О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№482
София, 11.06.2010 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на тридесет и първи май през две хиляди и десета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ТОТКА КАЛЧЕВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 93 по описа за 2010 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “Е” А. гр. Р. чрез процесуалния пълномощник адв. В. М. срещу въззивно решение № 81/27.10.2009 г. по в. гр. д. № 532/2009 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 47/23.06.2009 г. по гр. д. № 134/2008 г. на Русенски окръжен съд. С последното е отхвърлен предявеният от “Е” А. против „З” А. , гр. Р. иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителен договор за продажба на недвижим имот от 19.12.2003 г.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е порочно, поради необоснованост и неправилно приложение на материалния закон /чл. 281, т. 3 ГПК/.
Допустимостта на касационното обжалване на това решение е обоснована с твърдението, че с него съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и чл. 17а от ЗППДОП /отм./, визирайки основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и т. 3 по отношение на въпроса, свързан с наличието на предпоставките по чл. 17а ЗППДОП /отм./, за да се установи дали спорният имот бил част от имуществото на преобразуваното предприятие.
Поддържа се, че въззивното решение във вр. с приложението на чл.19, ал. 3 ЗЗД е постановено в противоречие с Решение № 2696/06.11.1956 г.; Решение № 1023/28.10.1998 г. по гр. д. № 5478/56 г.; Решение № 1023/28.10.1998 г. на ВКС по гр. д. № 792/97 г.; Решение № 1413/09.12.2009 г. по гр. д. № 4885/2007 г.; Решение № 219/21.02.2000 г. по гр. д. № 1276/1999 г., а по отношение практиката по чл. 17а ЗППДОП /отм./ се цитират Решение № 94/06.03.2009 г. по гр. д. № 4825/2007 г.; Решение № 170/27.04.2009 г. по гр. д. № 3081/2007 г. и Решение № 1/30.03.2009 г. по гр. д. № 2237/2008 г.
Ответникът по касационната жалба не изразява становище по допускане на касационно обжалване и по основателността на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
С въззивното решение Великотърновски апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение на Русенски окръжен съд, с което искът на “Е” А. срещу “З” А. , с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД е бил отхвърлен. Съображенията на съдилищата за неоснователност на иска се основават на извода, че ответникът /продавач по предв. договор/ не е собственик на недвижимия имот, предмет на предварителния договор от 19.12.2003 г. Съдилищата са посочили, че ищецът обосновава твърдението си, че ответното дружество е собственик на терена въз основа на представен АДС, с който е актуван като държавен терен с площ 1 100 кв. м. в гр. Р., предоставен за оперативно управление на ДФ ”З”, правоприемник на която е “З” А. , гр. Р..
С. въззивната инстанция, представеният АДС № 9327/ 13.10.1994 г. като доказателство за твърдяното право на собственост, не създава права и не съставлява титул за собственост, и след като ищцовото дружество не е установило придобивното основание на правото на собственост върху посочения имот, е счетено, че искът е неоснователен. Отделно от това, въззивната инстанция е посочила, че ищецът не е установил, че е изправна страна по договора, предвид уговорката за плащане на цена по предварителния договор в рамките на предвидения срок.
В изложението си по допускане на касационното обжалване жалбоподателят не е посочил кой според него е конкретния правен въпрос, по който въззивният съд в своето решение се е отклонил от практиката на ВКС, но предвид разрешенията, дадени в цитираната практика на ВКС, би могло да се приеме, че вероятно въпросите най общо са свързани с приложението на чл. 19, ал. 3 ЗЗД и с чл. 17а ЗППДОП / отм./.
Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК//ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК/
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен, въззивен съд или с решение на ВКС, постановено по реда на отменения ГПК.
В случая, не е налице отклонение от формираната съдебна практика по приложението на чл. 19, ал. 3 ЗЗД, нито по чл. 17а ЗППДОП /отм./. Едно от съображенията за отхвърляне на иска е свързано с това, че ищецът не е доказал, че е изправна страна по предварителния договор. Въпросът за това кои факти се приемат за доказани и кои са останали недоказани, е свързан с действията на страните в съдебното производство, предвид техните възможности и преценка за процесуалната им защита. Искането на касатора е мотивирано с поддържаните основания за неправилност на решението. В тази връзка е необходимо да се посочи, че въпросът за правилността на фактическите изводи на въззивната инстанция и за доказването на фактите не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито основанията за касиране могат да се квалифицират като основания за допускане на касационно обжалване.
Изводите на въззивния съд относно установяването съществуването на облигационни правоотношения между страните е направен в рамките на възложената му правораздавателна функция като съд, който следва да реши материалноправния спор по същество. Именно при осъществяване на тази функция, в съответствие с процесуалните правомощия на въззивната инстанция, е формирано и становището за недоказаност на твърдяното от ищеца право по предявения иск. Касаторът не е въвел изрични доводи за незачитане на надлежно извършени от страните процесуални действия.
Независимо от горните съображения, обуславящи извод за липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, следва да се отбележи, че част от представената от касатора съдебна практика принципно касае приложението на чл. 17а ЗППДОП /отм./ и чл. 19, ал. 3 ЗЗД, но дадените разрешения по цитираните дела са свързани с установяване на различни факти, по различни договори, като преценката за изпълнение или неизпълнение е свързана с разрешаването на конкретния казус. Затова и не може да се счете, че дадените разрешения по тези въпроси, са пряко относими към конкретните обстоятелства по настоящото дело, нито пък може да се направи извод за противоречиво разрешаване на общо формулираните правни въпроси по приложението на цитираните два текста от ЗЗД и ЗППДОП /отм./.
Що се отнася до цитираната практика по чл. 17а ЗППДОП /отм./, то в същата е буквално цитирано съдържанието на законовата норма.
Неоснователно е и поддържаното основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Според жалбоподателя, специфичният в случая въпрос бил този, свързан със заприходяването на имота по баланса на дружеството, като според него, това съставлявало фактическо, а не правно действие, и последното не съставлявало юридически факт, предвиден в хипотезата на правната норма на чл. 17а на закона. Въпреки, че се позовава на тази хипотеза, касаторът не развива релевантни доводи за наличието на това основание за допустимост на обжалването. Правилното решаване на даден правен спор е крайната цел на всяко дело, но законодателят влага в основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК друг смисъл, който надхвърля конкретния казус. Съдебната практика е богата на случаи, при които следва да се реши дали дадено имущество е преминало като актив от едно стопанско образувание в друг правен субект, когато става въпрос за държавно или общинско имущество и при подобни хипотези, освен документите за настъпили преобразувания, реорганизации и др. се проследява и заприходяването на имуществото по баланса на стопанския субект, като част от неговите активи. В тази насока последователна е практиката на ВКС, че актовете за държавна собственост не създават материални права, а само се констатират права, както и че актът не съставлява титул за собственост. Или визирания въпрос не налага изоставяне на утвърдено вече тълкуване и преминаване към друго, което би се отразило на точното прилагане на закона. Липсва и втората предпоставка, точното прилагане на закона да е същевременно и от значение за развитие на правото.
Водим от изложеното, на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 81 от 27.10.2009 г. по гр. д. № 532/2009 г. на Великотърновски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: