Р Е Ш Е Н И Е
№ 2
София, 26.03.2009 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на деветнадесети януари, две хиляди и осма година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
при участието на секретаря Юлия Георгиева
изслуша докладваното от съдията Н. Зекова гражданско дело № 197/2008 година.
Производство за касационно обжалване на основание чл. 218а ГПК. /отм./
В. Б. Д. от гр. С. е подал касационна жалба срещу решението на Софийския апелативен съд по гр. д. № 2340/2005 год..
Ответниците С. Р. Т., Н. В. Д. и Н. Б. Д., тримата от гр. С., оспорват жалбата като неоснователна.
При касационната проверка се установи следното:
Софийският градски съд, като първа инстанция, с решение от 24. 6. 2005 г. по гр. д. № 1642/1998 г. е отхвърлил предявените В. Д. срещу Ст. Т. , Н. Д. и Н. Д. , искове с правно основание чл. 108 ЗС и чл. 431 ал. 2 ГПК. Софийският апелативен съд с решение от 23. 10. 2007 г. по гр. д. № 2340/2005 г. е оставил в сила решението на градския съд. Въззивният съд е приел, че не е налице валидно вписване на исковата молба на В. Д. по чл. 19 ал. 3 ЗЗД срещу А. И. и други, праводатели на ответниците по нот. акт № 19/21. 2. 1995 г., с който на С. Т. и Н. Д. е продаден недвижим имот – магазин в гр. С..
Безспорно е по делото, че на 22. 08. 1994 г. продавачите по нот. акт № 19/1995 г. са сключили с Д. два предварителни договора за продажба на същия имот, че Д. е предявил иск за обявяване на договорите за окончателни и с влязло в сила решение на Софийския градски съд от 16. 1. 1998 г. по гр. д. № 2627/1997 г. предварителните договори са обявени за окончателни. Въз основа на това решение Д. е предявил срещу ответниците иск да бъде признато за установено, че е собственик на имота, да бъдат осъдени ответниците да му предадат владението и да бъде обезсилен нот. акт № 19/1995 г.. Въззивният съд правилно е посочил, че основният спорен въпрос по делото е дали има валидно вписване на исковата молба по чл. 19 ал. 3 ЗЗД на 1. 11. 1994 г., както твърди ищецът Д, т. е. преди продажбата на същия имот на ответниците с нот. акт № 19 от 21 февруари 1995.
Съгласно чл. 188, ал. 1 ГПК / отм./ съдът следва да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните. Възражението на ответниците по иска за липса на валидно вписване на исковата молба по чл. 19 ал. 3 ЗЗД се основава на твърдението им, че е налице опорочаване на вписването в двойно входящия регистър – има изтриване и поправка на изписаното име на собственика на имота, без да са спазени изискванията за извършване на поправката и на второ място, че няма попълване на партидната книга с отразяване на исковата молба по чл. 19 ал. 3 ЗЗД по партидата на собствениците на имота. Апелативният съд е приел, че е опорочено вписването на молбата във входящия регистър и само на това основание е констатирал липса на валидно вписване. Изводите му по този въпрос са необосновани и несъответни на процесуалните правила. Съдът е взел предвид експертно заключение на графологична експертиза, че във входящия регистър има изтриване на първоначално изписано име /В. В. /, върху което е записано друго име – „А”, като е останало непоправено фамилното име „И”. Съдът се е позовал на нормативните правила за поправяне на грешки в нотариалните книги – чрез забележка, в която се посочва как следва да се чете поправката, отбелязва се датата на поправката и забележката се подписва от нотариус.. При безспорния факт, че такива отбелязвания не са направени срещу вписването в двойно входящия регистър от 1. 11. 1994 год., решаващият съд е счел вписването за незаконосъобразно, довело до липса на оповестителния му ефект по отношение на третите лица. Констатацията е неточна, тъй-като вписването във входящия регистър има преди всичко защитно действие, а не оповестително значение. Редът на записване във входящия регистър определя поредността на вписванията при евентуална конкуренция между различни актове. В случая няма поправка при отбелязване поредността на вписването, което е същественото обстоятелство при входящия регистър, поради което изводът на съда за опорочаване на вписването до степен на невалидност, е необоснован. Неправилен е изводът, че поправката на първоначално изписаното име е следвало да се извърши със забележка по горепосочения начин. По делото не е установено, вкл. от вещите лица, кога е извършено изтриване на първоначално изписаното име и записване на другото име. Изписването на имената е техническо действие, при което могат да се допуснат грешки и неточности и когато те се случат в процеса на фактическо изпълнение и е налице практическа възможност за отстраняването им, няма пречки това да бъде направено. Съдът неправилно е дерогирал показанията на свид. Р. М. по съображения, че те са процесуално недопустими, без да уточни конкретната забранителна норма. В чл. 133, б.”в”, предл. първо ГПК /отм./ е предвидено, че за установяване на обстоятелства, за доказването на които законът изисква писмен акт, свидетелски показания не се допускат. Както е казано по-горе, обаче, за корекции в хода на техническото изпълнение на едно действие, не се изисква забележка в нотариалната книга – т. е. писмен акт, а наред с това, когато свидетелстващият документ не е бил съставен от съответното длъжностно лице, забраната по чл. 133, б.”в” е неприложима и заинтересуваното лице може да доказва съответния факт със свидетелски показания. В този смисъл – проф. Д, Българска гражданско процесуално право, седмо издание 2001 г., стр. 294.
Решаващият съд не е изложил съображения по второто възражение на ответниците по иска – че исковата молба по чл. 19 ЗЗД не е отбелязана в партидната книга. Спорът по този въпрос изисква да се установи моментът на вписване в партидната книга и дали до момента на сделката по нот. акт 19/21. 2. 1995 г., ответниците са знаели или са могли да узнаят, че срещу продавачите А. В. И. и други, има вписана искова молба за същия имот. По делото са представени удостоверения от Агенцията по вписванията, касаещи отчасти тези въпроси, но както правилно е посочил апелативният съд в мотивите на въззивното решение, те не могат да бъдат годно доказателство. Същественото значение на вписването е неговото оповестително действие, което е в интерес на третите лица, които могат чрез азбучния регистър и партидната книга да узнаят, че срещу лицето, с което възнамеряват да сключат имотна сделка и за същия имот, има извършени вписвания на други актове от други лица. Когато по записванията в нотариалните книги /или поради липса на записвания/ такова узнаване е невъзможно, следва да се приеме, че няма валидно вписване. В този случай въззивният съд следва да прецени дали с исковата молба е предявен инцидентен установителен иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване недействителност на договора по нот. акт № 19/24. 2. 1995 год., по който иск съдът дължи изрично диспозитивно произнасяне.
Върховният касационен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решението от 23. 10. 2007 г. по гр. д. № 2340 /2005 г. на Софийския апелативен съд и ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: