Р Е Ш Е Н И Е
№ 227
С., 10.09.2012 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, второ отделение, търговска колегия в съдебно заседание на тринадесети декември две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при участието на секретаря Л.З.
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 613 /2010 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ЕТ Р. Дафинов М., упражняващ търговска дейност под фирма „Р. М.”, [населено място], [община] против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 394 от 07.04.2010 год., по т.д.№ 49/2010 год., с което след отмяна на решението на Смолянския окръжен съд № 55 от 13.11.2009 год., по гр.д.№ 26/ 2009 год., в частта, с която е уважен предявения от касатора, като ищец, срещу [община] иск с правно основание чл.82 ЗЗД, във вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД за сумата 22 635.67 лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи от непроизведени саи за обувки за периода месец юни- месец декември 2004 год. в отреден за това цех на ответника- ЮЛ, е отхвърлен същия, като неоснователен и е потвърден първоинстанционния съдебен акт в неговата отхвърлителна част.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основното възражение на касатора е срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че по процесния сключен между страните договор не е налице поето от ответника договорно задължение за учредяване на О. и предоставяне на цеха за саи на ищеца и това само по себе си изключва наличие на основание за ангажиране отговорността на последния за обезвреда.
Ответната по касационната жалба страна не е заявила отговор в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК.
С определение № 502/12.07.2011год., по т.д.№ 613/2010 год., касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК за произнасяне по значимите за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право, свързани със задължението решаващият съд да зачете действието на влязлото в сила решение и за възможността, при неизпълнение на задължение, по подготвителен договор за учредяване на дружество, лицето- съучредител, договаряло с трети лица от свое име, но с оглед предмета на дейност на бъдещото дружество и изрично поето по договор за безвъзмездна помощ по специализирана програма за външна помощ от Европейската общност, задължение в тази насока, да претендира обезщетение за причинените му вреди”.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК и въведените касационни основания, намира:
І. По процесуалния въпрос, по който касационното обжалване е допуснато:
От същината на силата на пресъдено нещо / СПН/следва, че тя е средство за разрешаване на възникналия правен спор, относно определено гражданско право, като установява със задължителна сила действителното правно положение и го въздига в основа на бъдещото поведение на спорещите, а от правилото на чл.298, ал.1 ГПК, чийто аналог е чл.221 ГПК/ отм./ следва, че СПН важи само за спорното право, като изключенията от същото са изчерпателно предвидени в ал.2 на чл.298 ГПК, съответно чл. 221, ал.2 ГПК/ отм./. СПН, обаче, не обхваща последиците от съществуване или не съществуване на спорното право, независимо, че има за предмет последното с всичките му конкретни белези, вкл. установява и неговата правна квалификация, която му е дадена с решението.
Или, съобразени обективните предели на силата на пресъдено нещо налагат извод, че с нея се установява съществуването или несъществуването на заявеното от ищеца право, предмет на делото и на съдебното решение.
Затова, когато със СПН е било установено, че правото съществува към посочения момент, последицата е, че неговото съществуване не може да се оспорва въз основа на факти, възникнали преди този момент. Ето защо и СПН, породена от решението, отразява материалноправното положение между спорещите към този момент и с оглед на същата, решаващият съд е длъжен всякога да съобрази новопредявенто право, като зачете разпореденото от чл.297 ГПК действие на влязлото в сила решение. В този смисъл е и отговорът, който настоящият съдебен състав счита, че следва да бъде даден на поставения по реда на чл.280, ал.1 ГПК процесуалноправен въпрос, като соченото разрешение е изцяло възприето от въззивния съд в обжалвания съдебен акт.
ІІ. По основателността на касационната жалба:
Разгледана по същество, касационната жалба е основателна.
За да постанови обжалваното решение, в частта му, по предявените от касатора, като ищец, обективно кумулативно съединени искове, въззивният съд е счел, че разглеждайки ги, като черпещи своето правно основание в чл.49 ЗЗД, във вр. с чл.45 ЗЗД, СОС е дал неправилна правна квалификация на същите, предвид изложените в исковата молба фактически твърдения на ищеца- ЕТ за претърпени от него имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от договорно неизпълнение за партньорство по проект, индивидуализиран в договор за безвъзмездна финансова помощ по централизирана програма за външна помощ от Европейската общност от страна на [община], но е изграден правен извод, че доколкото В. е извършил произнасяне именно въз основа на тези твърдяни факти и обстоятелства, въведени от ищцовата страна, то не е налице недопустим съдебен акт, който да подлежи на обезсилване, а незаконосъобразно съдебно решение, поради неправилно определена правна квалификация- задължение на решаващия съд, която е отстранима във въззивното производство.
С оглед така застъпеното становище Пловдивският апелативен съд е квалифицирал заявената главна искова претенция, като основана на чл.82 ЗЗД, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД, а акцесорната- по чл.86, ал.1 ЗЗД, но е приел , че предвид елементите от фактическия и състав, успешното провеждане на иска за присъждане на обезщетение за пропуснати ползи, като една от проявните форми на имуществените вреди, може да бъде реализирано само при наличие на установени договорни правоотношение между страните по спора и неизпълнение на същите за исковия период.
Позовавайки се в тази вр. на влязлото в сила решение на Смолянския окръжен съд по гр.д.№ 433/2008 год., постановено между същите страни за присъждане на обезщетение по чл.82 ЗЗД, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД за месеците май и април 2004 год. и на породената от него сила на пресъдено нещо / СПН/ решаващият съд е изградил правен извод, че по въпроса за предмета на възникналото между страните правоотношение, породено от присъединяването им, като съучредители по договор за безвъзмездна помощ по децентрализирана програма за външна помощ на Европейската общност, сключен на 15.12.2001 год. между министъра на труда и социалната политика, като възложител и „СЕЗОНИ” О., като изпълнител, както и по свързани с параметрите на този договор въпроси, за поетите от съконтрахентие задължения и за възникналите права, липсва процесуална възможност да бъдат пререшавани в рамките на новото съдебно производство по претенцията на ищеца, но въпросите за наличие на длъжниково неизпълнение, както и за настъпила за него, като кредитор вреда, не се обхващат от СПН, съгласно процесуалното правило на чл.298, ал.1 ГПК и чл.299 ГПК, поради което разрешаването им не е обвързало съда.
С оглед изразеното разбиране за обективните предели на СПН, решаващата инстанция, след подробен анализ на събраните по делото доказателства е приела, че за визирания в исковата молба период не е налице неизпълнение от страна на ответник- [община] по процесния договор, което да обуслови ангажиране договорната и отговорност за обезвреда, предвид безспорно възникналото за страните задължение- да осигурят общо 5 годишна институционална устойчивост на проекта, предмет на сключения главен договор, като и да продължат съвместната си дейност, чрез учредяване помежду си на Търговско дружество – О., в съответствие с постигнатото в тази насока протоколно споразумение от 03.10.2002 год. и решение на ОбС Р. за конкретното дялово участие за всеки един съдружник.
Изложени са съображения, че щом по силата на така поетото задължение страна по договора за производство на саи за обувки е следвало да бъде новоучреденото О., на което [община] е дължала производствен цех, то евентуалното увреждане на ищеца от неизпълнението и, би могло да се изрази единствено в невъзможност именно ЮЛ-търговец да не реализира печалба, която да полежи на разпределение, съобразно дела на същия, като съдружник, но доколкото фактическите твърдения в исковата молба сочат, че не такъв е произходът на претендираното обезщетение, то не следва да бъде обсъждано.
Следователно, според съжденията на въззивния съд в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, дори и да е налице неизпълнение на задълженията на Общината по предварителния договор за учредяване на О., то само по себе си същото се явява ирелевантно и не може да обоснове ангажиране отговорността на ответника по реда на чл. 82 ЗЗД, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с изложените по- горе съображения
Като допълнителен аргумент в подкрепа на приетата неоснователност на иска са посочени приложените по делото договори, сключени за производства на саи с трети лица от името на ЕТ М., в съдържанието на които не се съдържат данни, че чрез тях е визирано и дружество, в процес на учредяване.
Решението е недопустимо и следва да бъде обезсилено.
Видно от съдържанието на исковата молба и изложените в нея факти и обстоятелства, като основание на заявената главна искова претенция, същата е неясна и вътрешно противоречива, изобилстваща с житейски оплаквания и неразбираем петитум, относно вида на претендираното обезщетение и търсената защита, поради което приетото, че претенцията на ищеца обхваща единствено пропуснати ползи от неизпълнението на ответната Община по процесния договор, е в нарушение на процесуалния закон – въз основа на нередовната искова молба.
В правомощията си на съд по същество въззивната инстанция е следвало да остави исковата молба на ищеца без движение, като му укаже да уточни и прецизира исковата си претенция. В съответствие с изпълнение на така дадените указания, Пловдивският апелативен съд е следвало да разгледа и основателността на въззивната жалба, или да прекрати производството по делото и като не е процедирал по този начин същият е допуснал съществен процесуален порок, отразяващ се на допустимостта на постановения съдебен акт, в каквато насока са и задължителните постановките в т.4 на ТР № 1/2001 год.на ОСГТК на ВКС, приложимо в тази си част и при действащия ГПК.
С оглед изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното въззивно решение следва да бъде обезсилено и делото върнато на въззивния съд за отстраняване нередовността на исковата молба.
Що се касае до поставения материалноправен въпрос, то на същия следва да бъде отговорено в смисъл, че визираната възможност е създадена от законодателя с нормата на чл.66 ТЗ, като е без значение основанието, поради което са уговаряни действията, насочени към подготовка за учредяване на ТД.
Водим от изложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн.чл.270 ГПК, във вр. с чл.293, ал.4 ГПК
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 394 от 07.04.2010 год., по т.д.№ 49/2010 год., по описа на с.с..
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия Пловдивски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: