О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 534
С., 11.06.2018 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на седемнадесети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Боневя гр. дело № 824 по описа за 2018 г. взе предвид следното:
Производството по делото е по чл. 288 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от И. Н. Х., чрез адв. Б. Б. К., срещу въззивно решение № III-125/08.12.2017 г., постановено от Бургаския окръжен съд по гр.д. № 1391/2017 г.
Касаторът излага доводи за недопустимост на въззивното решение, както и за неправилност поради противоречие с материалния закон.
Насрещната страна А. П. Г. е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по съображения за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на съдебни разноски, сторени в производството пред Върховния касационен съд.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Бургаският окръжен съд, като потвърдил решението на Бургаския районен съд, е признал за установено по реда на чл. 422 ГПК, че И. Н. Х. дължи на А. П. Г. 13 825, 43 лв., представляващи погасено от Г. задължение на Х. към [фирма] по договор за банков кредит, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното издължаване.
За да постанови този резултат, съдът установил, че на 22.04.2014 г. А. Г. превел по сметка на И. Х. сумата 13 825,43 лв. с основание „пълно погасяване дог. 1282015“. Страните не спорят, че е постигната уговорка помежду им да се погаси кредита на Х. към банката, за да може да изтегли друг при по-добри условия и да финансира дейността на [фирма], в което ще бъде приет за съдружник А. Г.. Не е установено, а и не се твърди Г. да е приет за съдружник, нито Х. да е теглил нов кредит и да е финансирал с него дейността на дружеството. Съдът достигнал да извод, че е налице разместване на блага, като ищецът е обеднял, а ответникът се обогатил с исковата сума, което е неоснователно, поради което уважил иска.
Относно материалноправната квалификация изложил съображения, че в случая не се търси изпълнение по договор или непозволено увреждане, неприложими са хипотезите на чл. 55 ЗЗД, нито се касае за изпълнение на чуждо задължение поради грешка, за водене на чужда работа без пълномощно или изпълнение от трето лице при правен интерес. Приел за приложима субсидиарната разпоредба на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, чрез която се осуетява всяко неоснователно преминаване на блага от едно имущество в друго, макар да не съществува конкретно уредена възможност в други текстове на закона.
Съдът намерил за неоснователно възражението на ответника Х., че първоинстанционното решение е недопустимо, предявено извън предмета на делото, очертан още със заявлението по чл. 410 ГПК.
Повдигнати са следните въпроси: за правната квалификация на иска, която следва да бъде определена съобразно фактите по делото и твърденията, на които ищецът основава своето право и за задължението на съда да се произнесе по правния спор, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, установените по делото факти и от заявеното в петитума искане за защита.
Касаторът поддържа противоречие с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 2 ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 51/07.04.2009 г. по т.д. № 623/2008 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 186/26.11.2010 г. по т.д. № 417/2009 г. на ВКС, II т.о., решение № 76/03.11.2010 г. по т.д. № 118/2010 г. на ВКС, II т.о., решене № 81/18.07.2013 г. по т.д. № 143/2010 г. на ВКС, II т.о., решене № 398/25.05.2010 г. по гр.д. № 738/2009 г. на ВКС, II т.о.
Въпросите са принципно значими и релеватни по всяко исково производство, но не се установява в случая противоречие на разрешението, дадено от въззивния съд с цитираната съдебна практика.
Важно е не как страните определят – с позоваване на правна норма или понятийно, спорното и преюдициалните права и правоотношения, а какви са фактическите им твърдения, въз основа на които извличат наличие на свое оспорвано материално право. Последното се квалифицира от съда, както е сторил и в случая Бургаският окръжен съд.
Касаторът И. Х. никога не е оспорвал, че парите са платени от ищеца, съответно получени от банката, както и, че са били предназначени за погасяване на банков кредит, теглен от Х., без да са в изпълнение на договор за заем, дарение или друга причина, даваща правно основание за разместване на благата, без това да е довело до неоснователност в обедняването на платеца и неоснователност в обогатяването на ответника – касатор.
Въпросите са поставени във връзка с оплакването в касационната жалба, че предявеният иск е с правно осн. чл. 74 ЗЗД, а не чл. 59, чл. 1 ЗЗД и, че съдът, произнасяйки се по чл. 59, ал. 1 ЗЗД се е произнесъл по друг предмет, различен и от предмета на заявлението по чл. 410 ЗЗД и заповедта за изпълнение. Последното твърдение не отговаря на данните по делото – и първостепенният, и въззивният съд са се произнесли в рамките на сезирането, което е идентично с това по заявлението, а дадената от съда правна квалификация е съобразена с твърдяните правнорелевантни факти.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията разноски – 940 лв. заплатен адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № III-125/08.12.2017 г., постановено от Бургаския окръжен съд по гр.д. № 1391/2017 г.
ОСЪЖДА И. Н. Х. да заплати на А. П. Г. сумата в размер на 940 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК, направени в производството пред Върховен касационен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: