6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 503
София, 31.05.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №901/2018 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№9856/07.12.2017 г., подадена от адв. Х. Х. – процесуален представител на ищцата Н. Ц. Г. от [населено място] против въззивно решение №250/30.10.2017 г. по гр.д.№136/2017 г. по описа на Кюстендилския окръжен съд, с което е отменено решение №1/03.01.2017 г. по гр.д.№844/2015 г. по описа на Дупнишкия районен съд и е отхвърлен предявения от Н. Ц. Г. против [фирма], в несъстоятелност – София, иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД, за обявяване на окончателен на предварителен договор от 01.12.2009 г., за покупко-продажба на недвижим имот, апартамент №10 със застроена площ от 42 кв.м, при съседи: ап…, В…, ведно с ид.части от общите части и правото на строеж на жилищната сграда, построена в УПИ .., в кв.1а по регулационния план на [населено място] баня, при съседи на имота: от две страни улици с о.т. …, …, УПИ …, УПИ …..
Въззивната инстанция е приела следното:
„Предявеният иск е с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, за обявяване за окончателен на сключения на 01.12.2009 г. между страните предварителен договор за покупко-продажба, по който ищцата е купувач на описаното по-горе жилище с продажна цена 1500 евро. Спорът е бил разгледан от Дупнишкия районен съд, като първа инстанция, който е уважил иска.
Настоящият съдебен състав намира, че съгласно разпоредбата на чл.104,т.4 от ГПК, приложима в разглеждания случай , искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, с цена над 25000 лв. е подсъден на окръжния съд като първа инстанция. Предвид цената на иска, по който е образувано гр. дело №844/2015 г. на Дупнишкия районен съд,обаче, определена съобразно разпоредбата на чл.69,ал.1,т.4 във вр.с т.2 от ГПК и при установена данъчна оценка на процесния недвижим имот в размер на 3278 лв.(л.28 от делото на ДнРС),е спазена родовата подсъдност..
Тъй като производството по несъстоятелност е неприложимо към изпълнението на задължение за сключване на окончателен договор, то същото не може да бъде пречка за допустимостта на иска, чрез който може да се защити и реализира потестативното право(така – срвн. Определение № 96 от 30.05.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 425/2017 г., I г. о., ГК и др.).Освен това производството по делото е образувано на 05.06.2015г.-преди постановяване на решение за обявяване неплатежоспособността на ответника (срвн.Решение от 31.07.2015г.по т.д.62/2015г.на ОС – Благоевград-л.122 и сл.от делото на ДнРС).
Същевременно, видно от влязлото в сила определение от 03.06.2016г.по т.д.62/2015г.на ОС – Благоевград, ищцата е предявила в производството по несъстоятелност вземане за сума по процесния предварителен договор от 01.12.2009г. ,което не е било прието и с цитирания съдебен акт е оставено без уважение възражението й срещу предявеното и неприето вземане, включено в списък на неприетите вземания – л.130 от делото на ДнРС – така и в определение от 29.03.2016г.по посоченото дело на БлОС.
На следващо място, видно от удостоверение №2 от 18.01.2013г.,приложено към исковата молба, със същото е въведена в експлоатация многофамилна жилищна сграда, част от която е и процесното жилище, което обстоятелство не се оспорва, като доколкото сключване на договора (прехвърляне правото на собственост върху купувача) е свързано с въвеждането на обекта в експлоатация ( не по-късно от един месец – срвн.т.5), то и искът не е погасен по давност, която е общата- пет години. Давността започва да тече с настъпването на срока, в който е следвало да се сключи окончателният договор, т.е. от момента, в който потестативното право по чл. 19, ал. 3 ЗЗД действително може да бъде упражнено.
Не е налице обаче установено по делото изпълнение на задължението за плащане, което да е в съответствие с договореното между страните.
Продажната цена на имота, съгласно договора, е в размер на 15000 евро, като е уговорено същата да се плати на части по следния начин: 13500 евро в деня на подписването на предварителния договор и 1500 евро в деня на получаване на разрешението за ползване.Относно втората сума нито се твърди в исковата молба, нито се представят надлежни доказателства, че е платена.Дори въззивникът да не е оказал кредиторско съдействие, ако се приеме, че е връчена нотариалната покана за посочване на банка – макар и при условие, че е адресирана до различен от обявения в публичния Търговски регистър адрес на управление на въззивника към този момент,посочен в удостоверение, изх.№44/02.06.2015г., на Пом.-нотариус С. С., който адрес на управление е бил в [населено място], а не в София , и при това дружеството да не е предоставило на ищцата банкова сметка, по която да бъде внесена съответната сума по договора, то ищцата е могла да се освободи от това си задължение като предаде дължимото за пазене в банка по местоизпълнението / чл. 97, ал. 1, изр. 2 ЗЗД /- срвн. Решение № 79 от 25.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 538/2012 г., III г. о., ГК, като и в хода на съдебното производство това също не е сторено .
Като доказателство за плащане на първата част е представена (оспорена от ответника) разписка за 12733 евро , която обаче не е за уговорената сума , а за по-малка такава .Не става ясно и защо в разписката тази сума се свързва с дадено капаро (без посочване размер на същото , без данни кога и на кого е изплатено и при липса на уговорено такова с договора) , като се сочи, че общо представляват 80% от продажната цена, макар и това да не е математически вярно..Заверяването на подписите на страните по предварителния договор ( а не и на съдържанието) не е равнозначно с установяване на изплащане и на първата част от сумата изцяло в размер на 13500 евро, още повече с оглед употребеното време на глагола „ще бъде изплатена в деня на подписване…”.
Съгласно чл.17 от договора:”Продавачът се освобождава от задължението си за прехвърляне на имотите предмет на договора , в случай, че купувачите не са изплатили в срок напълно уговорената в договора продажна цена”, т.е.налице е постигната договореност (съгласие), че при сключване на договора купувачът трябва да е заплатил цялата уговорена цена. В решение № 79 от 25.07.2013 г. по гр. д. № 538/2012 г. е прието, че когато в сключения между страните предварителен договор е уговорено, че правото да се иска прехвърляне на имота ще се породи след като ищеца заплати цената му и това условие не е изпълнено, същият не може да иска прехвърлянето да се извърши. В тази хипотеза разпоредбата на чл. 362 ГПК е неприложима.
В случая,при тълкуване по см.на чл.20а ЗЗД на волята на страните по договора, след като е уговорено, че правото да се иска прехвърляне на имота ще се породи след като ищецът заплати цената му и това условие не е изпълнено, купувачът не може да иска прехвърлянето да се извърши. Ето защо, както бе посочено, разпоредбата на чл.362,ал.1 от ГПК (идентична с чл. 297, ал. 1 ГПК (отм.) , е неприложима. Същата е приложима, когато е уговорена едновременност на престациите- тази на купувача за заплащане на цената и тази на продавача за прехвърляне на правото на собственост – изрично Решение № 134 от 25.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6886/2013 г., III г. о., ГК.Предвид на това, като е уважил иска, постановявайки сума от 1500 евро да бъде заплатена при усл.на чл.362 от ГПК в двуседмичен срок ДнРС е постановил незаконосъобразно решение,подлежащо на отмяна.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, се твърди, че постановеното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване поради противоречие с константната практика на ВКС. Сочи се, че въззивната инстанция е приела, че след като ищцата не е изпълнила задължението си за плащане на остатъка от пазарната цена на имота, което било в съответствие с договореното между страните и не е оставила за пазене в банка по местонахождението дължимата сума, до продавачът се освобождавал от задължението да прехвърли собствеността на имота. Сочи се практика на ВКС.
Твърди се също така, че по делото не са приложени доказателства, от които да е видно, че договорът е прекратен или развален.
Сочи се и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като съдът се е произнесъл и по материалноправен въпрос, решаван противоречиво от съдилищата, по прилагането на чл19, ал.3 ЗЗД и обявяване на предварителния договор за окончателен, както и отказ за прилагане разпоредбите на чл.362, ал.1 ГПК.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и се прилагат шест решения.
Ответникът по касационната жалба [фирма]/н./ е депозирал отговори по смисъла на чл.287 ГПК, посредством синдика си М. Ш. и процесуалния си представител – адв.К. Д.. Претендират се разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, отговорите на ответника по касация и на основание чл.288 ГПК намира следното:
Не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Изложението не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съдържанието на изложението не представлява дори опит за формулиране на въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, макар, че се сочи, че такива са налице. Въпросите по смисъла на визираната правна норма следва да бъдат формулирани ясно, точно и категорично и в съответствие с изложеното в обжалваното решение. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос(материалноправен и/или процесуалноправен) не налага обсъждане на хипотезите по точки 1-3 от чл.280, ал.1 ГПК. Изложението съдържа описание на факти и обстоятелства, както и касационни оплаквания, които обаче следва да бъдат разгледани, едва когато въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд не е задължен да изведе въпросите от изложението на касационната жалба, нито от сама нея, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Поради това касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
На ответника по касация не следва да се присъждат разноски, тъй като доказателства за тяхното извършване не са представени.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване на въззивно решение №250/30.10.2017 г. по гр.д.№136/2017 г. по описа на Кюстендилския окръжен съд, гражданска колегия.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ответника по касация [фирма], в несъстоятелност, за присъждане в негова полза на разноски за настоящото производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: