Решение №258 от 22.4.2009 по гр. дело №776/776 на 2-ро гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

                          Р Е Ш Е Н И Е
                                   
                        № 258
 
                     София, 22.04.2009 г.
 
                                            В ИМЕТО НА НАРОДА
  
 
            Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на осемнадесети март две хиляди и девета година, в състав:
 
 
 
     Председател: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
  Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
                                                                     АЛБЕНА БОНЕВА
 
 
                   при секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№776 по описа за 2008г., за да се произнесе, взе предвид следното:
 
 
Производството е по §2, ал.3 от ПЗР на ГПК, вр.чл.218и, и чл.218, ал.1, б.”а” от ГПК /отм./.
Образувано е по касационна жалба на Б. М. Т. , действащ като Е. „Р”, срещу решение №212 от 27.11.07г. по гр.д. №333/07г. на Варненския апелативен съд.
В жалбата се поддържа оплакване, че въззивният съд неправилно е изместил правния спор, като се е занимавал с обстоятелство, по което страните не са спорили – за принадлежността на правото на собственост на ищеца върху процесните движими вещи – бетонно желязо, индивидуализирано като количество и сечение. Освен това съдът не преценил правилно всички доказателства по делото, поради което достигнал до погрешния извод, че няма данни ответното дружество да владее спорното желязо. Иска се отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявения иск по чл.108 от ЗС, евентуално – на иска по чл.57, ал.2 от ЗЗД за паричната равностойност на желязото.
Ответникът в производството – „З” АД гр. С. не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., счита жалбата за процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационен контрол решение на въззивния съд. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
С обжалваното решение, постановено при условията на чл.218и от ГПК /отм./, след отменително решение на ВКС по гр.д. №770/06г. на ІV-то ГО, състав на Варненския апелативен съд е оставил в сила решение №36 от 08.12.05г. по т.д. №27/05г. на Силистренския окръжен съд, в частта, с която са отхвърлени като неоснователни предявените от Б. М. Т. , действащ като Е. „Р” срещу „З” АД гр. С. евентуално съединени искове по чл.108 от ЗС и чл.57, ал.2 от ЗЗД – за осъждане на ответника да отстъпи собствеността и предаде владението на 14 399 кг. бетонно желязо, от които 1170 кг са с ф16 и 13229 кг. са с ф6,5, а при липсата на желязото – да бъде заплатена неговата равностойност от 15 500,92лв. с ДДС, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на иска до окончателното и изплащане.
Въззивният съд е приел, че ищецът не е установил правото си на собственост върху процесното желязо, но дори това да беше така, искът по чл.108 от ЗС е неоснователен, тъй като по делото няма данни ответникът да упражнява фактическа власт върху него. Всички писмени и гласни доказателства по делото сочат, че ищецът е предавал желязо за пазене на „З” АД Силистра. Това дружество и ответникът „З” АД Силистра ползват един и същ склад в Промишлената зона на гр. С., поради което е недоказано твърдението на ищеца, че именно ответникът „З” АД е упражнявал към момента на подаване на исковата молба фактическа власт върху спорното желязо. По аналогични мотиви е отхвърлен и евентуалният иск по чл.57, ал.2 от ЗЗД за паричната равностойност на желязото.
Решението е правилно по същество.
По иска с правно основание чл.108 от ЗС спорна между страните е била само пасивната материалноправна легитимация на ответника „ с. -99” АД Силистра. Ищецът обосновава отговорността на този ответник с обстоятелството, че през периода 1995г. – 2000г. му е предоставял за съхранение бетонно желязо в определени количества, част от които били изразходвани за строителство на ищеца, друга част – продадени с негово съгласие, а останалата част ответникът отказал да върне. Оттук се извежда и твърдението, че този ответник владее без основание желязото, собственост на ищеца. Доказателствата по делото обаче сочат, че въпросното желязо е било предавано за съхранение на трето, неучастващо в процеса лице – „З” АД гр. С. и оттук – именно то, а не ответникът „З” АД Силистра е упражнявало към определен момент от време фактическа власт върху желязото. Към момента на съставяне на протокола от 28.08.95г. за предаване на 37 750 кг. желязо е било регистрирано само АД „З”, но не и „З” АД, чиято регистрация е от 1999г. Освен това – в този протокол върху печата на „З” Силистра фигурира обстоятелството, че то е поделение на СО „ПС” София. Следващите документи – разписките от 03.08.2000г. и 20.09.2000г. за предадено желязо на М. В. се свързват с признанието на ищеца, направено при повторното разглеждане на делото от въззивната инстанция, че В. е получил това желязо в качеството му на началник арматурен цех, а от представеното допълнително споразумение към трудовия договор на В. е видно, че той е бил в трудово правоотношение със „З” АД Силистра, като началник „Б”. Няма данни по делото той да е бил в трудово правоотношение с ответното дружество „З” АД гр. С.. След като няма данни по делото ответното дружество да е установило по някакъв повод фактическа власт върху процесното желязо, недоказани остават предпоставките за уважаване на ревандикационния иск – ответникът да владее неоснователно спорната вещ. Твърдението на касатора, че именно в счетоводната документация на ответното дружество се съхранява папката с всички документи за предаденото от ищеца желязо, почива на предположение, а не на категорични доказателства. Вещото лице, което говори за тази папка, никъде не сочи, че тя се намира в счетоводството на ответника. Двете дружества – „З” АД Силистра и „З” АД Силистра са регистрирани на един и същ адрес и не е ясно в чие счетоводство е била тази папка. На следващо място – само от факта, че двете дружества ползват обща складова база не може да се направи еднозначен извод, че спорното желязо на ищеца се владее именно от ответника „ с. 99” АД Силистра. От друга страна – направеното от представителя на ответника предложение за съдебна спогодба не би могло да се възприема като изявление за признаване на иска, още повече, че той изрично е възразил срещу придаването на такова значение на предложението му. При тези данни правилно въззивният съд е приел, че липсват доказателства за основателност на главния иск по чл.108 от ЗС, както и на евентуалната претенция по чл.57, ал.2 от ЗЗД. Касационната жалба срещу това решение следва да се остави без уважение.
Водим от изложеното и на основание чл.218ж, ал.1, изр.2, пр.1 от ГПК /отм./, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО,
Р Е Ш И :
 
ОСТАВЯ В СИЛА решение №212 от 27.11.07г. по гр.д. №333/07г. на Варненския апелативен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
 
 
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
 
 
ЧЛЕНОВЕ:
 
 
 
 
 

Scroll to Top