7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 77
гр. София, 09.02.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на тридесети януари през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №2214 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Г. Л. срещу решение №88 от 05.07.2016г. по т.д. №160/2016г. на Бургаски апелативен съд. С него е потвърдено решение №38/25.02.2016г. по т.д. №342/2015г. на Бургаски окръжен съд, с което е признато за установено по отношение на К. Г. Л., в качеството му на поръчител по договор за кредит №ОК-117-Б07/11.10.2007г., сключен с [фирма] съществуването на вземане на [фирма], [населено място], за сумата от 677 210,51 евро, от които 624 140,31 евро – главница по договор за банков кредит № ОК-117-Б07/ 11.10.2007г.; сума в размер на 24 792,25 евро – договорна възнаградителна лихва върху редовна главница, съгласно чл.3 ал.1 от договора за кредит за периода 22.04.2014г. до 29.08.2014г. включително; сума в размер на 24 306,80 евро – договорна лихва за забава върху просрочена главница, съгласно чл.4 ал.3 от договора за кредит за периода от 20.10.2014г. до 19.11.2014г..; сума в размер на 364,08 евро- текуща просрочена договорна лихва за забава върху просрочена главница, съгласно чл.4 ал.3 от договора за кредит за периода от 20.11.2014г. до 20.11.2014г.; сума в размер на 1705,11 евро – неустойки по чл.4 ал.4 т.2 от договора за кредит, за периода 20.08.2014г. до 20.11.2014г.; сума в размер на 1 901,96 евро такса за предоговаряне на условията по кредита, както и законна лихва върху главницата, считано от 21.11.2014г. до окончателното изплащане на задължението. Със същото решение Бургаски окръжен съд е осъдил К. Г. Л., да заплати на [фирма], [населено място], направените в съдебното производство разноски в размер на 67 155,10 лева, както и направените по частно гражданско дело №1398/2014г. по описа на Районен съд [населено място] разноски в размер на 46 320 лева.
В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. К. жалбоподател поддържа, че се е задължил като поръчител по договор за кредит с падеж 30.11.2012г. и не е давал съгласие за удължаване на срока на договора. Твърди, че въззивният съд не е взел предвид, че той като поръчител не е подписал всички анекси към договора за кредит, съответно уговорените условия за изискуемост на лихвата, както и нейния падеж. Излага доводи, че поръчителството е погасено на основание чл.146 ал.3 от ГПК, тъй като банката кредитор е била наясно още от 2012г., че длъжникът няма да изпълни задълженията си по договора за кредит, както и че същият е нарушил поетото с анекс №9/13.11.2012г. задължение да не погасява свои задължения към съдружници и други свързани с тях физически и юридически лица преди да погаси кредита към банката. Подробни съображения излага в касационната жалба, като моли обжалваното решение да бъде отменено, като вместо него бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени изцяло предявените искове.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК. К. жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1.Следва ли страните по договор за поръчителство да посочат размера на обезпечения дълг, когато обезпечението е поето преди удължаване на срока на договор за кредит? Валидно ли е задължението на поръчителя, ако в договора за поръчителство не са посочени размер, срок и условия на главното задължение? Какви са последиците за поръчителя, в случай, че той е декларирал в договора за поръчителство, че е запознат с договора за кредит? В този случай може ли да се предполага, че поръчителят е запознат и с анексите към договора за кредит? 2. Как следва да се установи дадено съгласие на поръчителя за удължаване на срока на договора и може ли да се предполага или следва да е изрично обективирано? Какви са последиците относно отговорността на поръчителя, при изменение на срока за изпълнение на задължението, за което поръчителства, без негово съгласие? 3.От кой момент възниква регресното вземане на поръчителя спрямо длъжника по главния дълг и необходимо ли е да е изпълнено в пълен обем, за да се суброгира в правата на кредитора? Какви са последиците при отказ на банката – кредитор да приеме плащане от поръчителя, прекратява ли се поръчителството на основание чл.146 ал.3 от ЗЗД? Поддържа, че правните изводи на съда по първия поставен въпрос са формирани в противоречие с решение №52 от 10.09.2010г. по т.д.№63/2009г. на ВКС, ТК, в което се приема, че при липсата на данни относно параметрите, индивидуализиращи поне в степен на достатъчна определяемост главния дълг, сключеният договор за поръчителство е с невъзможен предмет. Също поддържа, че е допуснато противоречие с решение №225/03.08.2016г. по т.д.№3696/2014г. на ВКС, ІІ т.о., в което е прието, че промяната на срока на договора по споразумение между кредитора и длъжника освобождава поръчителя от отговорност изобщо, когато задължението е с еднократно изпълнение, респективно с единствен падеж и с новото споразумение същият е договорен като по –късен от първоначалния. Твърди, че вторият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №2188/19.12.1995г. по гр.д.№307/95г. на ВС, V г.о., в което се приема, че отговорността на поръчителя пред кредитора отпада, ако кредиторът е продължил срока за изпълнение на длъжника без съгласието на поръчителя. По третия въпрос поддържа, че съдът се е отклонил от задължителната практика, обективирана в решение №179/11.05.2011г. по гр.д.№1198/2010г. на ВКС, ІІI г.о., в което се приема, че поръчителят, който изплаща дълга, придобива вземания срещу длъжника.
Ответникът [фирма], [населено място], счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че формулираните въпроси не съответстват на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 от ГПК, тъй като касаят законосъобразността на обжалваното решение и правилността на изложените от въззивния съд мотиви. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените от [фирма], [населено място], срещу К. Г. Л. искове по чл.422 от ГПК, въззивният съд е приел, че от момента на подписване на договора за поръчителство на 13.11.2012г. ответникът е станал поръчител на дълга на дружеството-длъжник, с всички клаузи на основния договор за банков кредит от 2007г. и подписаните анекси към него, като е подписал и последващите анекси с приемане на всички клаузи до момента на тяхното подписване, поради което кредитодателят е носител на правото да предяви вземането си към него като поръчител по дълга. Приел е, че просрочието е настъпило на 30.08.2014г., заявлението е подадено в шестмесечния преклузивен срок по чл.147 ал.1 от ЗЗД и отговорността на поръчителя не е преклудирана; тя е действително съществуваща въз основа на сключения договор за поръчителство и анексите към основния договор за кредит между кредитодателя – ищец и длъжника по кредита. Също така е счел за неоснователни възраженията на въззивния жалбоподател за погасяване на поръчителството по реда на чл.146 ал.3 от ГПК поради виновно поведение от страна на банката – ищец.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият въпрос /състоящ се от четири подвъпроса/, с който касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване, е свързан с предмета на спора, доколкото въззивният съд е изложил мотиви относно валидното сключване на договор за поръчителство между страните. Той обаче не съответства на изложените от въззивния съд мотиви. Въззивният съд не е изразил становището, че договорът за поръчителство би бил валиден дори и ако в него липсват данни за размера, срока и условията на главното задължение. Също така въззивният съд не е изложил твърдения, че ако поръчителят е декларирал, че е запознат с договора за кредит, то в този случай се предполага, че е запознат и с анексите към него. Съдът е установил, че макар и в договора за поръчителство да не е посочен с цифри размерът на задължението на [фирма] и крайният срок на издължаване на кредита, в т.1/1/ изрично е вписано задължението на поръчителя да отговаря за изпълнение на задълженията на длъжника „които са поети по Договор за банков кредит № ОК-117-Б07/11.10.2007г. и анексите към него“, като същевременно в чл. 8 на договора се съдържа декларация на поръчителя, че е запознат и приема условията на основния договор между кредитора и длъжника. Поради това въззивният съд е приел, че главното задължение по договора за банков кредит, за което е учредено поръчителството, е индивидуализирано, като поръчителят е запознат с клаузите на договора за кредит и анексите към същия. Следователно изводът на въззивния съд за наличието на предпоставките за ангажиране на солидарната отговорност на гаранта се дължи не на неправилно тълкуване на разпоредбата на чл.138 от ЗЗД, а на преценката на съдържанието на представените по делото писмени доказателства. Правилността на решението не подлежи на преценка в стадия на производството по чл. 288 от ГПК и дори да е неправилно на поддържаните основания, решението не може да се допусне до касационен контрол по такива съображения. В този смисъл са и указанията, дадени с т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Не е налице и селективният критерий за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК. Касаторът се позовава на решение №52 от 10.09.2010г. по т. д. № 63/2009 г. на ВКС, II т.о., в което е прието, че „договорът за поръчителство може да предхожда по време сключването на главната сделка, но в този случай основните параметри, индивидуализиращи главния дълг, който поръчителите обезпечават, следва да са изрично посочени в сключената между тях и кредитора сделка, като при паричен дълг това е неговият размер“. В настоящата хипотеза договорът за поръчителство е сключен след сключването на главната сделка, поради което даденото в цитираното решение на ВКС разрешение е неприложимо. Не е налице твърдяното от касатора противоречие с решение №225/03.08.2016г. по т.д.№3696/2014г. на ВКС, ІІ т.о., тъй като в същото се обсъжда хипотеза на промяна на срока на договора по споразумение между кредитора и длъжника, тоест такова споразумение, в което поръчителят не участва, а в случая поръчителят е подписал всички анекси, с които се изменя падежа на задължението за главницата по договора за кредит.
Вторият поставен в изложението въпрос не е обуславящ за изхода на спора, доколкото въззивният съд не се е произнасял по него. Съдът е приел, че след сключването на договора за поръчителство, касаторът е подписал и последващите анекси с приемане на всички клаузи до момента на тяхното подписване. Като не е установил от фактическа страна изменение на срока на изпълнение на задължението без съгласието на поръчителя, съдът съответно и не е излагал съображения за правните последици от такова изменение на срока по отношение на отговорността на поръчителя.
Третият поставен въпрос не е обусловил крайния извод на съда за основателност на предявените срещу поръчителя искове, доколкото съдът не е излагал мотиви за началния момент, от който възниква регресното вземане на поръчителя спрямо длъжника. Въззивният съд е приел, че не е налице суброгация, тъй като изобщо липсва плащане в полза на банката. Изложил е доводи, че жалбоподателят – ответник по делото е предложил първоначално изплащане на закъсняла вноска, както и отпускане на кредит от банката за изплащане на дълга. Изтъкнал е, че право на банковата институция е да прецени дали да отпусне кредит или не, поради което оплакването за неприемане на това предложение е неоснователно. Следващите предложения за плащане са за частично погасяване на кредита съобразно припадащата се част от задължението на длъжника, разпределено на общо събрание между съдружниците. С оглед на това въззивният съд е счел за неоснователно твърдението, че кредиторът има виновно поведение, като не е приел частично погасяване и така е попречил суброгиране в правата на кредитодателя. Изложил е и мотиви за неоснователност на останалите доводи за погасяване на поръчителството по чл. 146 ал.3 ЗЗД, като е обсъдил твърденията на касатора за виновно бездействие от страна на банката против извършените от дружеството-кредитополучател апорти на 06.02.2014г., прехвърлянето на дружествени дялове от съдружници и изплащане на стари задължения към други от тях чрез паричните средства, без погасяване на задължението към банката. Изводите на съда и по този въпрос не са обусловени от неправилно тълкуване на разпоредбата на чл.146 от ЗЗД, а от конкретните факти и обстоятелства по спора, заявени от страните като обуславящи спорното право. Преценката на съда относно правното значение на тези факти е въпрос по правилността на постановеното съдебно решение и подлежи на проверка след евентуалното допускане на решението до касационно обжалване.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
При този изход на спора на ответното дружество следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение определено от съда по реда на чл.78 ал.8 от ГПК в размер на 200 лева.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №38/25.02.2016г. по т.д. №342/2015г. на Бургаски окръжен съд.
ОСЪЖДА К. Г. Л., [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], вх.2, ет.8, ап.16 да заплати на [фирма],[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], сумата от 200 лева /двеста лева/, разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.