5
Р Е Ш Е Н И Е
№ 280/13 г.
София, 18.03.2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на седми ноември две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1718/2013 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 295 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. М. Х. срещу въззивното решение № 2125 от 13.11.2012 г. по в. гр. д. № 1330/2012 г. на Варненския окръжен съд. Оплакванията са за недопустимост и неправилност на обжалвания акт, а искането е той да бъде отменен и предявеният иск за ревандикация – отхвърлен.
Ответниците по касация И. Л. П. – М., Т. Б. К., М. И. К., Т. Д. К., С. В. С., Д. П. С., Е. Г. Р. и Г. К. С. считат касационната жалба за неоснователна.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предмет на иска по чл. 108 ЗС е жилище № 1, състоящо се от три стаи и сервизно помещение, разположено в подпокривното пространство на жилищен блок № 10 в [населено място],[жк],[жк]. Ищците по делото – сега ответници по касация, притежават отделни жилищни обекти и в качеството на етажни собственици имат 75.91% ид. ч. от общите части на сградата.
С обжалваното решение, след частична отмяна на решението от 23.06.2010 г. по гр. д. № 8027/2007 г. на Варненския районен съд, искът, предявен срещу Р. М. Х. – сега жалбоподателка, е уважен.
С определение № 391 от 10.07.2013 г. е прието, че не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо, тъй като въпросът дали ищците са материалноправно легитимирани от гледна точка притежание на претендираното право на собственост, е по съществото на спора, а не по допустимостта на производството.
Със същото определение е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса за правния статут на таванските помещения в жилищна сграда, етажната собственост в която е възникнала в резултат на продажби на жилища по реда на Наредбата за държавните имоти от 1975 г. /НДИ – отм./.
Делото е за втори път пред касационната инстанция, след като постановеното от въззивния съд първо решение е отменено с решение № 47 от 25.04.2012 г. по гр. д. № 929/2011 г. на ВКС на РБ, ІІ-ро г. о. В отменителното решение под въпрос е поставена правилността на извода, че се е изисквало съгласие на собствениците на основните /главни обекти/ за преобразуването на подпокривното пространство, изградено като обща част по естеството си, в обща част по предназначение; посочено е, че, доколкото би се установило категорично, че тази промяна е по волята на самия собственик- държавата, игнорираният от въззивния съд факт – че спорните идеални части не са били включени в цената на закупените жилища, би могъл да обуслови различни от направените с обжалваното решение правни изводи относно обема на идеалните части – т. е. включват ли те идеални части от спорното подпокривно пространство по извършените от собственика – държавата, транслативни сделки. Като формирал извод и за несъблюдаване на ТР № 34/1983 г. на ОСГК на ВС, съставът на ВКС върнал делото за преценка на доказателствата при точно съобразяване времето на извършване на преустройството и характера на обособените в подпокривното пространство самостоятелни обекти от гл. т. на действащите към онзи момент благоустройствени правила и норми, след което въззивният съд да вземе становище дали настаненото лице-ответник държи имота на годно правно основание.
При новото разглеждане на делото въззивният съд приел, че етажната собственост е възникнала през 1991 г. чрез продажби от държавата по реда на НДИ /отм./ на отделни жилищни обекти, а спорното жилище № 1 е изградено около 1980 г. На следващо място съдът приел, че това, както и останалите три, обособени в подпокривното пространство, не са включени в ценообразуването от 1990-1991 г. като част от общите части на сградата, и на последно място – че не е налице самостоятелен обект, тъй като не отговаря на посочени в съдебния акт изисквания за жилище в подпокривното пространство, действали към момента на изграждането му /З. и Наредба № 5/1977 г. за правила и норми по Т. – отм./ и понастоящем. След възникване на етажната собственост спорното жилище съставлява обща по предназначение част и доколкото няма решение на общото събрание за придаването му към самостоятелни обекти в сградата, е общо на етажните собственици. Ищците са доказали качеството си на етажни собственици и са материалноправно легитимирани да искат ревандикация, а ответницата, която владее обекта, не разполага с противопоставими права, поради което предявеният иск е основателен и доказан.
По поставения правен въпрос настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира следното:
Трайната съдебна практика приема, че общите по естеството си части /основите на сградата, външните и носещите стени, покривът на сградата и др./ задължително се придобиват заедно с придобиването на самостоятелен обект в сградата, в размер, определен по правилото на чл. 40 ЗС, а стойността им се включва в цената на отделния обект /ТР № 34/1983 г. на ОСГК на ВС/. За разлика от тях, общите по предназначение части е възможно да не бъдат общи на всички етажни собственици, ако такова предназначение не им е било дадено или ако то би се отменило. Тъй като за учредяването на етажна собственост не е необходим специален акт, от значение е моментът, в който съответното предназначение е било придадено. Когато това е станало преди отделните самостоятелни обекти да са разпределени в изключителна собственост между различни съсобственици, т. е. преди възникването на етажната собственост, меродавно за приобретателите на тези обекти е предназначението, което е било придадено по волята на едноличния собственик на сградата. Извод в този смисъл може да се направи и от решение № 211 от 13.09.2011 г. по гр. д. № 1940/2009 г. на ВКС, І-во г. о., съставляващо задължителна съдебна практика като постановено по реда на чл. 290 ГПК, според което от значение за определяне статута на тавана като самостоятелен обект на правото на собственост или като обща част по смисъла на чл. 38 ЗС, е предназначението, което е имал към момента на възникване на етажната собственост.
По отношение на тавана, когато той не е конструктивна обща част на сградата – подпокривно неизползваемо пространство и обща по естеството си част, а има такава височина между пода и покрива, че може да се преустрои в самостоятелни или обслужващи помещения и да се използва за живеене, за ателие или склад, трайната съдебна практика приема, че той е обща част по предназначение, без която сградата може да съществува – ТР № 34/1983 г. на ОСГК на ВС, решение № 173 от 21.05.2009 г. по гр. д. № 2562/2008 г. на ВКС, І-во г. о., и др. Приема се също, че след обособяване на такива помещения те ще запазят характеристиката си на общи части по предназначението си, но вече биха могли да преминат в самостоятелна собственост на някои от притежателите на самостоятелни обекти в сградата, евентуално на трето лице, ако обособеното в тавана помещение може да съществува самостоятелно /напр. жилище, ателие, склад, стаи за творческа или научна дейност и др./.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., споделя изцяло тази съдебна практика и намира, че меродавно за статута на обектите, обособени в подпокривното пространство на жилищен блок, етажната собственост в който е възникнала в резултат на продажби на жилища по реда на НДИ от 1975 г. /отм./, е предназначението, което им е било придадено по волята на едноличния собственик на сградата – държавата, към момента на възникване на етажната собственост. В случай, че при самото възникване на етажната собственост бъде определено друго предназначение по волята на етажните собственици, меродавно ще е така определеното предназначение.
По касационната жалба:
С оглед разрешението на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, въззивното решение е неправилно.
По делото е установено, че по времето, когато държавата е била едноличен собственик на сградата, в подпокривното пространство са обособени отделни помещения за отдаване под наем, т. е. по волята на самия собственик е било отнето предназначението му да обслужва всички самостоятелни жилища в сградата. Подобна промяна не е забранена от закона, тъй като се касае за обща по презназначение, а не по естеството си част /във втория случай законът не допуска възможност за промяна на статута/. С такова предназначение обектът е бил и при учредяването на етажната собственост през 1991 г., като няма данни в този момент да му е било придадено друго предназначение. Жилищата са закупени при посочената даденост – промяната на предпазначението е предшествала възникването на етажната собственост, при което положение въпросът за съгласие на приобретателите по договорите с държавата не се поставя. Установено е също така, че обособените в подпокривното пространство обекти не са включени в ценообразуването.
Обобщеният извод, който се налага, е, че спорният обект не е принадлежност съгласно чл. 98 ЗС към главната вещ – жилищата, и приобретателите по договорите с държавата не са придобили права върху него. Ищците, в качеството на етажни собственици, не се легитимират за собственици и на идеални части от заемания от ответницата обект и следователно не притежават права, които да бранят с иск за собственост. Този извод не се променя от данните по делото, че обектът не отговаря частично на изискванията за жилище в подпокривното пространство, действали към момента на изграждането му /чл. 51, ал. 3, чл. 63, ал. 1, 2 и 4 от Наредба № 5/1977 г. за правила и норми по Т. – отм./. Без правно значение за правата на първоначалния собственик на сградата – държавата, са видът и функционалната характеристика на помещенията в подпокривното пространство, след като при учредяването на етажната собственост е прието същото да не е принадлежност към жилищата на етажните собственици. Отделно от това в подпокривното пространство могат да се обособят не само жилищни, но и други помещения, и тази правна възможност трябва да бъде съобразена предвид данните по делото, че с част от отделните самостоятелни обекти /апартаменти/ не са извършени разпоредителни сделки. Доколкото правото на собственост върху тях е запазено в лицето на първоначалния собственик – държавата, евентуално – преминало е в общината, спорното помещение, като принадлежност към тези обекти, ще служи за задоволяване нуждите на този собственик, така че несъответствието със строителните правила и норми за жилище в случая не е от решаващо значение.
Обжалваното решение е неправилно и поради неспазване разпоредбата на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК, според която указанията на Върховния касационен съд по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото. В случая това са въпросите за правното значение на фактите дали спорните идеални части са били включени в цената на закупените от държавата жилища и дали промяната на подпокривното пространство от обща част по естеството си в обща част по предназначение е по волята на самия собственик – държавата. При новото разглеждане на делото въззивният съд е формирал правилни фактически изводи, но крайният правен извод за основателност на иска, предявен от етажните собственици, е неправилен, тъй като е придадено решаващо значение на въпроса за юридическата обоснованост на обособения в подпокривното пространство обект. Този въпрос също е обсъден в отменителното решение, но в случая не е решаващ за изхода на спора, както вече беше посочено.
Съдебните решения за статута на останалите три обекта в подпокривното пространство не съставляват задължителна съдебна практика по смисъла на т. 2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като никое от тях не е по чл. 290 ГПК. Така, решение № 3333 от 11.11.2009 г. по гр. д. № 8026/2007 г., с което искът за ревандикация е отхвърлен, е постановено от Варненския районен съд; исковете за ревандикация на жилище № 3 и на таванско помещение № 4 са уважени с решение № 630 от 13.05.2009 г. по в. гр. д. № 2064/2008 г. и решение № 1412 от 12.11.2009 г. по в. гр. д. № 1072/2009г., двете на Варненския окръжен съд, които не са допуснати до касационно обжалване с определения по гр. д. № 1654/2009 г. на ВКС, І-во г. о., и по гр. д. № 211/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. Не е задължителна съдебна практика и представеното от ищците решение № 390 от 29.02.2012 г. по гр. д. № 2110/2011 г. на Варненския окръжен съд за уважаване на иск за обект в подпокривното пространство на съседен блок, което не е допуснато до касационно обжалване с определение № 312 от 21.05.2012 г. по гр. д. № 378/2012 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. /ТР № 1/19.02.2010 г., ТР № 2/28.09.2011 г., двете на ОСГТК на ВКС/.
Влязлото в сила решение, с което искът за ревандикация е уважен в установителната част по отношение на другия ответник – О. Х. С., също не налага друго разрешение – след като ответниците нямат правното положение на необходими другари, решението на съда не трябва да бъде еднакво спрямо тях.
В обобщение, спорният обект, разположен в подпокривното пространство, не е обща част на сградата, поради което и правата на ищците върху общите части не се разпростират върху него. Предявеният иск за собственост е неоснователен и подлежи на отхвърляне, без да е необходимо съдът да се произнася по наличието или липсата на правно основание за осъществяваното от ответницата владение, включително и по доводите за неистинност на настанителната заповед.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответницата по иска следва да се присъдят разноските за водене на делото в размер на 3 248.00 лева – в тях не са включени тези за първоинстанционното прроизводство, за които няма своевременно заявено искане, както и разноските, съставляващи адвокатско възнаграждение за водене на делото при повторното разглеждане от ВКС, тъй като доказателствата за изплащането му са представени след приключване на устните състезания.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І-во г. о.
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивното решение № 2125 от 13.11.2012 г. по в. гр. д. № 1330/2012 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която е уважен предявен срещу Р. М. Х. иск по чл. 108 ЗС за ревандикация на недвижим имот и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от И. Л. П. – М., Т. Б. К., М. И. К., Т. Д. К., С. В. С., Д. П. С., Е. Г. Р. и Г. К. С. срещу Р. М. Х. иск по чл. 108 ЗС за ревандикация на недвижим имот, съставляващ жилище № 1, състоящо се от три стаи и сервизно помещение, разположено в подпокривното пространство на жилищен блок № 10 в [населено място],[жк],[жк].
ОСЪЖДА И. Л. П. – М., Т. Б. К., М. И. К., Т. Д. К., С. В. С., Д. П. С., Е. Г. Р. и Г. К. С. да заплатят на Р. М. Х. разноски по делото за всички инстанции в размер на 3 248 /три хиляди двеста четиридесет и осем лв./ лева.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
.