за недопустимост на същото касаят възможността за обективно съединяване на установителен иск по чл.422 от ГПК при условията на евентуалност с осъдителен иск за същите суми, без да е била обезсилена издадената заповед за изпълнение. Оплакването е предпоставено от твърдението на жалбоподателката, че предявените установителни искове и съединените с тях при условията на евентуалност осъдителни искове са с едно и също основание. Дори и налице отклонение от задължителните разяснения, дадени в т.11б от ТР № 4 от 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС., евентуалният порок би довел до недопустимост на предявения осъдителен иск, а в случая същият не е разгледан от въззивния съд предвид извода му за основателност на главния иск по чл.422 от ГПК.
От всички изложени в жалбата пороци, недопустимост на постановеното въззивно решение би могло да обоснове само произнасянето на въззивния съд по нередовна искова молба. Съгласно задължителните указания по приложението на процесуалния закон, дадени т.5 от ТР №1/2013 от 09.11.2012г. на ВКС, ОСГТК и с т.4 от ТР №1/17.07.2001г. на ВКС, ОСГК и съгласно практиката на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК, когато въззивният съд за първи път констатира нередовности на исковата молба, той дава указания на ищеца да ги отстрани, като едва при неизпълнение на тези указания от страна на ищеца в дадения му срок, въззивният съд с решението си обезсилва първоинстанционното решение и прекратява производството по делото. В случая въззивният съд е обсъдил изрично доводите на въззивната жалбоподателка за нередовност на исковата молба, като е намерил същите за неоснователни. Този негов извод е правилен. В исковата молба са изложени достатъчно ясни конкретни твърдения и петитум, с които ищецът е предявил установителния иск по реда на чл.422 от ГПК, като са спазени изискванията за допустимост на иска, обусловени от особеностите на заповедното производство. Липсата на справка по чл.366 от ГПК не се отразява на редовността на исковата молба. Обстоятелството, че законодателят не е определил изрично вида на справката по смисъла на чл. 366 от ГПК, означава, че характер на такава справка притежава всеки документ, съдържащ сочените данни. В случая към делото е приложено и ч. гр. д. №4108/2015г. на Русенски районен съд, по което е представена детайлна конкретизация на вземането на ищеца, предмет на предявената искова претенция.
Първият поставен от жалбоподателката процесуалноправен въпрос е свързан с оплакването за недопустимост на предявените при условията на евентуално обективно съединяване установителни искове с основание чл.422, вр. чл.417, т.2 от ГПК, вр. чл.430 и сл. от ТЗ и чл.86 от ЗЗД, че М. П. С. дължи на „Обединена българска банка” АД сумите, по които е издадена заповед за изпълнение №2550/20.07.2015г. по ч.гр.д.№4108/2015г. на Русенски районен съд и осъдителни искове за същите суми, с искане вторият иск да бъде разгледан, ако съдът приеме, че не е налице обявена предсрочна изискуемост на банковия кредит преди подаване на заявлението по чл.417 от ГПК. Този въпрос бе обсъден по повод въведеното от жалбоподателката оплакване за недопустимост на въззивното решение.
Вторият въпрос не се явява обуславящ за изхода на спора, доколкото не съответства на осъществените по делото процесуални действия. Жалбоподателката поддържа, че ищецът не е представил оригинала на процесния договор за кредит, след като тя своевременно е оспорила същия поради ръкописно дописване на основни негови разпоредби. Това твърдение не съответства на данните по делото, доколкото с молба от 11.04.2018г., преди провеждане на първото по делото съдебно заседание, ищецът „О.“ АД е представил нотариално заверен препис от договора, което съгласно чл.101 от ГПК има правните последици на представянето на оригинал. В случая не е било извършено оспорване на авторството на положения от страната подпис в документа, при което представянето на оригинала да е необходимо за проверката му чрез назначаване на съответната експертиза. Доводите на жалбоподателката – ответница по иска са за извършено допълнително дописване в представения от банката екземпляр на договора, което не съответства на екземпляра на кредитополучателката и с което са променени действително определените параметри на кредита. Съдът е обсъдил тези възражения съгласно чл.178 ал.2 от ГПК с оглед всички обстоятелства по делото и ги е преценил за неоснователни с оглед идентичността на месечния размер на заплащаните вноски и дължимите вноски по застраховка, с посочената сума на анюитетните вноски в представения от банката екземпляр от договора за кредит.
Третият правен въпрос е включен в предмета на делото, доколкото въззивният съд е оставил без уважение направеното във въззивната жалба искане на М. С. за допускане на свидетели за установяване на действителната воля на страните, подписали тристранното споразумение от 25.03.2010г., с оглед изрично въведените от нея доводи за привидност на споразумението. Следователно по отношение на този въпрос е осъществена общата предпоставка по чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол, но в случая не е налице допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Цитираната в касационната жалба практика не установява задължение за въззивния съд да събере всички поискани от страните доказателства, а само тези които са относими, допустими и не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуално нарушение. Произнасяйки се по искането на въззивната жалбоподателка – касатор в настоящото производство за допускане на свидетели, въззивният съд не е установил допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, а е съобразил установената в чл.165 ал.2 от ГПК забрана за установяване със свидетелски показания на привидност на съгласието, обективирано в подписан от страната документ.
По отношение на четвъртия въпрос в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК не са налице изискванията за допускане на касационно обжалване, доколко същият е формулиран хипотетично и не отразява същественото за спора между страните. Същият е обусловен от разбирането на жалбоподателката, че за всяко действие на лицата, представляващи търговското дружество / в случая банката/, е необходимо предварително решение на органите на управление на дружеството, което не намира опора в закона. Не е налице и допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, тъй като цитираното от жалбоподателката решение №293/11.12.2014г. по гр.д.№960/2013г. на ВКС, ІV г.о, касае правомощията на лица, натоварени да заместват представляващия търговско дружество, а в останалите цитирани в изложението решения на ВКС не се разглеждат случаи на органно представителство, а на представителство по пълномощие.
Петият поставен от жалбоподателката въпрос също не се явява обуславящ за изхода на спора, тъй като не отразява точно решаващите изводи на въззивния съд. Невярно е твърдението на жалбоподателката, че съдът е квалифицирал сключеното на 25.03.2010г. тристранно споразумение между „Обединена българска банка“ АД, М. П. С. и Т. П. Т. като договор за встъпване в дълг само въз основа на наименованието на документа. Видно от мотивите на въззивното решение съдът се е позовал на съдържанието на договора и е стигнал до извод, че в същото е ясно изразена воля на страните само за встъпване на Т. П. Т. като длъжник, а не за заместване на М. С. в дълга към банката. В този смисъл е изразената воля и в допълнително споразумение от 25.03.2010г. към договор за встъпване в дълг.
Шестият въпрос относно възможността съдът да формира правен извод за осъществяване на определена търговска дейност само въз основа на служебна справка в търговския регистър, не е обуславящ за изхода на спора, доколкото въззивният съд не е правил констатации относно осъществяваната от жалбоподателката, в качеството на ЕТ „М. –М. С.“, търговска дейност въз основа на справка в Търговския регистър. Съдът е приел за безспорно, че жалбоподателката е била регистрирана като едноличен търговец с посоченото наименование въз основа на събраните по делото доказателства, в които тя е посочена като едноличен търговец. По поставения въпрос не са налице и посочените от жалбоподателката допълнителни предпоставки за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. С цитираното в изложението решение №436 от 13.03.2003г. се приема, че не са търговски сделките, свързани с търговската дейност въобще или по повод учредяване на дружеството, набирането на капитал и промените в него. Същото е неотносимо към настоящия спор, доколкото даденото с него разрешение касае капиталови търговски дружества, а в случая жалбоподателката е осъществявала дейност като едноличен търговец. Също така въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В настоящия случай липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия. Разпоредбата на чл.7 от ЗТРРЮЛНЦ е ясна и по нея е формирана съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване /определение №786 от 28.11.2013г. по т. д. № 3331/2013г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/.
Седмият въпрос в изложението е свързан с предмета на спора доколкото в заявлението, въз основа на което е образувано производството по ч.гр.д. № 4108/2015г. на Русенски районен съд, както и в извлечението от счетоводните книги по чл.417 т.2 от ГПК е посочено настъпване на автоматична предсрочна изискуемост на кредита, поради неплащане на вноски с настъпил на 28.07.2013г. и 28.08.2013г. падеж. Същевременно обаче в заявлението изрично е посочено като приложение уведомление до длъжника за предсрочната изискуемост. Поради това следва да се приеме, че обявяването на кредита за предсрочно изискуем с отправено до кредитополучателя изявление е факт, посочен още със заявлението по чл.417 от ГПК, поради което с исковата молба не се въвеждат за първи път нови фактически твърдения. От друга страна приемайки, че не е обвързан от посочената в заявлението дата на настъпване на предсрочната изискуемост, въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС. С т.18 на ТР №4/2013г. ОСГТК на ВКС прие, че моментът на настъпването на предсрочната изискуемост на задължението по кредита, като предпоставка за упражняването на правото по чл.417 т.2 от ГПК, следва да предхожда депозирането на заявлението. Въз основа на разрешенията на ТР №4/13г. на ОСГТК на ВКС и в контекста на настъпване на предсрочна изискуемост на банков кредит с решение №64/17.07.15г. по т.д. №3187/13г. на ВКС, І т.о., е прието, че в производството по иска, предявен по реда на чл.422 от ГПК, съдът установява съществуването на вземането по договор за кредит, обявен за предсрочно изискуем, като може да определи за момент на настъпване на предсрочната изискуемост дата, различна от твърдяната от банката, но тази дата следва да предхожда по време датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Съгласно т.1 от ТР№8/2017г. от 02.04.2019г. на ОСГТК на ВКС позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на претенцията, предявена по реда на чл.422, ал.1 от ГПК. Правното основание, на което се претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и на предсрочно изискуемата главница, е сключеният договор за кредит. Доказването на настъпилата предсрочна изискуемост на договора за банков кредит е определящо единствено за размера, в който ще бъде признато вземането на кредитора.
По тези съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по десетия поставен в изложението въпрос, доколкото и той е предпоставен от твърдението за различно съдържание на исковата молба и заявлението по чл.417 от ГПК.
Осмият поставен от жалбоподателката въпрос също не отговаря на общия селективен критерий по чл.280 ал.1 от ГПК. За да приеме, че е налице редовно връчено уведомление за предсрочна изискуемост до жалбоподателката – кредитополучател, въззивният съд се е позовал изрично на съдържанието на представеното още в заповедното производство пълномощно на адв. Л. П., в което е посочено, че същият е упълномощен от кредитополучателя М. С. да приема и получава документи от банката, отнасящи се до нейните права. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал при преценката на текста на пълномощното, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, са относими към касационните основания по чл.281 т.3 от ГПК и не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК.
Деветият въпрос относно необходимостта при изпращане на уведомлението за обявяване на предсрочна изискуемост на банков кредит до пълномощник на кредитополучателя, в обратната разписка и в пощенския плик да е изрично посочено, че то се изпраща до лицето в качеството му на съдебен адресат, също не е обуславящ за изхода на спора и не отговаря на общата предпоставка за достъп до касационно обжалване. Въпросът изобщо не е обсъждан от въззивния съд предвид липсата на въведени доводи и възражения във въззивната жалба относно реквизитите на пощенския плик и обратната разписка, с които е удостоверено извършеното на адвокат П. връчване. Следва да се отбележи и че въпросът не е прецизно формулиран, тъй като не всеки пълномощник на кредитополучателя би имал качеството на съдебен адресат, а само този, който е посочен за такъв по реда на чл.40 от ГПК в образувано съдебно производство. В настоящия случай няма данни адвокат адв. Л. П., да има качеството и на съдебен адресат на жалбоподателката.
Въпросите по т.11 и т.12 от изложението са свързани с предмета на спора, доколкото касационната жалбоподателка се е позовала на неравноправност на клаузи в процесния договор за кредит, като е поддържала довод, че има качеството на потребител. По поставените въпроси обаче не са налице допълнителните основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК, на които съставът на ВКС приема, че жалбоподателката се позовава, независимо, че не са изрично посочени, предвид изброяването на решения на С. и на ВКС във връзка с поставените въпроси. В определение, постановено по чл.99 от процесуалния правилник на С. /в хипотеза, при която преюдициалният въпрос не оставя място за разумно съмнение/ по дело С-74/15 на С. е прието, че чл.1, пар.1 и чл.2, б.“б“ от Директива 9