1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 240
София, 27 май 2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи май 2014 г. в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АВДЕВА
ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
при секретаря …………Кр. ПАВЛОВА……………………… и в присъствието на прокурора от ВКП ………П. М………………, като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 645/2014 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство пред ВКС е по реда на чл. 420 ал. 2, вр. чл. 422 ал. 1, т. 5 от НПК и е образувано по искане на защитника на осъдения И. И. К. за възобновяване на наказателното производство по НОХД № 447/2013 г. по описа на Районен съд – гр. Габрово и по ВНОХД № 194/2013 по описа на Окръжен съд – гр. Габрово.
В искането се изтъкват доводи за наличие на основанието по чл. 422 ал.1 т.5 във вр. чл. 348 ал.1 т.1 – т.3 от НПК и се иска отмяна по реда на възобновяването на постановените присъда и решение и оправдаване на осъдения, алтернативно – връщане на делото за ново разглеждане или изменение на решението с приложението на чл. 66 по отношение на наложеното наказание. Същественото нарушение на процесуалните правила се обосновава с липсата на мотиви в атакуваните съдебни актове относно субективната страна на престъплението по чл. 343в от НК, а нарушението на материалния закон – с обстоятелството, че деянието е несъставомерно предвид липсата на умисъл у осъдения, доколкото е управлявал МПС с убеждението, че е бил изтекъл срокът на лишаването му от управление, както и с оглед на това, че лишаването от правоуправление е станало по силата на одобрено споразумение, а не по административен ред. По отношение на основанието на чл. 348 ал.1 т.3 от НПК не се излагат никакви съображения.
Осъденият не се явява в съдебно заседание пред ВКС. Неговият защитник поддържа искането с изложените в него съображения и направени искания. В допълнение към съображенията за нарушения по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК излага аргументи и за такива по отношение на начина на инкриминиране на престъплението по чл. 270 от НК, доколкото не са индивидуализирани действията на полицейските служители, с които те са демонстрирали, че отправят сигнали за спиране към водача на МПС. Твърди се, че в случая е било налице административно нарушение по ЗДвП, а не престъпление.
Прокурорът от ВКП намира искането за неоснователно, поради което предлага да бъде оставено без уважение.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на материалите по делото, намери следното:
С присъда № 745/27.11.2013 г., постановена от Районен съд – гр. Габрово по НОХД № 447/2013 г., И. И. К. е бил признат за виновен по обвинението по чл. 270 ал.1 от НК, за което му е наложено наказание една година лишаване от свобода. Със същата присъда К. е бил признат за виновен и по обвинението по чл. 343в ал.1 от НК, за което са му били наложени наказания шест месеца лишаване от свобода и лишаване от право да управлява МПС за срок от две години. На основание чл. 23 от НК е било определено едно общо наказание – една година лишаване от свобода, към което е било присъединено лишаването от право да управлява МПС за срок от две години.
С въззивно решение № 17/20.03.2014 г., постановено от Окръжен съд – Габрово по ВНОХД № 194/2013 г., присъдата е била потвърдена.
Искането за възобновяване на производството по делото е допустимо, тъй като е направено в законоустановения по чл. 421 ал.1 от НПК срок и е насочено срещу съдебен акт, който по принцип не подлежи на касационен контрол.
Разгледано по същество, то е неоснователно.
ВКС не споделя твърдението, въведено в съдебно заседание, за допуснато съществено процесуално нарушение, изразило се в ограничаване на правото на защита на осъдения К. по обвинението по чл. 270 ал.1 от НК. Доводът се свежда до това, че обвинителният акт не съдържа каквито и да е индивидуализиращи престъплението белези, поради което подсъдимият не е могъл да разбере в какви точно действия е обвинен, че противозаконно е пречел на орган на власт и спрямо какъв орган на власт, как са били давани разпорежданията спрямо него, за да може адекватно да упражни правото да се защити. Обвинителният акт слага началото на съдебното производство и определя фактическите и правни рамки на обвинението. Като такъв процесуален документ той в най-висша степен е относим към правото на защита на подсъдимия, тъй като той следва да се защити по описаните в него факти и дадената им от прокурора правна квалификация. Гаранция, че обвинителният акт ще изпълни предназначението си, е изискването на чл. 246 от НПК относно неговото съдържание. Следва да се има предвид, че фактите относно претендираното престъпление спрямо подсъдимия се посочват в обстоятелствената част на акта, която трябва да съдържа описание на времето, мястото и начина на извършване на престъплението, а диспозитивът на същия съдържа правната квалификация на деянието. Последното означава, че в него трябва да се посочи в най-синтезиран вид съставът на престъплението, в което се обвинява подсъдимия. Отнесени към конкретния случай, тези изисквания са били напълно съобразени при изготвяне на обвинителния акт относно престъплението по чл. 270 ал.1 от НК. Процесуалният документ съдържа изключително подробно описание /стр. 1 и стр.2 от същия/ на фактите по осъществяване на това деяние с посочване времето, мястото и начина на осъществяването му – кои са били полицейските служители, дали нареждане на подс. К. да спре автомобила, който управлявал, към коя служба са работели, как са се афиширали като такива, какви права и задължения са имали, какви сигнали са подавали, в какво са се изразили действията на подсъдимия по неподчинение на полицейските служители и защо с тях той е попречил на последните да изпълнят задълженията си. В обстоятелствената част от обвинителния акт прокурорът е мотивирал максимално изчерпателно всички елементи от състава на престъплението по чл. 270 ал.1 от НК, запълвайки ги с конкретиката на фактите по делото. Диспозитивът на обвинителния акт отговаря на изискването на чл. 246 ал.2 от НПК – да посочва престъплението, в което е бил обвинен К., като дори съдържа повече от необходимата за тази част на обвинителния акт информация, което обаче е изцяло в интерес на осъдения. При тези констатации не може да се приеме, че е основателно твърдението на защитника му, че подсъдимият не е могъл адекватно да се защити по обвинението по чл. 270 ал.1 от НК. На всеки подсъдим съгласно чл. 254 от НПК се връчва обвинителния акт и от неговото цялостно съдържание той узнава обвинението, по което е предаден на съд и по което следва да се защитава. По този начин добросъвестният му прочит лично и/или с помощта на защитник е гаранция за запознаването с фактите по обвинението и организиране на защитата по тях. В случая процесуалният закон е спазен от прокурора. С оглед на това липсва допуснато нарушение на процесуалните правила, свързано с формулиране на обвинението за престъплението по чл. 270 ал.1 от НК, което да е ограничило правото на защита на подсъдимия К. и да е основание за възобновяване на производството по делото, касаещо това престъпление.
Не се констатира соченото нарушение в искането за възобновяване, свързано с пороци в съдебните актове по делото относно мотивите, касаещи престъплението по чл. 343в от НК. ВКС държи да посочи на осъдения и на неговия защитник, че нито касационният контрол, нито производството по възобновяване, упражнявани от касационната инстанция, позволяват „прескачащо” обжалване на съдебните актове. Предмет на проверка от върховния съд са въззивните съдебни актове, а първоинстанционните присъди биха могли да бъдат директно атакувани по този ред, само ако не са били обект на въззивен контрол. Случаят не е такъв. Първоинстанционната присъда е била обжалвана пред въззивния съд, който със съдебния си акт, отговарящ напълно на изискванията на чл. 339 ал.2 от НПК, е дал отговор на доводите на защитата /които са повод на настояща проверка отново/. Съставомерността на двете престъпления, в които е обвинен К., е била подробно анализирана и окръжният съд е изложил подробни, разбираеми и аргументирани с доказателствата съображения защо не приема защитните доводи на подсъдимия за несъставомерност на деянията му. Мотивите на въззивното решение /стр.7- стр.10/ съдържат анализ на доказателствата, относими към двете престъпления, както и задълбочен отговор на наведените доводи срещу тях от страна на защитата. Окръжен съд – Габрово пространно е съпоставил обясненията на И. К. с показанията на возещия се в автомобила му свидетел – А. Х., и като е намерил, че последните ги опровергават, е приел, че показанията на св. Д., Н. и И. /полицейски служители/ са достоверни. Никое доказателство не е било игнорирано, нито пък е анализирано в противоречие с действителното му съдържание. Не са допуснати нито фактически, нито логически грешки в доказателствения процес, поради което въззивният съд не може да бъде упрекнат, че не е изложил мотиви за своите фактически и правни изводи. Последните са съответни на изискванията на чл. 339 от НПК, с тях не са игнорирани защитните аргументи на осъдения К. и добросъвестното запознаване с тях прави възможно да се разбере волята на въззивния съд, който не е уважил жалбата срещу първоинстанционната осъдителна присъда. Поради това не се констатира наличие на липса на мотиви по см. на чл. 348 ал.3 т.2 от НПК, нито противоречие в тях, които да представляват съществено процесуално нарушение, обуславящо възобновяване на производството по делото.
Касационната инстанция не констатира наличие на основания и по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК. Не са основателни аргументите на защитата за несъставомерност на престъплението по чл. 270 ал.1 от НК. При процесуално издържана доказателствена дейност, в резултат на която са приети определени фактически положения, въззивният съд е приложил правилно материалния закон по отношение на това престъпление. Налице е бил опит за извършване н рутинна проверка от свидетелите Н. Д. и Г. Н., участващи в автопатрулен екип на РУ „Полиция“ – [населено място], по повод констатирано неправомерно движение на управлявания от лицето автомобил „Сеат“ с рег. [рег.номер на МПС] със значително превишена скорост. Инкриминираното поведение на К., изразило се в отказ да преустанови движението на управлявания от него автомобил, въпреки подадените звуков и светлинен сигнали на полицейския автомобил, внезапното му спиране и тръгване при приближаването на автопатрула, рязкото му завиване наляво към настигналия го полицейски автомобил, създаващо предпоставка за ПТП, рязката промяна на движението, наложила мобилизиране и на други полицейски екипи с автомобили с включени светлинни и звукови сигнали, обективира неподчинение на ясни и недвусмислени разпореждания, подавани с еднозначни звукови и светлинни сигнали на полицейски автомобил на представители на орган на власт, произтичащи от тяхната оторизация по силата на ЗДвП и ЗМВР, и се субсумира от формата на изпълнително деяние в чл. 270 ал.1 от НК. С действията и бездействието си, осъденият противозаконно е възпрепятствал изпълнението на служебните задължения от полицейски служител, свързани с контрола за неправомерно движение по пътищата. Приетата от съдебните инстанции съставомерност на деянието изобщо не е в противоречие с цитираното от защитата решение №556/2012 г. на ВКС – І н.о. Преченето на орган на власт от страна на осъдения К. е осъществено при пълното съзнание от негова страна за това, че управлява лекия автомобил, осъществявайки състава най-малко на едно престъпление / по чл. 343в от НК/, дори и такова по чл. 343б от НК. С действията и бездействието си той е създал препятствие пред органа на власт да изпълни задълженията си по преустановяване на осъществяването на започналото престъпление, поради което деянието му не съставлява административно нарушение по чл. 175 ал.1 т.3 и 4 от ЗДвП. То удовлетворява изискванията на особената норма на чл. 270, ал. 1 от НК, за обективна и субективна престъпна съставомерност на инкриминираното посегателство против установения ред на управлението.
Не се констатира да е налице несъставомерност на деянието на К. и за престъплението по чл. 343в ал.1 от НК. В настоящето извънредно производство за пореден път се правят доводи, които са получили обосновани с доказателствата по делото отговори. По естеството си те са свързани с наличие или липса на съзнание у К., че управлява автомобила на инкриминираната дата в срока на изтърпяване на наказанието лишаване от правоуправление. Всички възражения в тази насока са получили задълбочен и обоснован с писмените доказателства по делото отговор, който не се нуждае от преповтаряне. Основателно защитата избягва да коментира показанията на св. Х. /пътуващ по осъдения – водач на автомобила/, съгласно които самият К. се е притеснявал да него хванат, тъй като „нямал книжка”. Те очевидно не са в полза на аргументите на защитата, на които успешно се противопоставя както обективният факт на осъждане на К. на лишаване от правоуправление със споразумение от 18.03.2010 г. по НОХД № 213/2010 г. за срок от десет месеца, а така също и с друго такова по НОХД № 1250/2011 г. от 25.01.2012 г., с което му е наложено наказание „лишаване от правоуправление” за срок от 18 месеца. Повече от очевидно е обективното обстоятелство, че към 13.03.2012 г. , когато е управлявал МПС, осъденият К. не би могъл да е изтърпял което и да е от така наложените му наказания. Този факт е бил ясно съзнаван от него, поради което е налице умисъл към извършване на престъплението по чл. 343в от НК.
Не почива съдебната практика аргументът на защитата, че след като лишаването от правоуправление е станало по силата на съдебен акт /присъда или споразумение/, то деянието е несъставомерно и от обективна страна, за която е необходимо деецът да е управлявал МПС в срока на изтърпяване на наказание лишаване от правоуправление, след като е „наказан за същото деяние по административен ред”. По двете предходни осъждания по силата на цитираните споразумения К. е бил наказан с това наказание за престъпления по чл. 343в ал.1 от НК. Когато на деецът бъде наложено с присъда или приравнен на нея по отношение на правните последици съдебен акт, каквото е споразумението, наказание лишаване от право да се управлява моторно превозно средство, ако в срока на изтърпяване на това наказание деецът извърши ново деяние, като управлява моторно превозно средство, това деяние е съставомерно по чл. 343в, ал. 1 НК, тъй като е налице обективният признак да управлява такова превозно средство, след като е бил лишен от това право. Въведеният от законодателя признак „ деецът да е лишен от правото да управлява МПС по административен ред” представлява минималното изискване, предвидено в закона за съставомерност на деянието. Когато това наказание е наложено с влязъл в сила съдебен акт за извършено престъпление не може да има спор за съставомерност на деянието по основния състав на чл. 343в, ал. 1 НК по аргумент за по силното основание, каквото е наказанието като санкция по НК в сравнение с наложено по административен ред такова наказание / В т.см. Решение № 580/2010 на ВКС – ІІІ н.о./. Поддържаното с искането отменително основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК е неоснователно.
Не се установява да е налице и третото основание за възобновяване на производството по делото – по чл. 348 ал.1 т.3 от НПК, което се поддържа с оглед отказа на въззивния съд да приложи разпоредбата на чл. 66 от НК. Не е спорно по делото, че К. е осъждан многократно, като два пъти е осъждан за същото престъпление /чл. 343в от НК/ и няколко пъти е с налагани наказания по ЗДвП. Налице е присъда и по чл. 343б от НК. Последното осъждане за престъпление по чл. 343в от НК е станало на 25.01.2012 г. и по-малко от два месеца след това са осъществени престъпленията по настоящето дело. Нито наложеното му наказание пробация по първите присъди, нито наказанието лишаване от правоуправление са постигнали целите на индивидуалната превенция спрямо К.. У него проявената снизходителност на съдилищата очевидно остава чувството за незначителна обществена опасност на деянието, поради което проявява упоритост при осъществяването на нови престъпления от същия вид. В конкретния случай тази упоритост е ескалирала до степен на арогантност на пътя и явна съпротива спрямо полицейски орган, с което е осъществил състав и на друго престъпление. Тези обстоятелства правилно са мотивирали предходните инстанции да приемат, че в случая не е налице субективният критерий за приложението на чл. 66 ал. 1 от НК – за поправянето и превъзпитанието на дееца да не е необходимо изтърпяването на наложеното му общо наказание от една година лишаване от свобода. При цялата конкретика на престъпната дейност на К. и разкриващи се чрез нея характеристики на неговата личност не би могло да се приеме, че неоснователно е било отказано приложението на чл. 66 от НК. С оглед тези съображения съдът не намери да е налице касационното основание по чл. 348 ал.1 т.3 от НПК.
Поради изложените съображения не се констатира наличие на което и да е основание по чл. 348 от НПК, което по силата на чл. 422 ал.1 т.5 от НПК да е основание за възобновяване на делото, поради което искането за това следва да бъде оставено без уважение.
С оглед на това и на основание чл. 425 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на И. И. К. за възобновяване на наказателното производство по ВНОХД № 194/2013 г. по описа на Районен съд- гр. Габрово.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.