6
Р Е Ш Е Н И Е
№ 154
София, 26.10.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на десети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
Членове: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
при секретаря Даниела Никова изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 1450/2017 година.
Производството е по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК.
Образувано е по молба на П. Й. Н. и В. М. Н. за отмяна на решение № 696 от 9. 05. 2014 г., постановено по в. гр. д. № 472/2014 г. на Варненския окръжен съд, с което след частична отмяна на решението на първоинстанционния съд, е прието за установено по отношение на П. Й. Н. и В. М. Н., че А. Н. Д. и В. Н. Д. са собственици на по 1/8 ид.ч. всеки от тях, а В. Й. Н. е собственик на 1/4 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 10135.503.586 по КККР на [населено място], с площ от 430 кв.м., ведно с находящия се в него навес без оградни стени с площ от 10 кв.м., на основание наследствено правоприемство от Й. Н. Д. и придобиване на имота от наследодателя по реда на пар. 4а и сл. ПЗР ЗСПЗЗ, и П. Й. Н. и В. М. Н. са осъдени да предадат на ищците владението върху 1/2 ид.ч. от имота. Отмяната се иска на основание чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди се, че след постановяване на решението молителите узнали, че за процесния имот не е издадена заповед на кмета по пар. 4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ, което се доказва от удостоверение изх. № АУ094582ВЛ-001ВЛ/21. 10. 2016 г. и удостоверение рег. № АУ089716ВН 001ВН/21. 10. 2016 г. Твърди се, също, че след постановяване на решението на молителите им станало известно, че в процесния недвижим имот не е съществувала трайно прикрепена към земята постройка, сградата била построена след 1. 03. 1991 г. и то от Ж. Й., син на общия наследодател Й. Н. Д., поради което последният не е имал право да придобие собствеността по реда на пар. 4а ПЗР ЗСПЗЗ. В подкрепа на това твърдения представят нотариално заверена декларация от И. Д. И., с рег. № 94 от 18. 01. 2017 г. по описа на нотариус Н. С., с рег. № 114.
Ответниците по молбата за отмяна А. Н. Д., чрез адв. Б. М., В. Н. Д., чрез адв. И. М. и В. Й. Н., чрез адв. П. Т., изразяват становище за неоснователност на същата.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
Молбата за отмяна е допустима по съображения, изложени в определение № 118 от 2. 06. 2017 г. по гр. д. № 1450/2017 г. на ВКС.
Разгледана по същество, молбата е неоснователна.
Отмяната по чл. 303 ГПК е самостоятелно съдебно производство за извънинстанционен контрол на влезли в сила съдебни актове, когато те са неправилни и неправилността се дължи на някое от изчерпателно изброените в цитираната разпоредба основания, които не могат да се прилагат разширително. Основанието за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК изисква наличие на нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни на страната при решаването му или с които страната да не е била в състояние да се снабди. Става въпрос за непълнота на фактическия или доказателствения материал, която се установява след влизане на решението в сила и която се дължи на обективна невъзможност да се разкрие истината по време на висящността на делото, а не се дължи на небрежност на страната или на процесуално нарушение на съда. Новите факти и доказателства следва да касаят спора, разрешен с влязлото в сила решение, и да са от съществено значение за същия.
В случая, исковото производство е било образувано по предявен от В. Н. Д., А. Н. Д. и В. Й. Н. против П. Й. Н. и В. М. Н. иск с правно основание чл. 108 ЗС, за установяване собствеността на В. Н. Д. и на А. Н. Д. на по 1/8 идеална част и собствеността на В. Й. Н. върху 1/4 ид.ч. от недвижим имот с площ от 430 кв. м., съставляващ поземлен имот с идентификатор 10135.503.586 по КККР на [населено място], ведно с находящия се в него навес без оградни стени с площ от 10 кв.м., на основание наследствено правоприемство от Й. Н. Д. и придобиване на имота от последния чрез закупуването му по реда на пар. 4а и сл. ПЗР ЗСПЗЗ, както и за осъждане на ответниците П. Й. Н. и В. М. Н. да предадат на В. Н. Д., А. Н. Д. и В. Й. Н. владението върху 1/2 ид.ч. от описания имот. Твърди се, че този имот съставлява част от придобития от общия наследодател на страните Й. Н. Д., на основание пар. 4а ПЗР ЗСПЗЗ, недвижим имот, който след придобиването му бил разделен на два самостоятелни имота – в единия останал навесът с площ от 10 кв.м., а в другия – жилищната сграда.
В отговора на исковата молба ответниците по иска П. Н. и В. Н. са заявили неоснователност на предявените искове по чл. 108 ЗС по съображения, че съществуващата в имота постройка не е построена от общия на страните наследодател Й. Н. Д., а от сина му Ж. Й. Н. – брат на ответника по иска П. Й. Н., както и по съображения, че не общият наследодател, а Ж. Н. е платил цената на имота, определена в оценителен протокол № 187 от 13. 04. 1994 г., с цел придобиването му по реда на пар. 4а ПЗР ЗСПЗЗ. Като евентуално придобивно основание е посочено и придобиване по давност на имота от П. и Ж. Н., чрез упражнявано повече от 40 години (от 1968 г. до предявяване на иска и след това) владение.
С решение № 696 от 9. 05. 2014 г. по гр. д. № 472/2014 г. на Варненския окръжен съд, недопуснато до касационно обжалване с определение № 455 от 13. 12. 2014 г. по гр. д. № 6279/14 г. на ВКС, 2 г.о., исковете са уважени.
Приложените към молбата за отмяна писмени доказателства – удостоверение рег. № АУ094582ВЛ 001ВЛ/31. 10. 2016 г. и удостоверение рег. № АУ089716ВН 001ВН/21. 10. 2016 г. не биха повлияли на извода за придобиване на спорния имот от Й. Н. Д. на соченото от ищците основание – трансформиране на правото на ползване в право на собственост през 1994 г., по реда и при условията на пар. 4 а ПЗР ЗСПЗЗ. Това е така, защото удостоверенията установяват липсата на издадена заповед на кмета по пар. 4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ, която разпоредба е допълнена в ЗСПЗЗ едва през 1997 г., със ЗИДЗСПЗЗ, ДВ бр. 98/1997 г. С разпоредбата на пар. 4а ПЗР ЗСПЗЗ в редакцията й в периода от първоначалното й обнародване през 1992 г. (ДВ, бр. 28 от 1992 г.) до 1997 г., включително и към 1994 г., са били въведени следните предпоставки за придобиване на право на собственост от гражданите върху предоставените им за ползване земи, а именно: предоставено право на ползване върху земи по пар. 4 ЗСПЗЗ; наличие на построена от ползвателите до влизане в сила на ЗСПЗЗ трайно прикрепена към земята сграда; заплащане стойността на земята на собственика, чрез общинския съвет, по цени определени от МС съобразно пазарните цени на съответния район. За придобитото право на собственост лицата са имали възможност да се снабдят с нотариални актове въз основа на документ, удостоверяващ извършеното плащане, и скица (пар. 30, ал. 5 ПЗР ППЗСПЗЗ). Изискването за издаване на заповед на кмета по пар. 4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ се въвежда в закона едва през 1997 г., със ЗИДЗСПЗЗ, обн. ДВ, бр. 98/1997г., като се променя и редът за придобиване на собствеността върху имотите, попадащи в терени по пар. 4 ПЗР ЗСПЗЗ, от ползвателите, съотв. за възстановяването им на бившите собственици. Въвеждането на това изискване, обаче, няма погасителен ефект по отношение на придобити до 1997 г., по реда и условията на пар. 4а и сл. ПЗР ЗСПЗЗ в редакцията им до влизане в сила на ЗИДЗСПЗЗ, обн. ДВ, бр. 98/1997 г., права на собственост, нито води до отпадането им. След като липсата или наличието на заповед на кмета по пар. 4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ, въведено със ЗИДЗСПЗЗ, обн. ДВ, бр. 98/1997 г., е обстоятелство, което не би могло да доведе до погасяване или отпадане на придобитото през 1994 г., от наследодателя Й. Д., право на собственост върху процесния имот, то представените от молителите удостоверения не са от значение при извършване на преценката дали общият на страните наследодател е придобил собствеността върху предоставения му за ползване имот на твърдяното в исковата молба основание.
На следващо място, в случая не се касае за обективна невъзможност да се разкрие обективната истина по време на висящността на делото, тъй като липсата на заповед на кмета по пар. 4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ е обстоятелство, на което молителите биха могли да се позоват и което биха могли да докажат в хода на исковото производство.
Второто посочено от молителите основание за отмяна е новоузнато обстоятелство, съществувало по време на висящността на исковото производство, но станало им известно след влизане в сила на съдебното решение – липса на трайно прикрепена към земята постройка към влизане в сила на ЗСПЗЗ на 1. 03. 1991 г. (твърди се, че съществуващата върху имота, предоставен за ползване по пар. 4 ЗСПЗЗ, сграда била построена след 1. 03. 1991 г. и то от сина на общия наследодател Ж. Й.), което се доказвало от нотариално заверена декларация от И. Д. И., с рег. № 94 от 18. 01. 2017 г. по описа на нотариус Н. С., с рег. № 114.
Така соченото обстоятелство нито е новооткрито, нито е съществувала обективна пречка за молителите да се позоват на него по време на висящността на исковото производство и да го докажат, в рамките на съответните преклузивни срокове по ГПК за въвеждане на нови фактически твърдения и ангажиране на доказателства. Видно е от приложеното дело, че молителите са се позовали на това обстоятелство в касационната жалба, както и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, като са формулирали и въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, засягащи посочения проблем. В постановеното по реда на чл. 288 ГПК определение е прието, че по поставените от жалбоподателите въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като в отговора на исковата молба ответниците не са оспорили и възразили срещу твърдението на ищците за построяване на сградата върху имота до влизане в сила на ЗСПЗЗ, и възможността да направят това едва с касационната жалба е била преклудирана. В този смисъл, непозоваването от молителите на посочения по-горе факт в исковото производство и несъбирането на доказателства за установяването му се дължи на тяхното процесуално бездействие и неполагане на дължимата грижа при водене на делото, а не на обективна невъзможност.
Относно представеното от молителите писмено доказателство (нотариално заверена декларация) следва да се посочи, че съгласно ППВС № 2/77 г., т. 4, не е допустима отмяна по реда на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК (аналогична на чл. 231, б.“а“ от отменения ГПК) въз основа на писмени декларации на лица, които биха потвърдили пред съда вписаното в тях като свидетели или вещи лица, тъй като писмените декларации не са новооткрити доказателства по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, само доказват, че има свидетели или вещи лица, които могат да бъдат разпитани, а разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК не допуска отмяна на влезли в сила решения въз основа на свидетелски показания или заключения на вещи лица, още повече въз основа на очаквани бъдещи свидетелски показания и заключения на вещи лица.
Като неоснователна, молбата за отмяна следва да бъде оставена без уважение.
При този изход на делото П. Н. и В. Н. следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците по молбата разноските, направени за разглеждане на делото в настоящото производство, както следва: на А. Н. Д. и на В. Н. Д. – по 1000 лв. на всеки от тях, а на В. Й. Н. – 700 лв., които суми представляват разходи за адвокатски възнаграждения.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на П. Й. Н. и В. М. Н. за отмяна, на осн. чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, на решение № 696 от 9. 05. 2014 г. по в. гр. д. № 472/2014 г. на Варненския окръжен съд, с което след частична отмяна на решение № 5361 от 28. 11. 2013 г. по гр. д. № 21156/2011 г. на РС – Варна, е прието за установено по отношение на П. Й. Н. и В. М. Н., че А. Н. Д. и В. Н. Д. са собственици на по 1/8 ид.ч. всеки от тях, а В. Й. Н. е собственик на 1/4 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 10135.503.586 по КККР на [населено място], с площ от 430 кв.м., ведно с находящия се в него навес без оградни стени с площ от 10 кв.м., на основание наследствено правоприемство от Й. Н. Д. и придобиване на имота от последния по реда на пар. 4а и сл. ПЗР ЗСПЗЗ, и П. Й. Н. и В. М. Н. са осъдени да предадат на ищците владението върху 1/2 ид.ч. от описания имот.
ОСЪЖДА П. Й. Н. и В. М. Н. да заплатят на А. Н. Д. и на В. Н. Д. по 1000 лв. на всеки от тях, а на В. Й. Н. 700 лв., които суми представляват направени от ответниците по молбата разноски в производството по отмяна.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: