Определение №484 от 11.10.2012 по гр. дело №740/740 на 2-ро гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

2

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№484

С., 11.10.2012 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на втори октомври през две хиляди и дванадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА

като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 740 от описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от З. И. П., чрез пълномощника му адвокат М. Т., против решение № 1011 от 22.05.2012 г., постановено по гр.д. № 2198 по описа за 2011 г. на Окръжен съд-Варна, с което е отменено решение № 2688 от 14.07.2010 г. по гр.д. № 5262/2004 г. на Районен съд-Варна в частта за извършване на съдебната делба чрез изнасяне на имотите на публична продан и е постановено друго, с което делбата е извършена по реда на чл.292 ГПК /отм./ чрез поставяне в дял на З. И. П. на жилищна постройка с площ от * кв.м. ведно с * ид.ч. от дворен тоалет и * % ид.ч. от дворното място и в дял на И. П. И. на гараж, построени в дворното място в [населено място], [улица], като И. П. И. е осъден да заплати за уравнение дела на З. И. П. сумата 3502.00 лв. и първоинстанционното решение е потвърдено в останалите му атакувани части, с които са отхвърлени претенциите на З. И. П. по сметките и същият е осъден да заплати държавна такса върху тях, както и искането му за поставяне в негов дял на жилището и гаража на основание чл.288, ал.3 ГПК /отм./.
Ответникът по касационната жалба И. П. И. счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Първоинстанционният съд е изнесъл допуснатите до делба имоти на публична продан. В. производство е инициирано от З. И. П. с искане делбените имоти да се поставят в негов дял, тъй като от допуснатите до делба имоти не могат да бъдат обособени самостоятелни обекти – допуснатото до делба жилище не е самостоятелно – не разполага с тоалет, а е функционално свързано със собственото на З. П. жилище. Разглеждайки въззивната жалба, Варненският окръжен съд е изложил съображения, че съобразно заключението на вещото лице за процесната жилищна постройка не би могъл да бъде одобрен инвестиционен проект по чл.203 ЗУТ, като сградата не отговаря на изискванията на чл.40 ЗУТ и пар.5, т.30 ДР ЗУТ, следователно се касае за неподеляем недвижим имот, който не притежава изискуемите от закона белези на жилище, с оглед на което същият не е годен обект за възлагане по реда на чл.288, ал.3 ГПК (отм.), а освен това, видно от протокола за одобрената през 1989 г. спогодба, З. П. е собственик на жилище, находящо се в [населено място], [улица] площ * кв.м, състоящо се от помещения за задоволяване на жилищни нужди и снабдено със санитарен възел, поради което липсват две от предпоставките на субективното право по чл.288, ал.3 ГПК (отм.). Претенцията за възлагане на гаража също е приета за неоснователна, тъй като обектът сам по себе си нито е жилище, нито може да бъде предмет на възлагане като самостоятелен обект на собственост по реда на чл.288, ал.3 ГПК (отм.).
Прието е, че преценката за избор на способ за ликвидиране на съсобствеността е детерминирана от броя, вида и поделяемостта на допуснатите до делба имоти, при спазване на водещия принцип за поставяне на дял в натура за всеки от съделителите. В настоящия случай са налице равен брой делбени обекти и съделители. Същевременно е установено по делото, че З. П. живее в имота, възложен му в дял през 1989 г. и в съседните до него процесни помещения, а И. И. не живее от 8-10 години в посочената жилищна сграда, поради което поставянето й в дял на последния, освен, че не се желае от него, би принудило П. да се измети, т.е. би изправило страните пред усложнения в отношенията им, което е в противовес с целта на делбеното производство тегленето на жребий в случая е „неудобен” по смисъла на ППВС 7/73 г. способ за прекратяване на съсобсвеността, който не следва да се прилага. Счетено е, че делбата следва да се извърши по реда на чл. 292 ГПК (отм.), тъй като има реален дял за всеки от съделителите. Личното ползване от З. П. на спорната жилищна постройка, функционалната й връзка със собственото му жилище, получено през 1989г. и липсата на претенции от другия съделител досежно нея са мотивирали извода, че възлагането на разглеждания делбен обект на П. отговаря в най–пълна степен на принципите на равенство, ефективност и защита на интереса на съделителите при разпределение на дяловете. Съответно в дял на И. И. следва да бъде поставен спорния гараж, при заплащане на парично уравнение, на основание чл.69, ал.2 ЗН вр. чл.34, ал.2 ЗС.
В касационната жалба са наведени доводи, че експертното заключение установява, че процесното „жилище” не съществува като самостоятелно обособен обект, не съществува и дворния тоалет, поради което съдът е следвало да заключи, че след като имота, макар и допуснат до делба не представлява жилище по смисъла на закона и не е годен обект по някой от способите за извършване на делбата, вместо което е направил необоснован извод, че жилището не може да се възлага по реда на чл.288, ал.3 ГПК /отм./, но може да бъде реален дял, който може да бъде разпределен по реда на чл.292 ГПК /отм./, без да се съобрази със съдебната практика, според която съдът се произнася относно поделяемостта на даден имот с оглед изискванията на закона в сила към момента на постановяване на решението, като делбата следва да се извърши при съобразяване с действащата към този момент правна уредба, според която в случая ако жилището не е годен самостоятелен обект, то същото няма самостоятелен правен статут и ще следва главната веща – жилището на касатора. Наведен е и довод, след като жилището не е самостоятелен обект, то няма два реални обекта и неправилно съдът е приел, че делбата следва да се извърши чрез разпределение по реда на чл.292 ГПК /отм./.
К. счита, че в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд не се е съобразил, че преценката за поделяемост на даден имот се извършва с оглед изискванията на закона към момента на постановяване на решението. Налице е позоваване на т.7 от ТР № 119.05.2010 г. на ОСГК на ВКС, разясняваща кой имот е поделяем и сочеща, че жилището следва да отговаря на изискваниятана чл.40 и чл.203 ЗУТ и на решение № 377 от 19.10.2010 г. по гр.д. № 742/2010 г., ВКС, ІІ г.о., постановено по чл.290-293 ГПК и даващо тълкуване, че преценката дали един поделяем имот е жилище следва да се направи съобразно специфичните изисквания на чл.203 и чл.40 ЗУТ към датата на постановяване на съдебното решение по извършване на делбата, като въз основа на това се определи по кой от предвидените в закона способи следва да се извърши делбата. Посоченото тълкуване касае преценката за поделяемост на един съсобствен обект и е неотносимо в случая, при който съдът в съответствие с посочената практика е приел, че всеки от допуснатите до делба обекти е неподеляем. Преценката е касаела техния брой, съобразно силата на пресъдено нещо на решението по допускане на делбата, касаещо само самостоятелни обекти и съответствието им на броя на съделителите. След като е налице задължителна практика на ВКС по поставения въпрос, то не следва да се обсъжда позоваването на хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК по същия въпрос.
К. счита, че в противоречие със задължителната практика на ВКС /решение № 258 от 25.10.2011 г. по гр.д. № 144/2011 г., ВКС, ІІ г.о./ възивният съд не е изследвал дали е налице съгласие на съделителите за обособяване на самостоятелни дялове от различни по вид и предназначение имоти за извършване на делбата чрез разпределяне. Този въпрос е неотносим, тъй като в касационната жалба липсват доводи, че съдът е разпределил различни по вид и предназначение имоти в самостоятелни дялове /оплакванията са, че единият имот е несамостоятелен и не може да образува самостоятелен дял/, поради което този въпрос не би могъл да бъде разгледан при постановяване на касационното решение, а съответно и не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване.
В обобщение не е налице хипотеза по чл.280, ал.1 ГПК съобразно сочените от касатора въпроси и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1011 от 22.05.2012 г., постановено по гр.д. № 2198 по описа за 2011 г. на Окръжен съд-Варна.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар