2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 204
гр. София, 22 октомври 2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести семптември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4636 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК.
Делото е образувано по касационна жалба на ищеца С. В. С. и касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България (ПРБ) срещу решение № 142/12.07.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 275/2018 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 287/06.03.2017 г. по гр. дело № 1048/2017 г. на Пловдивския окръжен съд, ответникът е осъден да заплати на ищеца, по предявения по делото иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗОДОВ, сумата 20 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 29.01.2016 г. до окончателното ? изплащане, представляваща обезщетение за репариране на неимуществени вреди, претърпени във връзка с повдигнатите му обвинения в извършване на престъпления по чл. 321, ал. 3, пр. 2, т. 1 и т. 2, вр. ал. 1 от НК, производството по които е прекратено на основание чл. 369, ал. 4 и ал. 5 от НПК по н.о.х.д. № 171/2016 г. на Специализирания наказателен съд; като искът е отхвърлен за разликата над сумата 20 000 лв. до сумата 100 000 лв.
С определение № 330/11.04.2019 г. касационното обжалване по делото е допуснато само по жалбата на ищеца – в частта, с която искът му е отхвърлен за разликата над сумата 20 000 лв. до сумата 100 000 лв.
В касационната жалба на ищеца се излагат оплаквания и доводи за неправилност на така обжалваната от него част от въззивното решение, поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа от страна на ищеца и в откритото съдебно заседание – в насоката, определена от правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване.
Ответникът не е подал отговор на касационната жалба, като в откритото съдебно заседание излага становище и доводи за неоснователност на жалбата – също в насоката, определена от правния въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
С посоченото по-горе определение по чл. 288 от ГПК, касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по следния правен въпрос: при определянето съгласно чл. 52 от ЗЗД на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, дължимо от ПРБ при незаконно обвинение по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, съдът следва ли да взема предвид, наред с останалите релевантни за този размер обстоятелства, и конкретните условията в ареста, при които ищецът е търпял мярката за неотклонение „задържане под стража“, в рамките на цялостното незаконно наказателно преследване срещу него.
В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е дал вътрешно противоречиво разрешение на този въпрос. От една страна е приел, че в случая неудобствата и негативните изживявания на ищеца от задържането му под стража са били с по-голям интензитет от обичайните, предвид специфичното му здравословно състояние, като лице с ампутиран крак, което е повишаващо степента на увреда специфично релевантно обстоятелство по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. От друга страна, като се е позовал на т. 8 от ТП № 2/19.05.2015 г. на ОС на ГК на ВКС и І-ва и ІІ-ра колегии на ВАС, е приел, че ответната ПРБ не носи отговорност за вреди от лошите условия в ареста по време на задържането на ищеца под стража, и не е обсъдил и не е взел предвид при определяне на размера на дължимото обезщетение, твърдените от ищеца вреди за изключително интензивни страдания от невъзможността да полага адекватни грижи за хигиената и лечението на раната от ампутирания крак по време на изтърпяване на мярката за неотклонение „задържане под стража“, унижение от практическата неспособност да се обслужва сам и да използва санитарните помещения, както и от споделянето на килия с многократно осъждани лица за тежки умишлени престъпления.
Настоящият съдебен състав намира, че отговорът на поставения по делото правен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, е положителен по следните съображения:
Съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 11 (и раздел ІІ от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г., за да определи справедлив размер на паричното обезщетение за неимуществени вреди (които поначало нямат паричен еквивалент), съдът следва да вземе предвид всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото, които обуславят тези вреди, и да прецени тяхното значение за размера на обезщетението. Именно поради това, в т. 3, т. 11 и т. 13 и мотивите към тях от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, е разяснено, че държавата, чрез процесуалния си субституент ПРБ (в този смисъл ТР № 5/15.06.2015 г. на ОСГК на ВКС), отговаря за всички неимуществени вреди, които ищецът търпи като пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение срещу него (по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ – когато той е оправдан или наказателното производство срещу него е прекратено), включително и за вредите от наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража“, която също е незаконна в тези случаи, като обезщетението се определя глобално – общо по размер за всички претърпени неимуществени вреди в рамките на цялостното незаконно наказателно преследване.
Съгласно т. 8 от ТП № 2/19.05.2015 г. на ОС на ГК на ВКС и І-ва и ІІ-ра колегии на ВАС, делата по искове за вреди от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на органите по изпълнение на наказанията при и по повод задържане с мярка за неотклонение „задържане под стража“, са подсъдни на административните съдилища. В мотивите към тази точка е разяснено, че за вреди, причинени на граждани от мярка за неотклонение (включително „задържане под стража“), държавата би отговаряла в хипотезите на чл. 2 от ЗОДОВ, ако вредите са настъпили в резултат от дейността на правозащитните органи, изброени в чл. 2 от ЗОДОВ (респ. – чрез процесуалния си субституент ПРБ в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ – ТР № 5/15.06.2015 г. на ОСГК на ВКС). Разяснено е и че дейността на администрацията на затворите в общия случай при или по повод задържане с мярка за неотклонение „задържане под стража“ не попада в приложното поле на чл. 2 от ЗОДОВ, тъй като тя не се определя като дейност на правозащитните органи, а е дейност по управление на местата за лишаване от свобода, т.е. – административна дейност, вредите от която следва да се търсят по реда на чл. 1 от ЗОДОВ.
Настоящият съдебен състав намира, че конкретните условия в ареста несъмнено са пряк резултат от действията и бездействията на затворническата администрация. Това, обаче също несъмнено, не изключва и пряката причинно-следствена връзка между вредите, които търпи и от тези условия при престоя си в ареста задържаното лице (ищецът) по наложената му незаконна мярка за неотклонение „задържане под стража“, и незаконното обвинение по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, с което ПРБ е сложила началото на цялостното незаконно предприето наказателно преследване срещу него, и за което се дължи едно общо, глобално определено по размер обезщетение за всички неимуществени вреди, които са резултат от него и в рамките на същото – в смисъла разяснен по-горе (т. 3, т. 11 и т. 13 и мотивите към тях от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС). Този извод следва и от практическата невъзможност в повечето случаи да бъдат разграничени по вид и размер неимуществените вреди – психическите и физически болки и страдания, търпени от ищеца като пряко следствие от конкретните условия в ареста, и от самата незаконна мярка за неотклонение „задържане под стража“, именно поради налагането на която той е престоял при тези условия в ареста определен период от време. Тези неимуществени вреди са причинени в резултат на дейността на двама субституенти (правозащитната дейност на ПРБ и управленската дейност на затворническата администрация) на единния субект на отговорността по ЗОДОВ – държавата, и макар тази отговорност поначало да се реализира по различен процесуален ред и пред различни по вид съдилища, съгласно чл. 53 от ЗЗД двамата субституенти отговарят солидарно за обезщетяването на тези вреди, като отговорността в крайна сметка е за един и същи правен субект – държавата. Поради това, увреденото лице (ищецът), съгласно чл. 122, ал. 1 от ЗЗД може и следва да получи в рамките на глобално определяното му по размер обезщетение по чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, репарация и за болките и страданията си поради конкретните условия при престоя му в ареста, които са неразривна част от болките и страданията, причинени му от незаконно предприетото от държавното обвинение, цялостно наказателно преследване срещу него.
От така възприетото разрешение на поставения по делото правен въпрос, следва че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, като не е обсъдил и не е взел предвид при определяне на размера на дължимото обезщетение, конкретно твърдените от ищеца вреди за изключително интензивни страдания от невъзможността да полага адекватни грижи за хигиената и лечението на раната от ампутирания крак по време на изтърпяване на мярката за неотклонение „задържане под стража“, унижение от практическата неспособност да се обслужва сам и да използва санитарните помещения, както и от споделянето на килия с многократно осъждани лица за тежки умишлени престъпления. Част от така твърдените вреди, са и установени пред първоинстанционния съд по делото, а именно – при престоя си в ареста касаторът-ищец, предвид специфичното си здравословно състояние на лице с ампутиран крак, е търпял неудобства, по-големи от обичайните, от невъзможността ежедневно да ползва баня и да полага необходимите ежедневни грижи чрез измиване на остатъчния крайник и почистване и дезинфекция на протезата, както и от невъзможността да ползва тоалетна със седалка (а такава тип „клекало“).
Настоящата касационна инстанция намира обаче, че така допуснатото от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 235, ал. 2 от ГПК), макар и да е довело и до необоснованост на част от мотивите му (посоченото по-горе вътрешно противоречие в тях), не е съществено, тъй като не е довело до нарушение на материалния закон – разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, с която е установен принципът за справедливост при репариране на неимуществени вреди. Прилагайки именно обществения критерий за справедливост, настоящият съдебен състав, отчитайки всичките установени по делото многобройни обстоятелства, релевантни за определянето на размера на процесното обезщетение, включително – невзетите предвид от въззивната инстанция, процесни неимуществени вреди, търпени от ищеца в резултат от конкретните условия в ареста при изпълнението на мярката за неотклонение „задържане под стража“ спрямо него, също намира, че справедливият, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, размер на това обезщетение – достатъчен да репарира всички причинени от незаконосъобразно предприетото наказателно преследване срещу ищеца процесни неимуществените вреди, възлиза на сумата 20 000 лв. При определянето на този размер, настоящият съдебен състав взема предвид и обстоятелството, че самото осъждане на ответната ПРБ, като процесуален субституент на държавата да заплати това обезщетение, има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди. При това положение, неоснователно е основното оплакване на касатора-ищец, че определеният от въззивния съд размер на процесното обезщетение от 20 000 лв., бил несправедливо занижен.
В заключение, по изложените съображения, макар въззивният съд да е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, то не е съществено, тъй като не се е отразило на изхода на делото – постановеният краен резултат по материалноправния спор между страните е правилен, поради което въззивното решение – в допуснатата до касационно обжалване негова част, следва да се остави в сила.
Пред настоящата инстанция ответната ПРБ не е претендирала присъждане на разноски по делото, като предвид изхода на последното в касационното производство, не следва да се присъждат и претендираните от ищеца разноски за настоящата инстанция. Също предвид крайния изход на делото, който остава непроменен пред трите съдебни инстанции, няма основание да се изменят и присъдените разноски с въззивното решение, включително – чрез потвърждаването на първоинстанционното решение в тази част.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 142/12.07.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 275/2018 г. на Пловдивския апелативен съд, – в допуснатата до касационно обжалване част, с която предявеният от С. В. С. срещу Прокуратурата на Република България, иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над сумата 20 000 лв. до сумата 100 000 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: