8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 507
гр. София, 02.08.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тридесети май през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 951 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от адв. И. Б. срещу решение № 288 от 13.12.2016г. по т.д. № 573/2016г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение, 1 състав, с което е потвърдено решение № 521 от 01.07.2016г. по т.д. № 968/2015г. на Варненски окръжен съд в обжалваната му част и касаторът е осъден да заплати на [фирма] разноски в размер на 1 362 лева. С първоинстанционното решение в потвърдената му част касаторът е осъден да заплати на [фирма] сумата 10 323,46 евро, представляваща част от главница, цялата в размер на 83 091,85 евро, по запис на заповед № 83099/12.05.2008г. с падеж „на предявяване”, ведно със законната лихва от 02.06.2015г. до окончателното й изплащане, на основание чл.535 ТЗ.
Касаторът твърди, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че решението е постановено по недопустим иск – такъв, предявен при липса на правен интерес. Твърди, че лизингодателят се е снабдил с изпълнителен лист за същото вземане срещу авалиста, във връзка с което е образувано изпълнително дело, като по този начин незаконосъобразно се домогва в две отделни производства да се снабди с изпълнителен лист за едно и също вземане, произтичащо от договора за финансов лизинг – както от лизингополучателя, така и от авалиста по издадения запис на заповед, обезпечаващ вземането по посочения договор. Твърди още, че с въззивното решение е дадена защита в по-голям обем от търсената от ищеца, тъй като съдът не е съобразил заявените в исковата молба обстоятелства и факти, а именно, че се претендира осъждане на касатора по процесния запис на заповед поради неизпълнение на задължението за плащане изцяло и в срок на лизингови вноски по договора за финансов лизинг. Счита, че при така заявения иск не може да бъде предмет на изследване в настоящото производство без изричното й заявяване в исковата молба дължимостта на всички, посочени в съдебно-счетоводната експертиза видове вземания на ищеца, допълнени по инициатива на съда и с вземане за лихва за забава, в общ размер на 147 738,81 лева. Сочи, че, произнасяйки се по дължимостта на : неустойка за забава за конкретен период на забавата; на неустойка за разваляне на договора за финансов лизинг; на сума за данък и застраховки за конкретен период; на лихва за забава върху тези суми за конкретен период, съдът е поставил касатора в положение на процесуална изненада. Поддържа, че по този начин съдът го е лишил от възможност да въведе правоизключващи или правопогасяващи възражения по отношение на всеки конкретен вид вземане на ищеца по каузалното правоотношение, като по своя преценка, без да е сезиран с такова искане, е признал задължения на касатора по договора за финансов лизинг, различни по вид от заявеното с исковата молба като неизпълнено. На трето място твърди, че въззивното решение е недопустимо, тъй като е постановено по нередовна искова молба, в която ищецът не е конкретизирал по вид и размер задълженията по каузалната сделка, които не са погасени. Касаторът излага и съображения за неправилност на въззивното решение, тъй като съдът е неглижирал значението на падежа на записа на заповед и е присъдил лихва и неустойка, които към този момент са били неизискуеми. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че ищецът има вземане по каузалното правоотношение за неустойка за разваляне на договора за финансов лизинг и че това вземане следва да се погаси като дължимо с полученото в хода на производството плащане по каузалната сделка, като излага твърдения за нищожност на неустоечната клауза поради противоречието й с добрите нрави.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът моли да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:
1. Относно значението на падежа на записа на заповед, признат от страните по спора като имащ обезпечителна функция по каузално правоотношение, по отношение на задълженията, обезпечими със същия, и дали това са изискуемите до падежа на записа на заповед задължения по конкретното каузално правоотношение или и такива, чиято изискуемост е настъпила след тази дата. По този въпрос касаторът твърди наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – поради противоречие с решение № 249 от 02.02.2015г. по т.д. № 4224/2013г. на ВКС, ТК, I т.о. и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК – поради противоречие с решение № 127 от 20.03.2012г. по т.д. № 88/2012г. на Пловдивски апелативен съд.
2. Допустимо ли е страните по договор за финансов лизинг да уговорят, че при разваляне на договора лизингополучателят има задължение да плати лизинговите вноски за периода от прекратяването на договора да края на срока му под формата на неустойка.
3. За служебното задължение на съда да следи за противоречието на уговорените неустоечни клаузи с добрите нрави и съответно за прогласяването им за нищожни.
Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по втория въпрос в противоречие с решение № 219 от 09.05.2016г. по т.д. № 203/2015г. на ВКС, ТК, I т.о. – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а по третия въпрос – в противоречие с т.3 от ТР № 1/15.06.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС.
4. За съществуването на правен интерес у поемателя по запис на заповед от предявяването на пряк осъдителен менителничен иск срещу издателя при положение, че за същото вземане, произтичащо от един и същ факт /договора за финансов лизинг/, има влязло в сила решение по иск по чл.422 ГПК вр. чл.417 ГПК срещу авалиста по ценната книга и е образувано изпълнително дело срещу последния. Поддържа, че този въпрос се решава противоречиво от съдилищата, като сочи решение № 165 от 22.07.2010г. по в.гр.д. № 234/2010г. на Апелативен съд – Велико Търново, недопуснато до касационно обжалване с определение № 200 от 13.03.2012г. по т.д. № 364/2011г. на ВКС, ТК, I т.о. – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Ответникът [фирма], представляван от адв. С. Д., оспорва касационната жалба. Счита касационната жалба за недопустима, тъй като в първоинстанционното производство касаторът нито е подал отговор, нито е релевирал относими възражения, нито е поискал събиране на доказателства за оборване на твърденията на ищеца. Твърди, че относими възражения касаторът е направил едва във въззивната си жалба, но при условията на процесуална преклузия, в какъвто смисъл е произнасянето на въззивния съд. Твърди, че за първи път пред касационната инстанция касаторът прави възражение за нищожност на неустоечната клауза за разваляне на договора за финансов лизинг, което е недопустимо. Моли въззивната жалба да бъде оставена без разглеждане.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Производството е образувано по предявен от [фирма] против [фирма] иск за заплащане на сумата 41 740,90 евро, представляваща част от неиздължена главница по запис на заповед, издаден на 12.05.2008г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва от датата на подаване на исковата молба. В исковата молба са изложени твърдения, че записът на заповед обезпечава изпълнението на всички задължения по сключен с ответника договор за финансов лизинг, който поради неплащане на лизингови вноски е развален с уведомление от 28.03.2012г., както и че поради неплащане на задълженията записът на заповед е предявен за плащане с нотариална покана, връчена по реда и при условията на чл.50, ал.4 ГПК на 12.11.2013г.
Ответникът не е подал отговор на исковата молба в срока по чл.367 ГПК.
В хода на първоинстанционното производство, във връзка с настъпил нов факт – изплащане на застрахователно обезщетение за кражба на лизинговия автомобил, ответникът е направил искане за прекратяване на производството поради пълно удовлетворяване на ищеца по отношение на главница, лихви и разноски, а ищецът е изложил твърдение, че получената сума е по-малка от задължението на ответника по договора за финансов лизинг и записа на заповед и поради това вземанията му не са изцяло погасени, като е посочил кои задължения по договора за лизинг са останали непогасени.
С първоинстанционното решение е прието, че неплатените задължения по договора за лизинг към датата на прекратяването му /17.04.2012г./ са в размер на 101 968,88 лева, включващи данък и застраховки, възнаградителна лихва за периода 12.11.2010г. до 14.04.2012г., главница с ДДС за периода 12.03.2010г. до 12.04.2010г., неустойки за забава за периода 12.11.2010г. до 12.05.2012г., както и допълнително още 10 048,78 лева – неустойка за разваляне на договора. Прието е, че се дължи и обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД – по отношение на лизинговите вноски, застраховките и данъка, считано от падежите, а по отношение на мораторната неустойка и неустойката за разваляне на договора, считано от поканата, като общият размер на лихвата, изчислен от съда за периода от 17.04.2012г. до 02.06.2015г., се равнява на 35 720,75 лева. Поради това първоинстанционния съд е приел, че с изплатеното застрахователно обезщетение в размер на 127 547,47 лева и при спазване на реда, уговорен между страните в чл.5, ал.5 от договора и чл.76, ал.1 ЗЗД, с тази сума следва да бъдат погасени лизинговите вноски, застраховките, данъка, неустойките в общ размер 112 017, 66 лева, а с остатъка следва да се погаси обезщетението за забава, като остава непогасено и дължимо от ответника задължение в размер на 20 190,94 лева.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел, че до приключване на устните състезания пред първата инстанция ответникът не е релевирал, дори и при условията на преклузия, абсолютни възражения за липса на реквизити на ценната книга или релативни възражения, основани на каузалното правоотношение, по което ответникът е страна /лизингополучател/. Посочил е, че след възобновяване на спряното по общо съгласие производство ищецът е въвел новонастъпил факт във връзка с каузалното правоотношение – изплащане на застрахователно обезщетение и лихви за кражба на застрахованото имущество, от което на основание чл.15, ал.2 от договора за лизинг при получаването му е удържал неплатени от лизингополучателя лизингови вноски, такси и др, като е останало непогасено задължение само за част от дължимото обезщетение за забавено плащане в размер на 11 169,09 евро. Приел е, че ответникът отново не е релевирал релативни възражения по менителничния ефект във връзка с посочения новонастъпил факт, респ. не се твърди обуславящо недължимост на абстрактния дълг погасяване на задължения по договора за лизинг, в повече от това, което се признава от ищеца.
Предвид посочените обстоятелства въззивният съд, след като е изложил съображения за редовност на издадения запис на заповед и за предявяването му, във връзка с оплакването във въззивната жалба, че първоинстанционният съд не е отчел обема на гаранционно-обезпечителната функция на записа на заповед и не е съотнесъл падежа на ценната книга към падежите на непогасените парични вземания по каузалното правоотношение, е приел, че тези възражения са преклудирани и произнасянето по тях би съставлявало процесуално нарушение. Въпреки това е изложил съображения за тяхната неоснователност, като е посочил, че твърдението за гаранционно-обезпечителна функция на записа на заповед само и единствено за главното задължение за лизингови вноски се отрича от клаузата на чл.19, ал.5 от договора за лизинг.
Въззивният съд е счел за неоснователно оплакването на въззивника – ответник във връзка с незачитането от първоинстанционния съд на факта, че в полза на ищеца е постановено решение, с което е признато негово вземане по процесния запис на заповед по отношение на авалиста. В тази връзка е посочил, че съгласно съответно приложимия чл.513, ал.2 ТЗ относно солидарната отговорност между издателя и поръчителя, приносителят има право да предяви исковете си срещу всички задължени лица, заедно или поотделно, без да се съобразява с реда, по който са се задължили. Изложил е съображения, че менителничното задължение и неговото обезпечаване с менителнично поръчителство са самостоятелни и независими една от друга правни сделки, както и че въпреки тяхната относителна абстрактност съобразно съществуването на каузата, която покриват, кредиторът не е ограничен да води самостоятелни производства по всяко едно от правоотношенията, а наличието на изпълнително основание по смисъла на чл.404, т.1 ГПК срещу авалиста не препятства възможността на приносителя да се снабди с изпълнително основание и срещу издателя, като по същество на иска би могло да се цени евентуално извършено плащане от авалиста, данни за каквото по делото няма.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Доводите на касатора за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне „свръх петитум” и поради нередовност на исковата молба са неоснователни. Възивният съд се е произнесъл по редовна искова молба и в рамките на търсената с иска защита. Предмет на предявения иск е вземане на ищеца по запис на заповед, издаден от ответника, поради което, дори в исковата молба да е посочено каузалното правоотношение, във връзка с което е издаден записът на заповед, това не променя предмета на делото. С оглед изложеното не е изискване за редовност на исковата молба конкретизиране на неизпълнените задължения на издателя на записа на заповед по каузалното правоотношение.
Първият поставен от касатора първи материалноправен въпрос е включен в предмета на спора и е обусловил крайния му изход. По този въпрос е формирана постоянна съдебна практика – решение № 108 от 22.07.2014г. по т.д. 2418/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 171 от 11.11.2014г. по т.д. № 2913/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 249 от 02.02.2015г. по т.д. № 4224/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., в които е прието, че за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане по запис на заповед изискуемостта на задължение на издателя по каузално правоотношение между него и поемателя би могла да има значение, ако записът на заповед е издаден за обезпечение изпълнението на конкретно задължение по каузалното правоотношение, чийто падеж не съвпада с падежа на ценната книга. Вземането ще се признае за съществуващо и подлежащо на изълнение на основание записа на заповед, ако е изискуемо към падежа на ценната книга, при условие, че е предварително доказана обезпечителна функция на същата и по отношение конкретно задължение по каузалното правоотношение между издателя и поемателя. С оглед изложеното следва на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК да се допусне касационно обжалване на въззивното решение за проверка на съответствието му с постоянната съдебна практика.
Вторият материалноправен въпрос не е объждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи, поради което не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Релевантен е третият процесуалноправен въпрос, по който е формирана постоянна съдебна практика – т.3 на ТР № 1 от 15.06.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, решение № 247 от 11.01.2011г. по т.д. № 115/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 229 от 21.01.2013г. по т.д. № 1050/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., според която съдът следи служебно за нищожността на неустойката поради противоречието й с добрите нрави. Поради това следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение и по този въпрос на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка на съответствието му с практиката на ВКС.
Четвъртият правен въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил крайния му извод. По отношение на този въпрос следва да бъде допуснато касационно обжалване, тъй като е доказана допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.2 ГПК с оглед представеното от касатора решение № 165 от 22.07.2010г. по в.гр.д. № 234/2010г. на Апелативен съд – Велико Търново, влязло в сила поради недопускане на касационното му обжалване с определение № 200 от 13.03.2012г. по т.д. № 364/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., в което е възприето различно от даденото от въззивния съд разрешение на въпроса.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 403,82 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 288 от 13.12.2016г. по т.д. № 573/2016г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение, 1 състав.
УКАЗВА на [фирма], [населено място] в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 403,82 лева, като при неизпълнение на това указание производството по касационната жалба ще бъде прекратено.
След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение на Търговска колегия на Върховен касационен съд за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: