П Р И С Ъ Д А
№ 156
гр. София, 23.06.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение,
в публично заседание на двадесет и трети юни две хиляди и шестнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
ГАЛИНА ТОНЕВА
при секретаря Кристина Павлова в присъствието на
прокурора Искра Чобанова изслуша докладваното от
съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 107 по описа за 2016 г.
и за да се произнесе взе предвид следното:
На основание чл. 354, ал. 5, изр. 2, вр. чл. 334, т. 2 и чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК
ОТМЕНЯВА въззивно решение № 180/09.11.2015 г. на Варненския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 141/2015 г., както и потвърдената с него присъда № 87/31.10.2011 г. на Варненския окръжен съд, НО, постановена по НОХД № 458/2009 г., в наказателно и гражданско осъдителните й части за престъплението по чл. 116 от НК, в частта относно заплащане на държавната такса и разноските, както и относно приложението на чл. 23, ал. 1 от НК, като вместо това
П Р И С Ъ Д И :
ПРИЗНАВА подсъдимия Н. Д. Н., [дата на раждане] в [населено място], обл. В., български гражданин, с висше образование, женен, неосъждан, ЕГН [ЕГН] за НЕВИНЕН в това, на 16.04.2007 г., в землището на [населено място], обл. В., в съучастие като подбудител и помагач с извършителите Г. С. Н., М. В. С. и И. Т. А., умишлено да ги е склонил и чрез съвети, разяснения, обещание за помощ след деянието, набавяне на средства и отстраняване на спънки, умишлено да ги е улеснил да умъртвят В. П. Е. и Д. И. П., като деянието е извършено по особено мъчителен начин за убитите и с особена жестокост, поради което и на основание чл. 304 от НПК ГО ОПРАВДАВА по повдигнатото му обвинение по 116, ал. 1, т. 4, пр. 3, т. 6, пр. 2 и 3, вр. чл. 20, ал. 3 и ал. 4 от НК.
ОТХВЪРЛЯ предявените срещу подсъдимия Н. Д. Н. граждански искове от А. Б. Е., А. В. Е. и Б. Й. А. (наследници на пострадалия В. Е.), от Р. Й. П. и Ю. Р. П., действаща със съгласието на Р. П. (наследници на пострадалата Д. П.), за сумата от по 150 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, както и за сумата от 770 лв. имуществени вреди, претендирани от първите трима, ведно със законната лихва, считано от 16.04.2007 г., като неоснователни.
ПРИЗНАВА подсъдимия ГАНИСЛАВ С. Н., [дата на раждане] в [населено място], обл. В., български гражданин, с висше образование, женен, неосъждан, ЕГН [ЕГН] за НЕВИНЕН в това, на 16.04.2007 г., в землището на [населено място], обл. В., в съучастие като съизвършител с М. В. С. и И. Т. А., както и с Н. Д. Н. – като подбудител и помагач, умишлено да е умъртвил В. П. Е. и Д. И. П., като деянието е извършено по особено мъчителен начин за убитите и с особена жестокост, поради което и на основание чл. 304 от НПК ГО ОПРАВДАВА по повдигнатото му обвинение по 116, ал. 1, т. 4, пр. 3, т. 6, пр. 2 и 3, вр. чл. 20, ал. 2 от НК.
ОТХВЪРЛЯ предявените срещу подсъдимия ГАНИСЛАВ С. Н. граждански искове от А. Б. Е., А. В. Е. (наследници на пострадалия В. Е.) и Б. Й. А., от Р. Й. П. и Ю. Р. П., действаща със съгласието на Р. П. (наследници на пострадалата Д. П.), за сумата от по 150 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, както и за сумата от 770 лв. имуществени вреди, претендирани от първите трима, ведно със законната лихва, считано от 16.04.2007г., като неоснователни.
ПРИЗНАВА подсъдимия М. В. С., [дата на раждане] в [населено място], български гражданин, със средно образование, женен, неосъждан, ЕГН[ЕИК] ЗА ВИНОВЕН в това, че на 16.04.2007 г., в землището на [населено място], обл. В., в съучастие като съизвършител с И. Т. А., умишлено е умъртвил В. П. Е. и Д. И. П., като деянието е извършено по особено мъчителен начин за убитите и с особена жестокост, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 4, пр. 3, т. 6, пр. 2 и 3, вр. чл. 20, ал. 2 от НК му НАЛАГА наказание лишаване от свобода в размер на 18 (осемнадесет) години, КАТО ГО ОПРАВДАВА да е извършил деянието в съучастие с подсъдимите Г. С. Н. и Н. Д. Н..
ПРИЗНАВА подсъдимия И. Т. А., [дата на раждане] в [населено място], български гражданин, със средно образование, женен, неосъждан, ЕГН [ЕГН] ЗА ВИНОВЕН в това, на 16.04.2007 г., в землището на [населено място], обл. В., в съучастие като съизвършител с М. В. С., умишлено е умъртвил В. П. Е. и Д. И. П., като деянието е извършено по особено мъчителен начин за убитите и с особена жестокост, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 4, пр. 3, т. 6, пр. 2 и 3, вр. чл. 20, ал. 2 от НК му НАЛАГА наказание лишаване от свобода в размер на 18 (осемнадесет) години, КАТО ГО ОПРАВДАВА да е извършил деянието в съучастие с подсъдимите Г. С. Н. и Н. Д. Н..
ОСЪЖДА подсъдимите М. В. С. и И. Т. А. да заплатят солидарно на А. Б. Е., А. В. Е. и Б. Й. А. по 150 000 лв. на всеки един от тях, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, както и сумата от 770 лв. имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 16.04.2007 г.
ОСЪЖДА подсъдимите М. В. С. и И. Т. А. да заплатят солидарно на Р. Й. П. и Ю. Р. П., действаща със съгласието на Р. П., по 150 000 лв. на всеки един от тях, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 16.04.2007 г.
ОСЪЖДА подсъдимите М. В. С. и И. Т. А. да заплатят държавна такса върху уважените граждански искове в размер на 30 000 лв.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част.
На основание чл. 23, ал. 1 от НК НАЛАГА на подсъдимия М. В. С. да изтърпи общо най-тежко наказание в размер на 18 (осемнадесет) години лишаване от свобода.
На основание чл. 24 от НК УВЕЛИЧАВА наложеното му общо наказание с 2 (две) години, като определя общо наказание в размер на 20 (двадесет) години лишаване от свобода, което да се изтърпи в затвор при първоначален строг режим съгласно чл. 61, т. 2 от ЗИНЗС.
На основание чл. 23, ал. 1 от НК НАЛАГА на подсъдимия И. Т. А. да изтърпи общо най-тежко наказание в размер на 18 (осемнадесет) години лишаване от свобода.
На основание чл. 24 от НК УВЕЛИЧАВА наложеното му общо наказание с 2 (две) години, като определя общо наказание в размер на 20 (двадесет) години лишаване от свобода, което да се изтърпи в затвор при първоначален строг режим съгласно чл. 61, т. 2 от ЗИНЗС.
ОСЪЖДА подсъдимите М. В. С. и И. Т. А. да заплатят направените пред ВКС съдебни разноски в размер на 1500 лв.
Присъдата е окончателна и не подлежи на обжалване и протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
МОТИВИ към присъда № 156/23.06.2016 г., постановена по наказателно дело № 107/2016 г. по описа на ВКС, ІІ, н. о.
Касационното производство е по реда на чл. 354, ал. 5, изр. 2 от НПК и е образувано по касационни жалби и допълнения към тях, изготвени от защитниците на подсъдимите Н. Д. Н. (адв. Л. и Т.), Г. С. Н. (адв. Г.), М. В. С. (адв. Д.) и И. Т. А. (адв. А.), както и лично от първите двама, всички против въззивно решение № 180/09.11.2015 г. на Варненския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 141/2015 г.
След постановено второ отменително решение на ВКС, ІІІ н. о. (№ 141/12.05.2015 г. по к. д. № 1476/2014 г.) и проведено трето по ред въззивно производство, с атакуваното понастоящем въззивно решение Варненският апелативен съд е потвърдил изцяло присъда № 87/31.10.2011 г. на Варненския окръжен съд по НОХД № 458/2009 г., с която подсъдимите са били признати за виновни в извършване на следните престъпления:
– за това, че на 16.04.2007 год., в близост до [населено място], обл. В., в съучастие помежду си (Н. Д. Н. – като подбудител и помагач, а И. Т. А., Г. С. Н. и М. В. С. – като съизвършители), отвлекли В. П. Е. и Д. И. П. с цел противозаконно да ги лишат от свобода, като деянието е извършено от повече от две лица и по отношение на две лица, поради което и на основание чл. 142, ал. 2, т. 2 и т. 5 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 3 и ал. 4 и чл. 54 от НК – за Н. и на основание чл. 142, ал. 2, т. 2 и т. 5 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54 от НК – за останалите трима подсъдими, на всеки един от тях е било наложено наказание 7 (седем) години лишаване от свобода, което да изтърпят при първоначален строг режим в затвор. Подсъдимите са били оправдани по първоначално повдигнатото им обвинение за проявена особена жестокост към отвлечените.
– за това, че на 16.04.2007 год., в землището на [населено място], обл. В., в съучастие помежду си (подсъдимият Н. като подбудител и помагач, а подсъдимите Н., С. и А. – като съизвършители), умишлено умъртвили В. П. Е. и Д. И. П., като деянието е извършено по особено мъчителен начин за убитите и с особена жестокост, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 4, пр. 3, т. 6, пр. 2 и 3 вр. чл. 20 ал. 3 и ал. 4 и чл. 54 от НК – за Н., и вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54 от НК – за Н., С. и А., на всеки един от тях е било наложено наказание доживотен затвор, което да изтърпят при първоначален специален режим в затвор. Подсъдимите са били оправдани по обвинението да са извършили убийството предумишлено.
На основание чл. 23, ал. 1 от НК Варненският окръжен съд е наложил на всеки един от подсъдимите най-тежкото от така определените наказания, а именно доживотен затвор, постановявайки изтърпяването му при първоначален специален режим в затвор. На основание чл. 59, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НК е приспаднал предварителното им задържане.
С първоинстанционната присъда подсъдимите са били осъдени да заплатят солидарно на гражданските ищци А. Е., А. Е., Б. А., Р. П. и Ю. П. (действаща със съгласието на Р. П.), обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на по 150 000 лева за всеки от тях, ведно със законната лихва, считано от 16.04.2007 год., до окончателното изплащане на главницата, както и да заплатят на А. Е., А. Е. и Б. А. обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 770 лв. за всеки от тях, ведно със законната лихва от деня на увреждането. В тежест на подсъдимите е било присъдено заплащане на направените по делото разноски.
В касационните жалби и допълненията към тях са изтъкнати доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. Претендира се отмяна на въззивното решение по отношение на подсъдимите Н. и Н. и цялостното им оправдаване по повдигнатите две обвинения, респ. отхвърляне на уважените спрямо тях граждански претенции. По отношение на подсъдимите С. и А. се оспорва осъждането им за деяние по чл. 116 от НК, като се иска преквалификация по чл. 124 от НК или алтернативно намаляване на наказанието.
С оглед процедурата по чл. 354, ал. 5, изр. 2 от НПК, по която се развива касационното производство и придадените правомощия на ВКС да действа като въззивна инстанция, по делото бяха събрани писмени доказателства, както и беше назначена и изслушана тройна СМЕ с конкретни задачи.
В пледоарията по същество прокурорът от ВКП поддържа изцяло повдигнатите спрямо четиримата подсъдими обвинения и като отчита възраженията в касационните им жалби за неоснователни, предлага атакуваното въззивно решение да бъде оставено в сила.
Частните обвинители и граждански ищци, лично и чрез повереника им – адв. С., също изразяват позиция за неоснователност на жалбите и молят за отхвърлянето им.
Четиримата подсъдими, лично и чрез своите защитници (като за подсъдимия С. при участие на адв. В., преупълномощена от адв. Д.) поддържат доводите и исканията, направени в касационните жалби и допълненията към тях.
В последната си дума подсъдимите Н. и Н. искат да бъдат оправдани. Подсъдимите С. и А. изразяват съжаление и молят за справедливост.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 и съобразно правомощията си по чл. 354, ал. 5, изр. 2 от НПК, намери следното:
В жалбите на подсъдимите доводите за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК са били мотивирани с допуснати процесуални нарушения, свързани с допустимостта, проверката и оценката на доказателствените източници, както и неспазване на дадени от ВКС указания във връзка с отстраняването на констатирани по същите въпроси нарушения. С особено значение се открояват възраженията за възпроизвеждане на неправилен подход от въззивната инстанция относно годността и оценката на резултати от прилагани СРС в друго производство (подслушани разговори на св. М. Ш. по прекратено вече ДП, водено за престъпление по чл. 255 от НК), приобщени по настоящото в нарушение на изискванията по чл. 177, ал. 3, вр. чл. 172, ал. 2 от НПК и въз основа на които са изграждани фактически изводи за намеренията на подсъдимия Н. по отношение на пострадалите. С не по-малко значение са и възраженията за приложения подход при проверката на процесуалната стойност и значение на показанията на анонимен свидетел № 4, съдържащи преразказ на станали му известни данни за събитията на 16.04.2007 г., използвани като единствено и решаващо доказателство за осъждането на подсъдимия Н. като подбудител и помагач за убийството на пострадалите, рефлектирало и върху отговорността на останалите трима подсъдими като изпълнители. Подробни аргументи са изтъкнати и относно неправилната оценка на дадените от подсъдимите обяснения, вкл. на Н., С. и А. пред въззивната инстанция, чиято достоверност не е била проверена задълбочено при съпоставка с други доказателства по делото и експертни изследвания. В резултат на това безмотивно са отхвърлени сочените от тях данни с оправдателно значение за липсата на участие на подсъдимия Н. и Н. в двете престъпления, а също и относно личното участие на подсъдимите С. и А. и сочените от тях обстоятелствата, при които пострадалите са починали, останали неопровергани от други доказателства по делото. Непроверени по надлежен начин са останали и обясненията на подсъдимия Н. за причината, поради която е предприел пътуване на юг от В., като по този повод са изтъкнати възражения срещу тълкуването на показанията на св. К.. Р. са множество възражения и относно оценката на информацията в приложени и експертно изследвани разпечатки от мобилните оператори, касаещи мобилната комуникация между подсъдимите и други свидетели – особено в контекста на годността им за установяване на съдържанието на разговорите, както и за точното местоположение на разговарящите лица, в каквато насока въззивният съд е правил фактически изводи.
Проверявайки направените от касаторите възражения за допуснати процесуални нарушения, свързани с проверката и оценката на горепосочените доказателствени източници, ВКС намери, че те са основателни, което изисква предприемането на действия за поправянето им чрез ползване на придадените му съгласно чл. 354, ал. 5, изр. 2 от НПК въззивни правомощия. Преди да стори това обаче ВКС счита за необходимо да отрази на първо място, че всички те са отражение на възприетия от въззивния съд принципно неправилен подход към охраната на фундаментални процесуални ценности като презумпцията за невинност и осигуряването й чрез тежестта на доказване, лежаща върху обвинението, както и необходимостта от предприемането на балансиращи мерки за компенсиране на ограниченията, които защитата търпи в случаите, когато е поставена в невъзможност да оспори и провери в същинския съдебен процес достоверността и надеждността на конкретни доказателства, явяващи се единствени или решаващи за осъждането на конкретните лица. Тези ценности гарантират справедливостта на процеса и служат като бариери за осъждане, особено когато обвинението е изградено върху доказателства със спорна и/или несигурна природа, било то поради особености на източника, който ги възпроизвежда, било то поради естеството на самата информация, която представя. Подходът към оценката на тези категории доказателствени източници демонстрира към какъв доказателствен стандарт се придържа решаващия съд за преодоляване на презумпцията за невинност – занижен, който да оправдава осъждане на всяка цена, дори и при съмнения относно вината на конкретните подсъдими или завишен, при който осъждането да се основава на сигурни и убедителни доказателства, като всяко съмнение се третира в полза на обвинените лица, чието основно предназначение е да не допусне осъждането на невинни.
Съвсем очевидно е, че българският НПК споделя завишения доказателствен стандарт, който е възприет в различни вариации в модерните правосъдни системи в Европа. Така презумпцията за невинност се осигурява от тежестта на обвинителната власт да я обори чрез убедителни доказателства, непораждащи съмнения, като е без значение дали те са преки или съвкупност от косвени. При всички случаи, когато се разчита на несигурни по своята природа или източник доказателства, в действие следва да бъде приведено правилото за подкрепата им с други, за да е възможно не само да се повдигне валидно обвинение, но и да се постигне сигурно осъждане, изключващо съдебна грешка. За решаващия съд стои задължението внимателно да ги провери, като оцени освен техните характеристики от гледна точка на надеждност и достоверност, така и относителната им тежест и крайно значение при формиране на изводи както за конкретните факти за определени събития, така и като цяло за вината и отговорността на конкретното лице.
Процесуалната история по настоящото дело, при която то достига до върховната инстанция вече за трети път, поставените от защитата възражения, които по съществото си са идентични или сходни на направените по-рано и по които ВКС е взел сериозно отношение, давайки нужните указания, демонстрира явно придържане към занижения стандарт на доказване и поредно осъждане въз основа на предположения в нарушение на изискванията по чл. 303 от НПК (за подсъдимите Н. и Н. относно престъплението по чл. 116 от НК), както и при игнориране на обясненията на другите двама подсъдими – С. и А., които не са били опровергани от обвинителната власт – досежно развитието на инцидента с пострадалите, механизма на причиняване на смъртта им, формата на вина и неучастието на първите двама. Всъщност, точно по тези фактически въпроси се наблюдава особено разместване на тежестта на доказване, тъй като още отнапред те са били основани върху предположения, изведени от доказателствени материали, които или са били недопустими (за обсъжданите от въззивния съд резултати от използвани в друго производство СРС, на базата на които са били изграждани изводи за намеренията на подсъдимия Н. по отношение на отвличането на пострадалите и съотнасянето им и към мотив за тяхното убийството), или със спорна годност, а и тежест, да установят по убедителен начин конкретни факти, като например едновременно присъствие на подсъдимите на мястото на престъплението или близко до него (разпечатките от мобилните оператори, на които въззивният съд многократно се е позовавал, въпреки че сам е признал, възпроизвеждайки части от експертните заключения, че те всъщност не информират за точното местоположение на абоната, водил съответния разговор, регистриран в системата).
С достатъчно спорен характер е бил и най-важният доказателствен източник, въз основа на който е било прието, че подсъдимият Н. е разпоредил умъртвяването на пострадалите и то по твърдяния специфичен начин, а именно показания на анонимен свидетел, преразказал чуто от него относно поведението на Н. (било то от подсъдимите, неизвестно от кои, било то от други хора, също неизвестни). Освен скриването на самоличността на този свидетел (който не е очевидец, а преразказва данни, чути от други лица и поради това е деривативен, а не първичен доказателствен източник, като съобщените данни могат да се разглеждат само като косвени), то и последващият му отказ да свидетелства в закритата съдебна процедура, проведена при последното въззивно разглеждане, са поставили защитата, а и практически решаващият съд, пред невъзможност да ги провери и формира сигурни преценки за надеждност на източника и достоверност на заявленията му, а оттук и да определи каква е действителната им тежест, съотнесена към другите данни по делото.
Сравнително смекченият стандарт, развит в практиката на Европейския съд за правата на човека през последните години Вж. за отсъстващите свидетели делото Al-Khawaja and Tahery v. United Kingdom, решение на Европейския съд по правата на човека от 15.12.2011 г., Голяма камара, пар. 118-165 и относимост на изискванията и към анонимните свидетели по делото Ellis, Simms and Martin v. United Kingdom , решение (по допустимост) на Европейския съд по правата на човека от 10.04.2012 г., пар. 75-78, приложени и в делото Sarkizov and Others v. Bulgaria, решение на Европейския съд по правата на човека от 17.04.2012 г., касаещ случай, при който показанията на анонимните свидетели дори не са единствени и с решаващо значение., информира, че ако все пак е допустимо в наказателното производство да се използват показания на отсъстващи или анонимни свидетели, то в случаите, когато те представляват единствено или решаващо доказателство за постановяване на осъдителна присъда и защитата е била лишена от възможност да ги оспори (било то към момента на първоначалния разпит, който може и да е в закритата фаза на процеса или на последващ етап в същинския съдебен процес, когато състезателността се разкрива в пълен обем и се очаква пороците от досъдебната фаза да бъдат ефективно компенсирани), решаващият съд следва да приложи стриктен подход. Поначало най-ефективният начин за преодоляване на дисбаланса от ДП е да се осигури възможност на подсъдимия и неговата защита да участва при разпита на съответното лице в открития съдебен процес. Тази балансираща мярка обаче може да не е винаги възможна, като тогава, за да се приложи в пълнота горепосочения стандарт, е необходимо значението на съответните показания (дали те са единствени и/или доколко са решаващи за виновността на съответното лице) и тяхната достоверност да бъдат внимателно оценени самостоятелно, както и в съвкупност с останалите доказателства, като се прецени тежестта и убедителността на тези, които ги подкрепят Вж. Al-Khawaja and Tahery v. United Kingdom, решение на Европейския съд по правата на човека от 15.12.2011 г., Голяма камара, пар. 118-165.. При оценката на показания на анонимни свидетели от особено значение е да се провери и дали са налице достатъчно причини за скриване на самоличността им, както и да се приложат процесуални механизми за адекватна оценка за надежността им Вж. Ellis, Simms and Martin v. United Kingdom , решение (по допустимост) на Европейския съд по правата на човека от 10.04.2012 г., пар. 76-78..
ВКС намира, че този доказателствен стандарт, който не е неизвестен на съдебната практика, не е бил приложен от Варненския апелативен съд.
По незаконосъобразен начин въззивният съд се е произнесъл и по възраженията на защитата, касаещи приложението на чл. 177, ал. 3, вр. чл. 172, ал. 2 от НПК. От материалите по делото е видно, че за да обоснове подбудителското и помагаческото деяние на подсъдимия Н. (както за отвличането, така и за убийството на двамата пострадали), Варненският апелативен съд е приел, че само и единствено той е имал мотив, тъй като е бил особено уязвен от измамническото поведение на Е., засегнало не само имуществените му интереси, но и неговото честолюбие. Затова той е предприел действия, за да осигури идването му във В. с цел да осъществи лична среща с него. При извеждането на тези факти и особено за недобрите му намерения спрямо Е., апелативният съд се е позовал не само на показанията на св. М. Ш., И. Н. и В. (за разговори и срещи на 12 и 13.04.2007 г.) и на св. А. Е. (за посещението на подсъдимия Н. в С. близо седмица преди 16.04.2007 г.), частично потвърдени и от обясненията на самия Н., но и на подслушани със СРС разговори между Н. и Ш., както и на последния с други свидетели (в които подсъдимият е използвал нецензурни фрази, искал е да му бъде доведен човека и е заплашвал, че ще подпали чергите на посредниците, ако те не му съдействат).
В хода на процеса защитниците на подсъдимия Н. са представяли аргументирани съображения за недопустимо приобщаване и ползване на резултатите от СРС, събрани по друго ДП по обвинение за престъпление по чл. 255 от НК, изтъквайки забраната за това, изводима както от чл. 172, ал. 2, така и по чл. 177, ал. 3 от НПК, разгледана в съгласие с пар. 65 от ПЗР на ЗИДНПК (ДВ., бр. 32/28.05.2010 г.).
За да отхвърли тяхната основателност, въззивният съд преди всичко е изразил съмнение относно своята компетентност да ревизира съдебен акт, постановен в диференцирана процедура, но все пак е сторил това. Приел е, че макар действително разрешението да е било дадено въз основа на искане по повод разследването на престъпление по чл. 255, ал. 3, вр. чл. 20, ал. 2 от НК по отношение на св. Ш. и друго лице (което не е нито тежко умишлено, нито е попада в кръга престъпления по чл. 172, ал. 2 от НПК), то след като прокурорът е посочил, че е имало данни и за престъпление по чл. 321 от НК, а и съдът е преценил/потвърдил тяхното наличие, не е имало пречка за използването им по настоящото дело.
ВКС намира посочените аргументи за крайно несъстоятелни.
На първо място – решаващият съд не само е компетентен да проверява годността на доказателствените средства, което включва проверка дали е спазена процедурата по тяхното създаване и използване, но е длъжен да върши това независимо от възраженията на защитата, а когато и такива са налице – да им предложи аргументиран и правно съобразен отговор. В случая отговор е даден, но той дълбоко се разминава с действителното съдържание както на самите документи, представени в разрешителната процедура, така и с процесуалните норми, които регулират материята и логичното им тълкуване.
Повече от безспорно е, че прилагане на СРС за престъпление по чл. 255 е недопустимо, тъй като то не е тежко умишлено и не попада в категориите по чл. 172, ал. 2 от НПК, като това е приел по принцип и въззивният съд. Проверката на съдържанието на искането и на самото разрешение не оставят съмнение, че е поискано и дадено разрешение само за разследването на престъпление по чл. 255, ал. 3 от НК, което демонстрира, че в разрешителната процедура е допуснато нарушение, довело до прилагане на СРС за престъпление, за което това не е позволено. В този смисъл мобилната комуникация на св. Ш., а оттам и на други лица, като в тази връзка са били прихванати и разговорите му с подсъдимия Н., са били подслушвани незаконно. Това е пречка те да бъдат използвани не само в производството, по което са били незаконно разрешени (а то е и отдавна прекратено), но и по всяко друго, вкл. по реда на чл. 177, ал. 3 от НПК.
Отразяването в искането на фразата, че по делото имало окраска по чл. 321 от НК е ирелеватно, тъй като ДП не е образувано за разследване на такова престъпление. В разрешителната процедура съдът е обвързан с параметрите на направеното искане и сам не може да преценява доколко са налице или липсват данни за друго такова, като например по чл. 321 от НК – данни за чиято окраска прокурорът е вписал, но пък ДП е било образувано единствено за разследване на престъпление по чл. 255 от НК.
След като не е било допустимо ползване на СРС за престъплението по чл. 255 от НК, то това е недопустимо и за друго производство по реда на чл. 177, ал. 3 от НПК. В конкретния случай освен това не личи от съдържанието на разговорите да става въпрос за друго тежко умишлено престъпление, а най много за заканване по отношение на Ш. и другите посредници.
На последно място – след като данните, получени при прилагане на СРС, са били събрани до влизане в сила на новата разпоредба на чл. 177, ал. 3 от НПК (ДВ., бр. 32/27.04.2010 г., в сила от 28.05.2010 г.), то съгласно пар. 65 от ПЗР на ЗИДНПК те не могат да се използват при предвидените в нея условия и ред. Следва да се добави още, че до 28.05.2010 г. и при действието на чл. 177, ал. 2 от НПК не е било допустимо използване на резултати от СРС, позволени по едно наказателно производство в друго, а единствено, когато те са били получени извън направеното искане по конкретното наказателно производство. В това се изразява и смисъла за въвеждане на новата разпоредба и стесняване на нейното приложение с пар. 65 от ПЗР на ЗИДНПК.
Въз основа на изложените дотук разсъждения ВКС намира за основателни възраженията на защитниците на подсъдимия Н. за недопустимото използване на отделни части от подслушани разговори на св. Ш. (водени с подсъдимия Н., св. И. Н. и др.), споменати изрично в мотивите на въззивния съд и изграждане на фактически изводи въз основа на тях, било то за негативното отношение на Н. към пострадалия Е., било то за намеренията спрямо него. Затова и при формиране на фактическите констатации в настоящата присъда ВКС няма да ползва тези материали, които счита за негодни.
ВКС намира за основателни и възраженията на защитата относно оценката на данните от разпечатките за водени разговори между подсъдимите или между тях и други свидетели (вкл. за тяхната последователност) и годността им да обусловят изводи за съдържанието на разговорите от една страна, а от друга – за точното местоположение на абонатите. По тези въпроси не са спазени указанията на ВКС в последното му отменително решение, които са имали предназначението да насочат въззивната инстанция да се придържа към по-стриктен стандарт за доказване на определени факти, въз основа на които се изграждат изводи за виновност и най-вече фактическите заключения да съответстват на действителното съдържание на източника, от който са почерпени. И съвсем накратко, че при данните от разпечатките, индентифициращи времето и участниците, както и базовите станции, не може да се казва какво те са си говорили или са се уговаряли. Несъобразяването с тези указания е довело до възпроизвеждане на констатираните нарушения, доколкото в определени части отразената за двете деяния фактология сякаш следва данните от телефонните разпечатки, като не става ясно доколко и за кои факти те са обвързани със съдържанието на провежданите разговори. За част от тях това е възможно при съпоставка с показанията на свидетелите, както и обясненията на подсъдимите, но за други очевидно не.
С основание защитниците на всички подсъдими критикуват подхода на въззивната инстанция и спрямо дадените от тях обяснения и особено тези пред въззивното разглеждане, които не са изследвани задълбочено, но са отхвърлени като недостоверни, включително в частите за развитието на инцидента с пострадалите, механизма на причиняване на смъртта им, конкретното участие или неучастие на всеки един от тях, при липса на доказателства, които убедително да са служели за опровергаването им. Това е довело до поредно потвърждаване на осъждане на подсъдимите Н. и Н., чието участие в престъплението по чл. 116 от НК отнапред е почивало върху недостатъчна, а и несигурна доказателствена основа.
Затова, след като проучи материалите по делото и извърши допълнителен собствен анализ на доказателствената съвкупност (изводима от валидно събраните до настоящия момент доказателствени източници и експертни заключения, вкл. това на назначената и изслушана СМЕ от вещите лица М., И. и Б.), ВКС намери следното:
Относно престъплението по чл. 142 от НК
В съществената им част установените факти, значими за изхода по това обвинение, са правилно изведени от доказателствените материали.
По делото е установено, като това се потвърждава и при касационната проверка, че на 30.01.2007 г. в офиса на подсъдимия Н. била проведена среща, осъществена с посредничеството на св. Ш., на която св. И. Н. и А. В. му представили пострадалите Е. и П. и тяхното предложение за осигуряване на скрап от военната промишленост и спечелване на търгове в МО за рязане на военна техника, което било в сферата на търговските интереси на управлявания от този подсъдим холдинг от компании „Т.“. Е. се представил като пълномощник на МО, а П. като негова секретарка. Сделката била сключена на следващия ден, като подсъдимият превел по сметката на фирмата на Е. поисканите му 30 000 лв. капаро. Изготвена била фактура, а Е. подписал и запис на заповед за гарантиране на вземането на Н..
След тази среща контактите между Е. и Н. продължили, като на два пъти последният му превел и две други суми – 6280 лв. за закупуването на бракуван катер и още 3600 лв. за тръжни книжа (вж. обяснения на подсъдимия Н. пред първата инстанция).
Към средата – края на м. март 2007 г. подсъдимият Н. осъзнал, че е измамен, тъй като не само която и да е от сделките, за които бил платил, не се осъществила, но и Е. започнал да се крие и да не вдига телефона си. Ядосан от това развитие, той предприел от една страна легални мерки да си върне парите (снабдил се с изпълнителен лист за сумата от 30 000 лв.), а от друга – посетил