6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 828
[населено място], 07.12.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на тринадесети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ търговско дело N 50238 по описа на второ търговско отделение за 2016 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място], подадена чрез адвокат Д. Д. срещу решение № 1206 от 08.06.2015 г. по търговско /т./ дело № 4844/2014 г. на Софийски апелативен съд, търговско отделение /Т.О./, 9 състав. [фирма], [населено място] е подал и касационна жалба срещу решение № 2055 от 27.10.2015 г. по т. дело № 4844/2014 г. на Софийски апелативен съд, Т.О., 9 състав.
Ответникът [фирма], [населено място] е на становище, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК и е развил доводи по същество.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
По касационна жалба вх. № 10134 от 22.07.2015г.
Жалбата е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение № 1206 от 08.06.2015 г. по т. дело № 4844/2014 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено изцяло решение № 1045 от 07.07.2014г. по гр. дело № 3247/2011 г. на Софийски градски съд /СГС/, Т.О., VІ 1 състав и вместо него е постановено друго, с което са отхвърлени предявените от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] обективно съединени искове за осъждане на ответника да сключи с ищеца договор за изкупуване на движими съоръжения за присъединяване на обекти на потребители към разпределителната електрическа мрежа, представляващи комплектен трансформаторен пост (К.) 400 kVa /20kV/0.4 kV с монтиран трансформатор 400 kVA с фабричен номер 138599/2008 г., кабелни линии СрН20 kV от муфа към ТП „Р. 88А“ до нов К. и от муфа към ТП „В. езеро“ до нов К. с обща дължина 450 м., кабелни линии НН0,4 kV от нов К. до главните електромерни табла с обща дължина 75 метра и 2 броя главни електромерни табла за външно електрозахранване на многофункционална сграда на [улица], УПИ III- 587, 598, кв. 12 м. „М. ливади – Запад” по плана на [населено място], район В. при цена 71 391,66 лв. без ДДС общо 85 669,99 лв. с включен ДДС и при цена за присъединяване към мрежата 20 400 лв. с ДДС; да заплати на ищеца цена за съоръженията в размер на сумата 65 269,99 лв. и обезщетение за забава върху нея за периода 09.01.2009 г. до 12.08.2011 г. в размер на 18 798,96 лв., ведно със законната лихва върху главницата и е осъдено [фирма] да заплати на [фирма] деловодни разноски, представляващи 200 лв. платен депозит за вещо лице и юрисконсултско възнаграждение в размер на 3052 лв. за производството пред СГС и 2290 лв. за САС.
За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че искът по чл. 79, ал. 1 ЗЗД е за реално изпълнение на договорно задължение и би могъл да бъде проведен успешно само в случаи, в които страната по съществуващата договорна връзка е поела насрещно задължение спрямо другата да престира определен резултат. Прието е още, че с исковата молба е поискано от съда да бъде осъдена ответната страна да сключи договор за покупко-продажба на движими вещи, което не може да бъде осъществено по този ред, нито може по този начин да бъде създадено задължение за ответника да сключи такъв договор, тъй като за възникване на договорна връзка се изисква съвпадане на насрещните волеизявления на две страни по съществените елементи на даденото правоотношение. Направен е извод, че претенцията на ищеца е основана на клауза от договора за присъединяване на обекти на потребители към разпределителната електрическа мрежа, в която е залегнало задължение на разпределителното дружество да „изкупи на разсрочено плащане изградените от присъединяваното лице съоръжения”. И тъй като към датата на сключването на договора такива съоръжения не са били изградени уговорката за продажбата им се явява нищожна поради липса на предмет. Констатирано е, че дори и тази уговорка да бъде тълкувана като обещание за встъпване в бъдещо правоотношение при възникването на обект, годен да бъде предмет на прехвърлителна сделка, то не може да породи реални правни последици за принудителното му реализиране, като обвърже по този начин страните по договора за присъединяване. Съдът е приел неоснователност и на иска за заплащане на сумата 65 269,99 лв., тъй като същата е претендирана на договорно основание, но такова задължение за плащането й не се установява да е възникнало към датата на завеждането на исковата молба. Този извод е мотивиран още с това, че вземането не е възникнало от договора за присъединяване, който няма правното значение и последици на договора за изработка, тъй като се подчинява на специална нормативна уредба – Закона за енергетиката и Наредба № 6/09.06.2004 г. Изискуемостта на задължението за плащане може да се изведе само от сключен договор за прехвърляне собствеността върху съоръженията, съгласно изискването на чл. 20, ал. 7 от Наредбата.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси: „Може ли чрез иск за реално изпълнение по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД да се получи защита спрямо нормативно установеното задължение на Е. за изкупуване на изградените от присъединяваното лице съоръжения за присъединяване към електропреносната мрежа, респ. за заплащане на стойността на изградените съоръжения, и при какви обстоятелства?“ ; „При какви обстоятелства възниква и става изискуемо вземането на присъединеното лице за стойността на изградените по възлагане на съответното Е. съоръжения за присъединяване?“.
Така поставените въпроси са релевантни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Относно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът твърди, че е налице отклонение на въззивния съд от задължителна практика за съдилищата –решение № 247 от 27.02.2015 г. по т. дело № 2952/2013 г. на ВКС, Т.К., І т.о. Не е налице отклонение от цитираното касационно решение, тъй като правните разрешения, обосновани във въззивното решение не са в противоречие с изводите в касационното решение. ВКС е приел, че само ако предметът на възложеното е индивидуализиран в достатъчна степен може да се счете, че с договора за присъединяване е сключен договор за изработка на съоръженията, хипотезата на чл. 20, ал. 5 от Наредба № 6/2014 г., тъй като в клаузите му се съдържат необходимите насрещни волеизявления на страните за сключването му и е налице достатъчна индивидуализация на предмета на възложеното. Въззивният съд изцяло в съответствие с това решение е извършил преценка за липса на такава индивидуализация в разглеждания случай. Соченото в същата връзка решение на САС / решение на САС, Т.О., 6 състав по т.дело № 4308/2011г. /, с оглед на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не обосновава довод за допускане на касационен контрол не само поради твърдението на касатора, че по същия въпрос е налице задължителна за съдилищата практика, но и поради липсата на фактически идентитет между него и обжалваното решение. Такъв идентитет е задължително условие за установеност на разглежданото основание. Този извод се налага поради това, че с решението на САС се разглежда различна хипотеза на възникнало задължение въз основа на договор за изкупуване, а не за присъединяване, какъвто е разглеждания случай, съответно с различно съдържание на поетите насрещни задължения на страните.
По втория въпрос касаторът е поддържал основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като е сочил отклонение от практиката, създадена с решение № 7 от 04.02.2014 г. по т.дело № 59/2013г. на ВКС, Т.К., ІІ т.о. На това именно решение се е позовал и въззивния съд с оглед направения от него решаващ извод за необходимостта от договорна връзка с предмет, прехвърляне собствеността върху съоръженията / съгласно чл. 20, ал. 7 от наредбата/, в който да е индивидуализирана недвижимата вещ и да е постигнато съгласие за цената й. Касаторът е извадил от общия контекст на цитираното касационно решение мотиви, без да съобрази решаващите изводи на съда, а именно, че вземането на присъединяваното лице за стойността на проектирани и изпълнени съоръжения за присъединяване към електрическата мрежа не е изискуемо на основание договора за присъединяване, задължението за заплащане на изградените обекти не може да възникне преди да бъде прехвърлена възмездно собствеността върху съоръженията. Предвид изложеното следва да се приеме, че не е обоснован довод за приложение на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът е поставил следните въпроси: „Кой е правният способ да се търси принудително изпълнение на договорното и законоустановеното задължение на Е. да изкупи изградените по негово възлагане съоръжения за присъединяване и какъв е той?“; „Каква е санкцията за неспазване на нормативно установеното задължение за изкупуване от страна на съответното Е.?“ ; „В кои случаи (при липса на сключен договор за изкупуване на съоръженията за присъединяване) следва да се приеме, че между съответното Е. и присъединяваното лице е налице договорна връзка, която да обуслови претенциите на присъединяваното лице за сключване на договор за изкупуване и за заплащане на стойността на изградените съоръжения?“; „Кога, от кой момент следва да се приеме, че съответното Е. е поело задължение за изкупуване на изградените по негово възлагане съоръжения за присъединяване?“; „От кой момент и при изпълнение на какви условия възниква и става изискуемо вземането за стойността на съоръженията за присъединяване?“. По цитираните въпроси не са мотивирани допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или чрез позоваване на съдебна практика, която не е актуална с оглед промяната на законодателството или обществените условия, а при твърдение, че липсва съдебна практика, чрез обосноваване непълнота, неяснота или противоречие в правната уредба. В тази връзка следва да се има предвид, че изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е съобразено с разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 4. Твърдението за липсата на последователен законодателен подход в съществуващите текстове на нормативната уредба не е относимо към посочените по – горе предпоставки за допускане на касационен контрол по разглежданото основание, а липсата на трайна и еднозначна съдебна практика е относима към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което не е обосновано. Ето защо следва да се приеме, че с цитираните въпроси не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен следния въпрос: „Следва ли въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и да обсъди в цялост събраните по делото доказателства?“. Касаторът твърди наличие на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, като се позовава на следната противоречива практика: решение № 7 от 08.02.2012г. по гр.д. № 510/2011г. на ВКС, ІІ г.о., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. по т.гр.д. № 1/2000г. на ОСГК, решение № 67 от 19.06.2009г. по т.д. № 634/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 93 от 06.07.2010г. по т.д. № 808/2009г. на І т.о., ППВС № 7/1965г. и ППВС № 1/1985г.; решение № 216 от 04.01.2011г. по т.д. № 87/2010г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 283 от 14.11.2014г. по гр.д. № 1609/2014г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 310 от 04.11.2014г. по гр.д. № 795/2014г. на ВКС, ІV г.о. Касаторът във връзка с така поставения въпрос е конкретизирал, че САС е пропуснал да обсъди доводите на ищеца относно изправността му по договора за присъединяване и всички задължения съгласно специалната нормативна уредба, както и доводите относно извънсъдебните признания на ответника. Така обоснования въпрос не е релевантен по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид обстоятелството, че не е обвързан с решаващите мотиви на въззивния съд, който както бе изложено по – горе е приел, че липсва договорна връзка между страните, обуславяща задължение за заплащане на изградените съоръжения и спрямо този извод ирелевантна е изправността на страната по отношение на задълженията, произтичащи от договора за присъединяване. Поради това следва да се приеме, че не е налице общо основание за допускане на касационно обжалване, като в тази хипотеза, без правно значение са изброените от касатора съдебни актове.
По касационна жалба вх. № 14692 от 09.11.2015 г. :
Жалбата е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Предмет на жалбата е решение № 2055 от 27.10.2015 г. по т.дело № 4844/2014 г. на Софийския апелативен съд, Т.О., 9 състав, с което по реда на чл. 247 ГПК е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 1206 от 08.06.2015 г. по същото дело, като е постановено оставяне без уважение частната жалба на касатора срещу определение № 9576 от 20.10.2014 г. по т. дело № 3247/2011 г. на Софийски градски съд. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационна жалба, вх. № 14692 от 09.11.2015 г., касаторът моли да се допусне касационно обжалване на определение № 9576/20.10.2014 г. по т.дело № 3247/2011 г. на СГС, като поставя следните въпроси: „Какво обстоятелство има предвид нормата на чл. 78, ал.1 от ГПК? Какво следва да се разбира под понятието „един адвокат” ?“. Касаторът твърди наличие на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Сочи следната противоречива практика: определение № 110 от 21.03.2014г. на ВКС по гр.д. № 58/2013г. на ІІІ г.о., определение № 136 от 13.05.2011г. на ВКС по гр.д. № 789/2010г. на ІІ г.о., решение на САС, Т.О., 9 състав по т.д. № 554/2015г. и решение на САС, Т.О., 9 състав по т.д. № 873/2015г.
По чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК жалбоподателят е поставил следния въпрос: „Как следва да се приложи нормата на чл. 78, ал.1 от ГПК, когато страната е защитавана от адвокатско дружество?“.
Извън това, че страната не поддържа тази жалба при условие, че не е допуснато касационно обжалване следва да се отбележи, че и така депозираното приложение не обосновава извод за приложно поле на основание за допускане на касационно обжалване. Изложението е неотносимо към предмета на обжалваното въззивно решение, тъй като както бе посочено вече същото разглежда единствено отстраняване на очевидна фактическа грешка, допусната от състава на въззивния съд с оглед формираните от него изводи по правилността на постановено от първоинстанционния съд определение по чл. 248 ГПК и липсата на отразяване на тези изводи в диспозитивната част на решението. Следователно това решение няма за предмет правилността на първоинстанционното определение, чието допускане до касационно обжалване касаторът иска, а само отстраняване на допусната очевидна фактическа грешка. Касационното обжалване на определението по чл. 248 ГПК се осъществява изрично и с подадена в срок частна касационна жалба срещу него, каквато касаторът не е подал.
С оглед изложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване и на двете атакувани съдебни решения.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1206 от 08.06.2015 г. и на решение № 2055 от 27.10.2015 г. по т.дело № 4844/2014 година на Софийски апелативен съд, търговско отделение, 9 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: