О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 626
гр. София, 18.12.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1551 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на УМБАЛ [фирма], [населено място], срещу решение №48 от 27.02.2017г. по т. д.№16/2017г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, 1 състав, в частта, с която е отменено решение №342/16.11.2016г. по т.д. №37/2016г. по описа на Старозагорския окръжен съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място], /с предишно наименование [фирма]/ иск против УМБАЛ [фирма], [населено място] за заплащане на сумата 32580,06 лв. – главница съгласно 23 бр. фактури за доставени хранителни продукти; в частта, с която е отхвърлен искът за разликата от 693,50лв. до 10 945,24лв. /сумата от 10 251,74лв./ – внесена гаранция за добро изпълнение, ведно със законната лихва от предявяването на исковата молба до окончателното плащане, както и в частта, с която [фирма], [населено място], е осъдено да заплати на УМБАЛ [фирма], [населено място], разноски в размер на 2 350 лв., вместо което УМБАЛ [фирма], [населено място], е осъдено да заплати на [фирма], [населено място], сумата от 32580,06 лв. – представляваща стойността на доставени хранителни продукти по договор №201412290900 от 29.12.2014г. за периодична доставка на хранителни продукти по 23 броя фактури, както и сумата от 10251,74 лв. – внесена гаранция за изпълнение по договор №201412290900 от 29.12.2014г. за периодична доставка на хранителни продукти, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на предявяване на исковата молба – 17.02.2016г. до окончателното плащане.
К. жалбоподател твърди, че решението е неправилно поради нарушение на съществени съдопроизводствени правила и на материалния закон, както и необосновано. Поддържа, че въззивният съд е изградил правните си изводи при погрешно установена фактическа обстановка, като неправилно е приел, че с приложените по делото стокови разписки е било спазено изискването за доказано качество на доставените стоки. Прави оплаквания, че съдът е игнорирал волята на страните относно задължението на изпълнителя да доставя проверени по произход и качество стоки и неправилно е приложил норми на Закона за храните, които не се отнасят до процесния случай, а също така и е интерпретирал тези норми погрешно.
Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК /ред.ДВ бр.47/2009г./. К. жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Допустимо ли е по договор, сключен по Закона за обществените поръчки от ръководителя на болнично заведение с търговско дружество – изпълнител, за доставки на храни за това заведение, двете страни освен основното задължение за изплащане на продажната цена на доставените стоки, да уговарят и допълнителни условия, гарантиращи качеството на доставените храни с представяне на допълнителни документи за произход и качество, при които да се извърши плащането поотделно на доставките след представянето на уговорените документи или след като има специален орган за качеството на храните, такива уговорки са нищожни? 2. Може ли решаващият съд да пренебрегва споразумението, прието от двете страни по договор за доставка на храни, включващо представяне на документи за произход и качество на храните или е длъжен да се съобрази с него? 3. Може ли решаващият съд да замести чрез тълкуване волята на страните по сключен между тях договор? 4. При наличието на сключен договор, при който е спазена процедура за обществена поръчка, може ли възложителят на доставка на хранителни стоки да се довери или да се съгласи за качеството на продукцията при получаването на стоките, само на представен от изпълнителя един документ – стокова разписка, отразяваща данните за доставчика, ЕИН, данните за адреса му и др. или страните могат да уговарят и други предпоставки, доказващи качеството и произхода на доставените стоки? 5.При хипотезата на чл.81 ал.1 от ЗЗД може ли решаващият съд да откаже освобождаване от отговорност на длъжника, след като неизпълнението е по вина на кредитора? По първия и четвъртия въпрос се позовава на допълнителното основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, като твърди, че по тях няма съдебна практика. Твърди, че останалите въпроси се решават противоречиво от съдилищата. По втори въпрос се позовава на противоречие с разрешенията в решение №985/27.12.2004г. по т.д.№97/2004г. на ВКС, ТК и решение №297/26.05.2005г. по т.д.№565/2004г. на ВКС, ТК, съгласно които договорът има силата на закон за страните. По трети въпрос се позовава на противоречие на мотивите на въззивния съд с решение №337/04.06.2007г. по т.д.№73/2007г. на ВКС, ТК, в което се приема, че съдът не може да замества чрез тълкуване волята на страните. По шести въпрос поддържа, че е налице противоречие с решение №1190/06.01.1994г. по т.д.№514/1993г. на ВКС, V г.о., според което при хипотезата на чл.81 ал.1 от ЗЗД съдът няма право да избира дали да намали отговорността на длъжника или да го освободи от отговорност, такова право съдът има при хипотезата на чл.83 ал.1 от ЗЗД.
Ответникът по касация [фирма], [населено място], не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първитe два и четвъртия въпроси са поставени от касационния жалбоподател във връзка с оплакването му, че съдът не е взел предвид изрично уговореното в договора за обществена поръчка изискване към продавача – изпълнител да доставя само хранителни продукти, придружени с документи за произход и качество. Това твърдение обаче не съответства на мотивите на въззивния съд. Много подробно съдът е обсъдил съдържанието на сключения между страните договор, като коректно е възпроизвел съдържанието както на чл.3 ал.4 от договора, така и на чл.12 от същия договор, в които е установено изискване към изпълнителя да представя с всяка доставка и фактура, документ за качество и произход, издаден от компетентен орган, стокова разписка и копие от заявка. Съобразявайки както разпоредбите на Закона за храните и действащата към процесния момент Наредба№5/25.05.2006г. за хигиената на храните, така и уговорките на страните в сключения между тях договор, съдът е изложил мотиви за последиците от неизпълнението на задължението за представяне на сертификат за качество. Поради това изводите на съда за основателност на предявения иск не са обусловени от игнориране на съдържанието на представения договор относно поетите от страните задължения, а от извършеното от съда тълкуване на клаузите на договора и събраните доказателства във връзка с неговото изпълнение.
По третия въпрос относно тълкуването на клаузите на договора при действието на чл.290 от ГПК е формирана задължителна практика на ВКС в решение №81/07.07.2009г. по т.д. №761/2008г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №89/17.07.2009г. по т. д. №523/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №546/23.07.2010г. по гр. д. №856/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение №151/5.10.2010г. по т.д. №1035/2009г. на ВКС, ТК и решение №157/30.10.2012г. по т.д. №696/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. В цитираните решения, както и в посоченото в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК на касатора решение на ВКС, е прието, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора според критериите на чл.20 от ЗЗД, за да изясни действителната, а не предполагаема воля на договарящите. Прието е, че прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя вложената от страните обща воля. В конкретния случай въззивният съд съобразно закона и трайноустановената съдебна практика е обсъдил клаузите на договора от 29.12.2014г., с който Многопрофилна болница за активно лечение – [фирма], [населено място], е възложило на [фирма], [населено място], доставката на хранителни продукти, съгласно приложение към договора. При извършеното от него тълкуване съдът е приел, че при липса на сертификат, придружаващ доставените храни, възложителят може да откаже приемането на продуктите. Отчел е, че издадените от ищеца фактури, отразени и в счетоводството на ответника, доказват предаването на стоката от ищеца и приемането й от ответника, с което е възникнало задължението за плащането на цената. Правилността на даденото от въззивния съд разрешение на база на интерпретацията на клаузите на сключения между страните договор, както и преценката на съда дали клаузите са неясни и се нуждаят от тълкуване, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Евентуалната неправилност на приетите за установени факти и обстоятелства по спора, както и на формираните правни изводи на база на тълкуване на договора, са основания за необоснованост на въззивния акт и подлежат на проверка съгласно чл.281 т.3 от ГПК, но след допускане на касационното обжалване, основано на разрешаването на значим материалноправен или процесуален въпрос.
Петият въпрос също не е обуславящ за изхода на спора, тъй като съдът не е приел, че неизпълнението на задължението на касатора – ответник по предявените искове за заплащането на цената на доставените храни се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина. Тоест съдът изобщо не е намерил, че е налице основание за приложение на разпоредбата на чл.81 ал.1 от ЗЗД, поради което и посочената от касатора практика по приложението на същата разпоредба, не е относима към изложените от въззивния съд мотиви.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК /ред.ДВ бр.47/2009г./. за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На ответника не следва да бъдат присъждани разноски, доколкото не са направени такива.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №48 от 27.02.2017г. по т. д. №16/2017г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, 1 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.