О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 561
[населено място] ,21,06,2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в закрито заседание на тридесети май, през две хиляди и шестнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 3416 / 2015 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 1043/20.05.2015 год. по т.д.№ 4195/2013 год. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 04.07.2011 год. по т.д.№ 89 /2010 год. на Софийски окръжен съд и вместо уважаването му, е отхвърлен предявеният от касатора против Едноличен търговец „ П. Д. – Д. 91„ иск с правно основание чл.373 ал.1 ТЗ вр. с чл.20 пар.1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз / CMR /, за сумата от 27 176,26 лева, съставляваща стойността на счетен за изгубен товар,по заявка за превоз от 08.06.2010 год. и международна товарителница от 14.06.2010 год., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 29.09.2010 год. до окончателното й изплащане.Касаторът оспорва правилността на въззивното решение,като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл.294 ал.1 ГПК,поради несъобразяване на въззивния съд с дадените от касационна инстанция задължителни указания по приложението и тълкуването на материалния закон – чл.20 пар.1 вр. с чл.17 пар.2 предл. последно от Конвенцията за договора за международен превоз на стоки / CMR /.
Ответната страна – ЕТ „П. Д. – Д. 91„ – оспорва касационната жалба с доводи по съществото на спора,в обосноваване правилността на въззивното решение.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
Предявявайки иска по чл.373 ал.1 ТЗ, ищецът се е позовал на чл.20 пар.1 от CMR Конвенцията, сочейки обстоятелството, че считано 60 дни от началото на възложения на ответника – търговец превоз на мебели, с местоназначение – Франция, стоката не е получена.Предвид това и на основание посочената разпоредба същият се възползва от правото да я счете „изгубена„,претендирайки обезщетение,съизмеримо със стойността й към момента на сключване на договора за превоз / фактурна /. Твърди, че превозвачът го е уведомил за предизвикано по вина на трето лице ПТП на територията на Франция, при което е увредено превозното средство,с оглед което и въпреки липсата на предоставени му доказателства за това,своевременно е дал указания на превозвача за изготвяне на авариен протокол, с цел установяване вида и размера на вредите върху превозваната стока, както и указания за превозването на неувредената стока до получателя в най-кратък срок. Ищецът твърди , че и до момента на подаване исковата молба никое от указанията не е изпълнено.
Ответникът е противопоставил възражение по чл.17 пар.2 предл. последно от Конвенцията – основание за освобождаването му от отговорност,тъй като причинените щети са в резултат на „ обстоятелства, които не е могъл да избегне и последици, които не е могъл да предотврати„.
Първоинстанционният съд е приел, че доказателства за погиването на превозвания товар, в резултат на причиненото по вина на трето лице ПТП, безспорно увредило превозното средство, в което товарът е транспортиран, не са ангажирани от ответника, поради което и чл.17 пар.2 предл.последно от Конвенцията не може да намери приложение, уважавайки иска,съобразно фактурната стойност на превозваните вещи.Отхвърлен е обективно кумулативно съединения иск за лихва върху обезщетението,на основание чл.27 пар.1 от Конвенцията, по съборажения за недоказано предявяването на рекламация от ищеца. Независимо от уважаването на иска по чл.373 ал.1 ТЗ вр. с чл.20 пар.1 CMR, е отхвърлен като неоснователен предявения от ответника обратен иск към ЗД [фирма],на основание чл.215 ал.1 КЗ,тъй като към датата на обявяване товара за липсващ / прието за извършено с исковата молба / , между ответника и застрахователното дружество, конституирано като трето лице–помагач на ответника в процеса, не е съществувало застрахователно правоотношение по застраховка „Отговорност на превозвача на товари по шосе„.
Въззивният съд, на базата на събрани във въззивното производство доказателства относно състоянието на превозваните вещи,съставени значителен период след датата на ПТП, е отменил първоинстанционното решение и отхвърлил иска по чл.373 ал.1 ТЗ, с решаващият извод, че презумпцията на чл.20 пар.1 CMR е неприложима , тъй като тя се отнася за случаите в които превозваната стока липсва – изцяло или частично и не обхваща случаите, в които товарът не е погинал, а е повреден.
Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато по правния въпрос „ за приложението на чл.17 пар.2 предл. последно от Конвенцията за договора за международен превоз на стоки / CMR / относно освобождаването на превозвача от отговорността, която носи в случаите на частична липса или повреда на товара , поради непреодолима сила,съответно прилага ли се и при недоставяне на остатъка от товара , при изрични указания на изпращача за това, съгласно чл.14 от Конвенцията. Касационният съд е приел разрешението,че чл.17 пар.2 предл. последно от Конвенцията не намира приложение при недоставяне на запазения /след въздействието на непреодолимата сила върху превозвания товар/ остатък от товара,в случаите,когато има изрични указания за това по чл.14 от същата Конвенция и превозвачът не доказва обективни пречки за тяхното изпълнение.С оглед отговора на правния въпрос,касационният съд е отменил въззивното решение и върнал делото с указания за назначаване на съдебно-икономическа експертиза, за остойностяване запазената / след причиненото по вина на трето лице ПТП / част от превозвания товар.
При новото разглеждане на делото,експертизата е допусната, но заключение, в изпълнение на изготвена международна съдебна поръчка по Регламент № 1206 / 2001 год. относно сътрудничеството на съдилищата на държавите членки на ЕС при събиране на доказателствата по граждански и търговски дела,не е постъпило.Ищецът се противопоставя на необходимостта от такова заключение.Ответникът / с.з. от 13.05.2015 год./ е заявил,че повредената част от товара е около 90 % ,респ. запазена част – 10 %.Съдът е дал ход на устните състезания без събиране на допуснатото доказателство.
Въззивният съд е постановил идентичен на правния резултат от първото разглеждане на делото във въззивна инстанция, със следните мотиви : Приел е за безспорно между страните обстоятелството, че запазената част от товара е само 10 %.Позовавайки се на указанията на касационната инстанция, съдът е споделил извода за отговорност на превозвача за недоставената запазена част от товара, спрямо която същият не установява предпоставки за освобождаване от отговорност по чл.17 пар.2 предл. последно от Конвенцията – обективни причини за невъзможност да изпълни указанията.Същевременно приема, че ищецът е предявил иск за обезщетение за липсваща,т.е. за изгубена стока, а такава не е налице, тъй като местонахождението на товара след процесното ПТП е било известно.След като товара не е изгубен, за него не се дължи обезщетение за липса,по арг. от чл.20 пар.2 и пар.3 от Конвенцията.Според съда,обаче, извън основанието на предявения иск са и другите хипотези на чл.17 пар.1 от Конвенцията – не е предявен иск за обезщетение за повреда на товара, за забава в превоза или за пълно неизпълнение при наличен товар, нито за обезщетение след разваляне на договора.Още повече,обезщетението се съизмерява със стойността на превозваната стока,но предвид наличността й / на запазената част от 10 %, тъй като за останалите 90 % превозвачът не отговаря,на основание чл.17 пар.2 предл. последно от Конвенцията/, патримониума на товародателя не е намалял с тази стойност,а други видове имуществени вреди ищецът не е претендирал.На практика въззивният съд е индивидуализирал претенцията, съобразно позоваването на ищеца на правото му по чл.20 пар.1 от Конвенцията,според предпоставките в която разпоредба стоката „ се счита изгубена„ и отрекъл основателността й,с оглед яснота на страните по превоза относно съществуването и местонахождението й – предпоставки, които в отговора на правния въпрос, респ. дадените указания за новото разглеждане на делото,касационният съд очевидно не е счел релевантни.Противното би обезсмислило и указаната експертиза, респ. връщане на делото,вместо произнасяне по съществото на спора от касационна инстанция.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси:
1/ Когато делото е върнато за ново разглеждане от въззивна инстанция, поради допуснато нарушение на материалния закон, задължителни ли са за въззивния съд, разглеждащ делото, указанията и тълкуването в касационното решение по установените в делото факти и посочените правни изводи ? ;2/ Има ли правно основание вторият състав на въззивната инстанция да обсъжда и тълкува отново събраните доказателства и приложимите материални и процесуални норми, след като това е направено от ВКС в касационното решение? ; 3/ Допуснал ли е втория състав на въззивна инстанция нарушение на процесуалните правила,като не се е съобразил с указанията и правните изводи на ВКС, дадени с решение № 187/05.11.2013 год. по първото касационно производство?; 4/ Има ли значение при предявяване на иск за обезщетение към превозвача, при условията на пълно неизпълнение на договора за международен превоз от страна на превозвача, с обявяването на товара за изгубен, по чл.20 пар.1 от Конвенция CMR,каква част е тотално, респ. частично увредена или частично запазена, след като товарът изобщо не е бил доставен на получателя по CMR товарителницата,въпреки изрично дадените на превозвача писмени указания за довършването на превоза ? и 5/ Има ли основание въззивният съд за правен извод, че обявяването на товара за изгубен,по реда на чл.20 от CMR Конвенцията,съставлява претенция за обезщетение за липсващ товар,по смисъла на чл.17 ал.1 от Конвенцията? Какво има предвид законодателя с текста на чл.20 от Конвенцията – изчезването на товара или недоставянето му при условията на договора за превоз ?
Първите три въпроса, относими към касационния довод за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствено правило – чл.294 ал.1 ГПК, са обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като касаторът се позовава на противоречие на въззивното с реш. № 387 по гр.д.№ 3956 / 2008 год. на ІІІ г.о. на ВКС и реш.№ 88 по гр.д.№ 1062 / 2009 год. на ІІ г.о. на ВКС.Последните два въпроса са обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК,с довода за липса на съдебна практика по тълкуването на чл.20 от CMR Конвенцията и необходимост от изясняване смисъла на въвеждането й и начина й на кумулиране с разпоредба на чл.17 пар.1 от същата Конвенция,определяща съдържанието на отговорността на превозвача.
Първият от въпросите покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК, като следва да се прецизира, съобразно разпоредбата на чл.294 ал.1 пр.второ ГПК, предвид нарушението на която страната формулира същия и надлежно цитира съдържанието й насетне в изложението си, в следния смисъл : „… задължителни ли са за въззивния съд указанията на касационна инстанция по тълкуването и прилагането на материалния закон?„ Като е приел, че претенцията на ищеца е обезщетяване за „изгубен” товар,с оглед позоваването на ищеца на правото му по чл.20 пар.1 от Конвенцията, и предполага разглеждането й в само тази хипотеза,съобразно събирането на доказателства за действително изгубен товар,каквито не са налице,въззивният съд е процедирал в противоречие с отговора на правния въпрос, даден от касационна инстанция, по приложението на чл.17 пар.2 предл. последно от Конвенцията и съобразно който е следвало да установи единствено има ли и каква запазена част от превозвания товар, доколкото и до приключване на делото във въззивна инстанция при първоинстанционното производство,ответникът не е ангажирал доказателства за обективна причина за недовършването на превоза за запазена част от превозвания товар,въпреки изричните указания на товародателя.Въпросът не е обоснован с първото от посочените решения, което дава отговор на съвършено различен правен въпрос – за правния интерес от предявяването на установителен иск за собственост,но се обосновава,в сочения допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, с реш.№ 88 по гр.д.№ 1062 / 2009 год. на ІІ г.о. на ВКС.
Вторият и третият от поставените въпроси изискват отговор по правилността на конкретното въззивно решение и на основанията по чл.281 т.3 ГПК, които не са предмет на настоящото производство. Отговор на същите предполага преценка на конкретно извършените от въззивния съд процесуални действия, спрямо фазата от която делото е върнато от касационна инстанция за ново разглеждане – чл.294 ал.1 пр.първо ГПК, както и установяване налице ли е извършено от въззивна инстанция, при новото разглеждане на делото, тълкуване на идентична правна норма, в разрез с тълкуването на касационна инстанция. Не е обоснован по тези въпроси и допълнителния селективен критерий по чл.280 ал. 1 т.1 ГПК, с горецитираните решения.
На четвъртия от формулираните въпроси е даден отговор с решението на касационната инстанция,отменила първото въззивно решение и върнала делото за ново разглеждане, поради което същият не съставлява допустим в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК правен въпрос, макар формално да покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК.
Петият от формулираните въпроси е относим към индивидуализацията на претенцията от въззивния съд,като такава за обезщетяване товародателя за изгубен от превозвача товар,в който смисъл съдът е приравнил позоваването от ищеца на чл.20 пар.1 от Конвенцията на индивидуализация предмета на иска,спрямо която подлежи на преценка установяването на изгубен / пълно или частично / товар, респ. е ирелевантно обстоятелството по недоставянето му на получателя. Въпросът е предпоставен от конкретното процедиране на въззивния съд и не предполага еднозначен,общоважим отговор по приложението на правна норма, още повече че съгласно указанията в т.4 на ТР № 1/2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, обосноваването на допълнителен селективен критерий в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК предпоставя позоваването на непълна, неясна или противоречива правна норма ,чието тълкуване е провокирало противоречива практика или макар еднозначна,формираната такава подлежи на преодоляване,като неправилна, в резултат на промяна в обществените условия или промяна на законодателството. В случая, обаче, процедирането на въззивния съд не касае тълкуване на чл.20 от Конвенцията, а приложението й в кумулация с основанията за търсене отговорност от превозвача, съгласно чл.17 пар.1 от същата, в който смисъл въпросът сам по себе си не предпоставя еднозначен отговор , по тълкуване на правна норма,съответно не е, а и не би могъл да е обоснован в сочената хипотеза по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Следователно, касационното обжалване следва да се допусне по първия от формулираните въпроси, с въведеното от настоящата инстанция уточнение , в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1043/20.05.2015 год. по т.д.№ 4195/2013 год. на Софийски апелативен съд.
УКАЗВА на [фирма],в едноседмичен срок от уведомяването, да представи доказателство за платена по сметка на ВКС държавна такса, в размер на 558 лева.
След представяне доказателство за плащането или изтичането на срока, делото да се докладва на Председателя на първо търговско отделение – за насрочване, или на състава – за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВ