О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 482
Гр.С., 25.05.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети май през двехиляди и шестнадесета година, в състав
П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д.N.1870 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Софийска градска прокуратура и Д. К. И. срещу решение №.405/15.01.16 на Софийски градски съд, ІІДс., постановено по г.д.№.3611/15г.- с което, след частична отмяна на реш.№.І-33-122/17.12.14 по г.д.№.17051/14 на Софийски районен съд, І ГО, 33с., на основание чл.2 ал.1 т.3 З. на Д. К. И. е присъдено обезщетение за вреди – 5000лв. за неимуществени и 6000лв. за имуществени, ведно с лихви и разноски.
Д. И. оспорва жалбата на СГП.
Прокуратурата на РБ не взема становище по жалбата на Д.И..
К. жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 З. за основателен за сумата 5000лв. /от претендирани 15000лв./ – обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение, и 6000лв. – обезщетение за имуществени вреди -направени разходи в наказателното производство. За да достигне до този извод е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди предвид чл.2 ал.1 т.3 З. – тъй като ищецът е бил обвинен в извършване на престъпление по чл.311 ал.1 НК, по което впоследствие е бил оправдан с влязла в сила присъда. Намерил е, че са ангажирани доказателства, установяващи претърпените вреди – които по отношение на имуществените са установени в пълен размер. За да определи обезщетението за неимуществените е съобразил, че от една страна самото привличане на едно лице в качество на обвиняем създава значителен психически дискомфорт у него, а възможността да бъде осъдено за несъставляващо престъпление деяние го поставя в състояние на стрес и то за целия период от повдигането на обвинението до влизане в сила на оправдателната присъда. Отразил е, че в случая наказателното производство спрямо ищеца е траяло 2г. и 10 месеца /т.е. не е надхвърлен разумния срок/, но за този период той е търпял неудобства в психичен аспект, бил е накърнен авторитета му в обществото с оглед заеманата от него длъжност и поддържаните контакти в държавната администрация и органите на местно самоуправление. С оглед на това и като се съобрази тежестта на престъплението, в което е бил обвинен, взетата мярка за неотклонение – подписка, воденото през този период и друго наказателно производство, продължителността, интензивността и характера на претърпяните неблагоприятни последици, установени по делото, справедливият размер на дължимото обезщетение е определен на 5000лв.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане
на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. СГП се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Сочи, че съдът се е произнесъл по въпроса как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди в противоречие със задължителната практика на ВКС /т.2 ППВС 4/68г., реш.№.337/22.06.10 по г.д.№.1381/09, ІV ГО, реш.от 26.05.10 по г.д.№.1273/09, ІІІ ГО на ВКС/.
К. Д. И. се позовава на чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК във връзка с три въпроса. Твърди, че: въззивният съд „не е направил задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливостта” – в противоречие с т.2 от ППВС 4/68; че въпросът „какъв е справедливият размер за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди” е решаван противоречиво от съдилищата /сочи практика/; че съдът се е произнесъл по въпроса „следва ли въззивният съд да присъжда на въззивника/въззиваемата страна направените във въззивната инстанция разноски съразмерно с уважената част от иска във всички случаи и независимо от конкретния изход в съответната инстанция” – който е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.
ВКС, ІІІ ГО, намира, че сочените основания за касация не са налице.
По касационната жалба на касатора СГП:
С въпроса относно обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД касаторът ответник цели да постави проблема за съдържанието на понятието „справедливост“ според чл.52 ЗЗД и оттам – за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС /напр. №.532/24.06.2010 по г.д №.1650/2009, III ГО, реш. №.377/22.06.2010г. по гр. д №.1381/2009, IV ГО, реш. от 6.04.2011 по г.д. № 951/2010, III ГО, реш. №.149/2.05.2011 по г.д.№.574/10, III ГО, реш. №.643/15.11.2010г по г.д.№ 1916/2009, IV ГО, реш.№.111/17.03.2014г. по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС, ППВС №.4 от 23.12.1968/, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики – които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17.03.2014 по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната и вече уеднаквена практика, в това число цитираната /ППВС 4/68/. Предвид изложеното не е налице хипотеза на чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
По касационната жалба на Д. К.:
Първият формулиран въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая вместо ясно формулиран правен въпрос касаторът излага твърдения за незаконосъобразност на обжалвания акт – като преповтаря съдържащи се в касационната му жалба оплаквания за неговата неправилност, в това число поради допуснати процесуални нарушения. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване – при разглеждане на касационната жалба /чл.290 ал.1 ГПК//т.1 от ТР № 1/2009 от 19 февруари 2010г./ – а не в настоящата предварителна фаза на селекция на жалбите по критериите на чл.280 ал.1 ГПК.
Във връзка с втория въпрос – който по съществото си е идентичен с поставения от касатора СГП – основанието на чл.280 ал.1 т.2 ГПК не е налице по изложените вече по-горе съображения за конкретния характер на присъжданото обезщетение предвид особеностите на всеки отделен случай.
Третият въпрос не съставлява годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Същият е неотносим към предмета на спора – доколкото от решаването му не зависи изхода на спора по предявения иск. Отделно от това въззивният съд не е излагал мотиви в тази връзка, а и страната не е искала изменение на решението в частта за разноските, релевирайки съответни оплаквания.
Предвид всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. С оглед изхода на спора и неоснователността на жалбите, разноски не трябва да се присъждат.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.405/15.01.16 на Софийски градски съд, ІІДс., постановено по г.д.№.3611/15г.
Определението е окончателно.
П.: ЧЛЕНОВЕ: