Р Е Ш Е Н И Е
№ 237
гр.София, 19.06.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на
единадесети юни две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
при секретаря Райна Пенкова и прокурора
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 781/ 2014 г.
за да постанови решението, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 от ГПК.
С определение № 380/ 19.03.2014 г. по настоящето дело по жалба на Г. д. „И. на н.” е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Плевенски окръжен съд № 559 от 01.11.2013 г. по гр.д.№ 844/ 2013 г., в частта му, в която е признато за установено в отношенията между касатора и П. П. Р. на основание чл.211 ал.5 т.2 ЗМВР, че последният има право на компенсация с допълнителен отпуск за положени 280 часа извънреден труд за период 01.10.2009 г. – 30.09.2012 г.
Обжалването е допуснато предвид наличието на противоречива съдебна практика по материалноправния въпрос явява ли се част от работното време (при сумираното му отчитане) времето от 4 часа, през което служител, даващ 24-часово дежурство при условията на чл.301 (отм.) ППЗИНЗС, има право да почива. Някои съдилища приемат, че при сменен режим на работа (включително при 24 – часови дежурства) почивките в рамките на дежурството се включват в работното време и съответно ако при сумираното му отчитане се окаже, че е надвишена нормалната продължителност на работното време, те се заплащат като извънреден труд. В този смисъл е отговорено на правния въпрос в обжалваното решение. Други съдилища застъпват противното становище, според което почивките в процеса на дежурство, макар да се осъществяват на мястото на дежурството, не се включват в работното време и затова при сумираното му отчитане се приспадат и не се вземат предвид при определяне продължителността на реално отработеното време.
На основание чл.291 т.1 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд намира за правилна практиката, намерила израз в обжалваното въззивно решение. Когато при даден работодател процесът на работа е непрекъсваем, той по необходимост организира работата на смени. В конкретния случай, предвид естеството на дейността, която Г. д. „И. на н.” извършва в местата за лишаване от свобода (чл.7 т.2, чл.290 и сл. ППЗИНЗС), процесът на работа на надзорно-охранителния състав в тези места е непрекъсваем и е организиран чрез 24 – часови дежурства. Съгласно действащата за исковия период редакция на чл.301 (отм.) ППЗИНЗС, при 24-часов график на дежурства, до 20 часа са постова служба (ал.5), а останалите четири часа служителят може да почива, без да се съблича и да напуска района на поделението, като трябва да е на разположение на дежурния главен надзирател (ал.6). Това не е същинска почивка, тъй като служителят не може да разполага както намери за добре с времето си, а е длъжен да присъства физически на работното си място. В този смисъл е и разпоредбата на чл.2 от Директива № 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време, който дефинира работното време като период, през който служителят работи или е на разположение на работодателя, за да изпълнява своите задължения. Щом по време на дежурството работникът или служителят е длъжен да бъде на разположение на място, определено от работодателя и под разпореждането на прекия си ръководител, това не е почивка по смисъла на чл.52 ал.2 от Закона за държавния служител, която не се включва в работното време. В този случай цялото дежурство, включително и неактивната част (време за спане, хранене, физиологични нужди), се счита за работно време. Понастоящем този въпрос е уреден изрично с измененията в ППЗИНЗС, обнародвани в ДВ бр.20/ 2014 г. (чл.16е ал.4). При предходната редакция на нормативния акт въпросът не е бил изрично уреден, но тълкуването на действащите за процесния исков период материалноправни разпоредби води до същия извод за съдържанието на приложимия за спорното право (към момента на възникването му) закон.
Предвид изложеното обжалваното решение не е постановено в нарушение материалния закон, а касационната жалба срещу него е неоснователна. Въззивният съд е установил, че за исковия период ищецът е работил като надзирател при учреждението – касатор като лице от надзорно-охранителния му състав. В това си качество той давал 24 – часови дежурства, в рамките на които е имал 4 часова почивка, през времетраенето на която не е имал право да напуска района на надзор и охрана и е трябвало да бъде на разположение на прекия си ръководител. Работното му време било отчитано сумирано на тримесечия, като неговата нормална продължителност е 504 часа. Касаторът обаче отчитал като отработено време само 20 часа, приемайки, че четиричасовата почивка не е част от работното време. Този довод се поддържа и в касационното производство, но той не е основателен, защото въпросните 4 часа не съставляват същинска почивка и поради това се включват в работното време (по съображенията, изложени в отговор на въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване). Съответно при отчитането на работното време сумирано, по тримесечия, като всяко дежурство се отчита като 24 отработено време, за исковия период ищецът е положил труд със 786 часа в повече от този, съответстващ на нормалната продължителност на работното време от 504 часа на тримесечие (чл.19 ал.2 ЗИНЗС и чл.211 ал.1 ЗМВР). Съгласно чл.211 ал.5 т.2 ЗМВР, той има право на възнаграждение за извънреден труд до 50 часа на отчетен период, а за положените над 50 часа извънреден труд трябва да бъде компенсиран с допълнителен отпуск за отработеното време. Установено е със заключение на вещо лице, че за исковия период ищецът може да получи възнаграждение за извънреден труд за 506 часа, предвид ограничението по първото предложение на чл.211 ал.5 т.2 ЗМВР. Следователно за оставащите 280 часа, които след сумираното отчитане на работното време се оказва, че е работил в повече от нормалната му продължителност, ищецът следва да бъде компенсиран с допълнителен отпуск, съгласно второто предложение на т.2 на ал.5 на чл.211 ЗМВР. Обжалваното решение достига до същия резултат, поради което следва да бъде оставено в сила.
По изложените съображения съдът
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение на Плевенски окръжен съд № 559 от 01.11.2013 г. по гр.д.№ 844/ 2013 г., в частта му, в която е признато за установено в отношенията между Г. д. „И. на н.” при М. на п., [населено място], [улица], и П. П. Р., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], вх.*, ет.*, ап.**, че П. П. Р., като надзирател по служебно правоотношение с Г. д. „И. на н.”, има право на компенсация с допълнителен отпуск за отработено време от 280 часа извънреден труд за период 01.10.2009 г. – 30.09.2012 г., съгласно чл.211 ал.5 т.2 пр.2 ЗМВР.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: