О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 273
София, 22. 05. 2013 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети май две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 2828 /2013 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Н. З. и по касационни жалби на Й. С. З., С. П. Н. и С. П. Н. срещу въззивно решение № 4 от 11.02.2013 г. по възз. гр.д. № 646 /2012 г. на Сливенски окръжен съд, г.о., с което е отменено решение № 258 от 12.07.2012 г. по гр.д. № 3233 /2009 г. на Сливенския районен съд, г.о., с което е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл.32,ал.2 ЗС за разпределение ползването на съсобствен недвижим имот и вместо него е постановено друго, с което е разпределено ползването на поземления имот по вариант втори от прието по делото заключение на съдебно-техническа експертиза, неразделна част от решението.
Жалбоподателите твърдят, че решението е недопустимо и неправилно и искат то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излагат основания за това.
Насрещните страни Т. Д. Д. и Н. Д. К. не са подали отговор на касационната жалба.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение и не е налице изключението по чл.280,ал.2 ГПК.
Иска се разпределение на ползването на дворно място в [населено място] с площ 461 кв.м., застроено с няколко постройки, чиито собственици при подаване на исковата молба са първоначалните страни по делото.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че участието на всички съсобственици на страната на ищците и на ответниците е условие за допустимостта на процеса, че в случая прехвърлянето на правото на собственост от ищцата Н. Д. К. на Т. Д. Д. след предявяването на иска и искането на втората за конституирането като ищец са напълно достатъчни за конституирането на всички страни, че в производството по чл.32,ал.2 ЗС разпоредбата на чл.226 ГПК не следва да намира приложение, поради характеристиката на производството като съдебна администрация на гражданско правоотношение, която има за цел да установи и да уреди едно гражданско правоотношение, а не да разреши правен спор за собственост. По същество съдът е приел, че е възможно да бъде извършено разпределяне на ползването по вариант, свързан с ползването на сградите, които са лична собственост и т.к. Й. С. З., С. П. Н. и С. П. Н. са съсобственици на една от градите в дворното място, на тях е определена за общо ползване част от имота.
Решението е подписано при особено мнение по въпроса за участието на приобретателя Д. като страна по делото, с което се обосновава, че разпоредбата на чл.266 ГПК не намира приложение в производството по чл.32,ал.2 ЗС, което е такова на съдебна администрация на граждански правоотношения, което не е исково и прехвърлената част не е предмет на правния спор между страните, както е в хипотезата на разпоредбата на чл.226 ГПК (тя има предвид прехвърляне на правото, което е предмет на висящия процес); в случая няма спорно материално право, решението по чл.32,ал.2 ЗС не поражда сила на пресъдено нещо, която съгласно чл.226,ал.3 ГПК може да обвърже приобретателя, поради това доброволното материално приемство следва да бъде съобразено от съда и страните по реда на чл.228 ГПК; защото в противен случай ще е налице съдебно решение, което ще е непротивопоставимо на участник в имуществената общност; В случая първоинстанционният съд не е спазил изискванията на чл.228 ГПК за заменяне на страна – недопустимо е съдът да конституира съсобственик като страна в производството, когато не е налице съгласие на първоначалните страни за това (несъгласието е изразено изрично след указания на въззивния съд); С това е нарушена разпоредбата на чл.228 ГПК и така е постановено недопустимо решение по иска на Т. Д., което подлежи на обезсилване.
Във връзка с оплакване за процесуално нарушение във връзка с конституирането на приобретателя Д. жалбоподателят извежда процесуалноправния въпрос : може ли в хипотезата на прехвърляне на правото на собственост от ищеца след предявяване на иска по чл.32,ал.2 ЗС по искане на приобретателя и въпреки изричното несъгласие на ответниците по иска съдът да конституира приобретателя като ищец наред с първоначалния ищец и да изследва предпоставките за основателността на иска по отношение на приобретателя и дали по този начин не се нарушава разпоредбата на чл.228 ГПК относно заменянето на страна в процеса.
Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд въпросът е обуславящ.
Настоящата инстанция намира, че той е разрешен в противоречие с решение № 1519 /10.06.2005 г. по гр.д. № 2067 /2004 г. на ВКС, ІV г.о., с което е прието, че в хипотеза на прехвърляне на права върху процесния имот след предявяването на иск по чл.32,ал.2 ЗС по силата на чл.121,ал.1 ГПК делото продължава между първоначалните страни, съдът няма задължение да конституира и новите приобретатели. С противоречието се осъществява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК.
Жалбоподателят извежда и процесуалноправния въпрос : допустимо ли е предявяването на иск по чл.32,ал.2 ЗС от съсобственик с малцинство от дяловете, без да са налице условията на закона – решение на мнозинство от съсобствениците, което да е вредно за общата вещ, по който жалбоподателят твърди, че въззивният съд не се е произнесъл и по който липсва категорична практика на ВКС, което е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
Въпросът не е обуславящ, т.к. искът се основава на твърдения за друга фактическа обстановка : че липсва решение на мнозинството за начина на ползване на общия имот (двор) и че един от останалите съсобственици – М. З. използва целия двор, при което липсва възможност за ищцата да ползва имота според правата си. А в отговора на въззивната жалба ответниците по иска (касаторите в настоящото производство) твърдят, че е невъзможно разпределението на ползването на дворното място.
Към това следва да се добави и че разрешението на въззивния съд при така наведена фактическа обстановка съответства, а не противоречи на установената съдебна практика, отразена в решение № 646 /15.04.1999 г. по гр.д. № 262 /1998 г. на ВКС, ІV г.о., според която когато мнозинството от съсобствениците отказва да вземе решение за начина на ползване на съсобствен имот, малцинството може да иска намесата на съда относно разпределението на ползването, за да защити правото си на служене с общата вещ, регламентирано в чл.31 ЗС; Липсата на решение на мнозинството по чл.32,ал.1 ЗС следва да се приравни на липсата на мнозинство по чл.32,ал.2,предл.първо ЗС; Друго разрешение на въпроса, възприето от двете съдебни инстанции, би довело до обективна невъзможност на съсобственик с дял, по-малък от половината от имота, изобщо да реализира законното си право на служене с имота по чл.31 ЗС при нежеланието на мнозинството съсобственици да вземат решение за начина на ползването му. Това разрешение е отразено и в решение № 1155 /03.10.2008 г. по гр.д. № 5095 /2007 г. на ВКС, V г.о., с което е разгледан иск ро чл.32,ал.2 ЗС, предявен от съсобственика, притежаващ по-малко от половината от вещта, който е приет за допустим и че създаването на ограничителен режим при ползване на парцела от съсобственика, съставляващ малцинство от съсобствениците, е в нарушение на закона, тъй като означава той да бъде изключен от служенето с общия имот, което представлява нарушение на чл.31 ЗС, а решението на съда в производството по чл.32,ал.2 ЗС, което противоречи на императивната норма на чл.31,ал.1 ЗС би било незаконосъобразно.
В мотивите на ТР № 13 /2012 г. на ОСГК на ВКС по приложението на чл.32,ал.2 ЗС също е прието, че разпоредбата на чл.32,ал.2 ЗС не въвежда ограничение кои съсобственици могат да сезират съда с искане за разпределение ползването на съсобствената вещ. Напротив – тази разпоредба изрично установява процесуалната възможност „по искане на който и да е от съсобствениците“ районният съд да реши въпроса за разпределение ползването на съсобствената вещ, и в двете визирани в разпоредбата хипотези: „ако не може да се образува мнозинство“ или „ако решението на мнозинството е вредно за общата вещ“; Невъзможност да се образува мнозинство по смисъла на чл.32,ал.2 ЗС е налице както, когато изобщо няма решение на мнозинството по чл.32,ал.1 ЗС за използването на общата вещ, така и когато решението на мнозинството накърнява правата на някой от съсобствениците да си служи с вещта и така излиза извън правомощията на мнозинството, поради което такова решение няма правно действие. По тези въпроси ВКС не е установил съществуването на противоречива съдебна практика.
Поради изложеното следва да се приеме, че е осъществено основание по чл.280,ал.1,т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.по първия изведен въпрос.
Жалбоподателят М. Н. З. следва да заплати държавна такса за разглеждането касационната му жалба в размер на 25 лева и жалбоподателите Й. С. З., С. П. Н. и С. П. Н. следва да заплатят държавна такса за разглеждането касационната им жалба в размер на 25 лева.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 4 от 11.02.2013 г. по възз. гр.д. № 646 /2012 г. на Сливенски окръжен съд, г.о.
Указва и дава възможност на М. Н. З. в едноседмичен срок от съобщение да представи по делото доказателства за платена на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната му жалба в размер на 25 (двадесет и пет) лева, в противен случай производството по нея ще бъде прекратено.
Указва и дава възможност на Й. С. З., С. П. Н. и С. П. Н. в едноседмичен срок от съобщение да представят по делото доказателства за платена на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната им жалба в размер на 25 (двадесет и пет) лева, в противен случай производството по нея ще бъде прекратено.
Делото да се докладва за насрочване или прекратяване.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.