Определение №744 от 41438 по гр. дело №1525/1525 на 3-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

4

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 744

С. 13.06.2013 г.

Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на 28 май две хиляди и тринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ценка Георгиева
ЧЛЕНОВЕ: Мария Иванова
Илияна Папазова

разгледа докладваното от съдията Ц. Г. дело № 1525/2013 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. С. П. от [населено място], подадена от пълномощника й адв. Р. Д., срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд, ГК, VІІ с-в, № 1400 от 31.07.2012г. по в.гр.д. № 4410/2011г., с което е потвърдено решението на Софийски градски съд, ІІ брачен с-в, № 2589 от 05.05.2011г. по гр.д. № 2110/2010г., с което е отменено пълното запрещение на Д. И. М. и на основание чл. 5, ал. 2 ЗЛС същият е поставен под ограничено запрещение.
Постъпила е и частна жалба от адв.Е. Д. в качеството й на особен представител на ответника Д. И. М., с искане да се измени определение № 2410 от 14.11.2012г. на С. по отношение начина на изплащане на определеното й възнаграждение, като вместо от ответницата К. С. П. възнаграждението в размер на 180 лв. да се изплати от средствата от бюджета на съда.
Прокуратурата на Р България не е изразила становище.
Ответникът по касация Д. И. М. в представения от особения му представител адв. Д. Б. писмен отговор моли да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Претендира разноските по делото.
1. По касационната жалба на К. С. П.:
Върховният касационен съд, състав на трето г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице, срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение ВКС съобрази следното:
За да отмени пълното запрещение на Д. И. М. и да го постави под ограничено запрещение въззивният съд е приел, че М. страда от душевна болест по смисъла на чл. 5, ал. 1 ЗЛС, която ограничава възможността му да се грижи за своите работи, но тази невъзможност не е пълна, поради което не са налице предпоставките за поставянето му под пълно запрещение. Обстоятелството, че Д. М. е в състояние частично да се грижи за себе си съдът е приел за установено от заключението на съдебнопсихиатричната експертиза, от свидетелските показания на разпитаните по делото свидетели и от това, че през 2005г. същият е завършил курс за озеленител в Център за професионално обучение „Знание” [населено място], а впоследствие е започнал работа в [фирма] по трудов договор. Трудовото правоотношение е продължило до 2010г., а при прекратяването му е дадена препоръка от работодателя, от която е видно, че е работил внимателно и отговорно, справял се е добре с всички възложени му задачи. Това, че Д. М. е полагал труд сочи, че състоянието му не е така тежко, че да бъде поставен под пълно запрещение. Действително през 2009г. М. е сключил с [фирма] договор за потребителски кредит за заплащане на стоки без участието на настойника си К. С. П., което действие е в нарушение на режима на пълното запрещение. Към този момент обаче той е работил и е бил в конфликт с настойника си. Само поради обстоятелството, че след прекратяване на трудовия договор обслужването на кредита е спряно не може да се направи извод, че ищецът не може да се грижи за работите си. Съдът не е възприел доводите на ответницата К. С. П. – негова майка и настойник, че промяната на вида на запрещението няма да може да гарантира успешно лечението му. Приел е, че провеждането на лечение не е в зависимост от вида на запрещението, а от отношението към него на лицето и неговите близки. В случая е установено, че Д. М. е наясно със заболяването си, доброволно провежда лечение, поради което не се налага по отношение на него да бъдат предприемани принудителни мерки. Евентуалната възможност впоследствие здравословното му състояние да се влоши не е основание правната му сфера да бъде ограничена чрез запазване на пълното запрещение. То би било основание само за последваща промяна на вида на запрещението.
Ответницата по иска К. С. П. моли да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради противоречие със съдебната практика относно предпоставките на чл. 5, ал. 1 ЗЛС за поставяне на едно лице под пълно или ограничено запрещение. Прилага две определения на ВКС, постановени в производство по чл. 288 ГПК, и решение № 596 от 28.08.2006г. по гр.д. № 1342/2005г. ІІ г.о. ВКС. Излага съображения, че въззивният съд правилно е приел наличието на двата критерия за поставяне под запрещение – медицинският /слабоумие или душевна болест/ и юридическият /произтичащата от това неспособност или ограничена способност лицето да се грижи за работите си/, но при установяване на степента на дееспособност е достигнал до неправилния извод, че М. е частично дееспособен. Съдът не е обсъдил доказателствата за сключения от М. договор за потребителски кредит в светлината на последиците от такива действия, които могат да настъпят в имуществената му сфера.
ВКС намира, че не е налице твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване поради противоречие между въззивното решение и приложената съдебна практика. Задължителна съдебна практика на ВКС не е посочена, нито представена. Определенията по чл. 288 ГПК не съставляват съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК. Съдебната практика включва влезлите в сила съдебни решения по граждански дела – т. 3 на ТР № 1/2009г. ОСГТК на ВКС. С представеното решение на ВКС ІІ г.о., така както поддържа и жалбоподателката, е прието, че за поставяне под запрещение освен заболяването трябва да бъдат установени и факти, които показват неспособността на болния да се справя със своите работи. В. решение е постановено в съответствие с посочената съдебна практика. Съдът обстойно е изследвал възможностите на болния да се грижи за работите си, данни за което се съдържат в подробните свидетелски показания. Изложил е съображения и относно действителността на евентуално извършени от запретения правни действия. Поставеният от жалбоподателката правен въпрос не е разрешен от въззивния съд по начин, различен от приетото в съдебната практика относно предпоставките за поставяне под запрещение, а доводите във връзка с обсъждане на събраните по делото доказателства съставляват оплаквания за необоснованост, която не е основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение – т. 1 на посоченото по-горе ТР.
По изложените съображения не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. На особения представител на ответника по жалбата Д. М. – адв. Д. Б., следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 180 лв., платими от касатора К. С. П..
2. По частната жалба:
С определение от 14.11.2012г. Софийски апелативен съд е определил на особения представител на ищеца Д. И. М. – адв. Е. Д. възнаграждение в размер на 180 лв., което да се заплати от ответницата К. С. П.. Искането на частната жалбоподателка адв. Д. е определеното й възнаграждението да се изплати от средства от бюджета на съда.
Определението е правилно. Липсва законова възможност в хипотезата на чл. 29, ал. 4 ГПК разноските да се поемат от съда. Разпоредбата изрично посочва, че според обстоятелствата разноските се поемат от представителя /в случая настойника/ или представлявания.
Водим от горното съдът

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд, ГК, VІІ с-в, № 1400 от 31.07.2012г. по в.гр.д. № 4410/2011г.
ОСЪЖДА К. С. П. от [населено място] да заплати на адв. Д. Б. от САК сумата 180 лв., представляваща възнаграждение за особен представител.
ОСТАВЯ В СИЛА определението на Софийски апелативен съд, № 2410 от 14.11.2012г., постановено по същото дело.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

Председател:

Членове:

Оценете статията

Вашият коментар