О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 298
София, 09.05.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на деветнадесети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 337/ 2017 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] срещу Решение № 2320 от 07.12.2016г. по гр.д. №2708/2016 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено Решение № 1544/ 22.02.2016 г. по гр.д.№20 672/2014 г. на СГС, с която предявените от Койна Д. К. и Р. Г. С. – двете от [населено място] срещу [фирма] – [населено място] искове по чл. 226 ал. 1 КЗ (отм.) са уважени по 28 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от загубата на Г. М. К. – техен съпруг и баща, при ПТП в [населено място] на 06. 12.2014 г. с водач К. И. К. на л.а. „Рено 19”, с рег. [рег.номер на МПС] , застрахован по риска „Гражданска отговорност” при ответника, с оплакване за неправилност и необоснованост.
В Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа основание по чл. 280 ал.1 т. 1 ГПК по изведените правни въпроси: 1.Коя е съобразената скорост за движение на МПС в населено място по см. на чл. 20 ал.2 ЗДвП и в какво се изразява предвидимият характер на препятствието по см. на чл. 20 ал. 2 ЗДвП, по които сочи, че въззивният съд не е изследвал дали появата на пешеходеца, макар и внезапна, е била предвидима, което е в противоречие с Р.№185/15.07.2013 г. по гр.д. №889/2012 г. на ВКС, ІV г.о.; 2. Необходимо ли е при преценката дали има виновно поведение на водача и нарушаване на чл. 20 ал. 2 ЗДвП, да се даде отговор е бил длъжен да очаква възникване на опасност, възможно ли е било като такава да е възприел пострадалия и дали има виновно нарушение на правилата за движение, по който сочи, че съдът не е изследвал поведението на пешеходеца и конкретната пътна обстановка и дали водачът е бил длъжен да очаква възникване на опасност – внезапна поява на пешеходец – в противоречие с Р.№ 185/15.07.2013 г. по гр.д.№889/ 3012 г. на ВКС, ІV г.о. 3. Може ли да бъде ангажирана в гражданското производство отговорността на водача, респ. на застрахователя по застраховка ”Гражданска отговорност”, когато в наказателното производство не е ангажирана и е прието „случайно деяние” по см. на чл. 15 НК, по който сочи, че решението противоречи на т.1 от ТР №1/23. 12.2015 г. по тълк.д. №1/ 2014 г. на ВКС, ОСТК. 4. Може ли съдът при формиране на правните си изводи да игнорира част от събраните доказателства, по който сочи, че съдът не е мотивирал решението, не е извършил самостоятелна преценка на доказателствата, игнорирал е авто-техническата експертиза в частта относно непредотвратимост на удара, което е в противоречие на ТР №1/04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1/ 2000 г. на ВКС, ОСГК. Поддържа и основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по съображения, че липсва изрична нормативна уредба; че е налице такава, която не изчерпва всички хипотези, поради което е неясна и създава предпоставки за противоречиво тълкуване; че липсва трайна практика на ВКС и че въпросите са принципни и актуални.
Ответниците по касационната жалба Койна Д. К. и Р. Г. С. – двете от [населено място] оспорват искането за допускане на касационно обжалване, като поддържат, че не е налице основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК – жалбоподателят не доказва да е налице съдебна практика, на която решението противоречи – въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с практиката по приложението на чл. 20 ал. 2 ЗДвП – направил е цялостна преценка на двамата участници в ПТП, на пътната обстановка; обсъдил е гласните доказателства и изслушаната експертиза; отчел е дали и в кой момент водачът е могъл да възприеме пешеходеца, с което не се е отклонил от практиката на ВКС по въпроса дали е налице виновно поведение на водача. Считат, че поставените въпроси по приложението на чл. 20 ал. 2 ЗДвП, са по съществото на спора; че при решаването им липсва противоречие с т.1 от ТР№1/23.12.2015 г. по тълк.д.№1/2014 г. на ВКС, ОСТК и с ТР№1/04.01.2001 г. по тълк.д.№1/2000 г. на ВКС, ОСГК. Възразяват, че не е налице основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, съобразно т. 4 от ТР№1/2010 г. по тълк.д. №1/2009 г. на ВКС, ОСГТК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него в сега обжалваната част е потвърдено решение, с което частично са уважени осъдителни искове, цената на всеки от които не е до 20 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, на основание чл. 280 ал. 2 т. 1 ГПК, подадена е в срок и е редовна.
Въззивният съд е потвърдил решението в частта, с която е уважен за 28 000 лв. всеки от исковете по чл. 226 ал. 1 КЗ (отм.) за застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, причинени от загубата на Г. М. К. – съпруг на първата и баща на втората ищца, при ПТП на 06.12.2014 г. в [населено място] с водач К. И. К. на л.а. „Рено-19”, с рег. [рег.номер на МПС] , застрахован по риска „Гражданска отговорност” при ответника. Изложил е съображения, че са налице условията на чл. 226 ал. 1 КЗ (отм.): застрахователен договор по риска ”гражданска отговорност”; противоправно деяние – нарушение на ЗДвП и ППЗДвП и причиняване смърт на пешеходец; вредоносен резултат – понесени от ищците болки и страдания; причинна връзка между противоправното деяние и вредоносния резултат; виновност на дееца. За неоснователно е приел възражението на застрахователя, че липсва виновно противоправно поведение на водача, като съдът е приел за установени въз основа на тройната експертиза и гласните доказателства обстоятелствата, при които е настъпило ПТП: в населено оживено място, в дъждовно време с намалена видимост, при интензивен трафик с коли и в двете еднопосочни ленти за движение, по булевард с наклон надолу и теч на дъждовна вода в близост до тротоара, при движение на автомобила със скорост около 34 км/ч преди удара и около 17-18 км/ч. по време на удара. Аргументирал е, че въпреки внезапната поява на пешеходеца във видимата за водача зона (водачът е могъл да го възприеме за пръв път в момента на достигане до 0.50 м. от левия габарит на стоящия от дясно лек автомобил) и дължината на изминатия в тази зона от пешеходеца път (1.80 м), ударът би бил предотвратим при движение на автомобила със скорост 28 км/ч. Посочил е, че водачът е нарушил чл. 20 ал. 2 ЗДвП – при избор на скоростта не е съобразил съществуващите условия и не е избрал скорост, позволяваща му да спре при възникване на опасност за движението; чл. 5 и чл. 116 ЗДвП според които водачът трябва да бъде предпазлив към уязвимите участници в движението, каквито са пешеходците, както и към престарелите хора и да не поставя в опасност живота и здравето им. За претърпените от всяка от ищците неимуществени вреди предвид обстоятелствата по чл. 52 ЗЗД, анализирани от въззивния съд, и като е приел съпричиняване от пешеходеца 65%, по съображенията, изложени в решението, съдът е определил обезщетение за неимуществени вреди на всяка от ищците 80 000 лв., което съответно е намалил и е уважил всеки от исковете за 28 000 лв., като е изменил първоинстанционното решение.
Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280 ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е от значение за решаване на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото.
По поставения от жалбоподателя въпрос коя е съобразената скорост за движение на МПС в населено място по см. на чл. 20 ал. 2 ЗДвП и в какво се изразява предвидимият характер на препятствието по см. на чл. 20 ал. 2 ЗДвП: въззивният съд в съответствие с постановеното от ВКС по чл. 290 ГПК и задължително за долустоящите съдебни инстанции Р.№185/15.07.2013 г. по гр.д.№ 889/2012 г. на ІV г.о.,е установил посочените по-горе обстоятелства: атмосферните условия, мястото на ПТП, личността на пострадалия и т.н. и е приел, че водачът е нарушил чл. 20 ал. 2 ЗДвП – ударът е бил предотвратим, ако се е движил със скорост 28 км/ч. – при такава скорост водачът би имал техническа възможност да спре. С оглед така приетото от съда поставените от жалбоподателя въпроси коя е съобразената скорост за движение на МПС в населено място по см. на чл. 20 ал.2 ЗДвП и в какво се изразява предвидимият характер на препятствието, не са обуславящи за изхода на делото – както и да се решат, това няма да се отрази на направения от съда извод за предотвратимост на удара.
Въпросите: необходимо ли е при преценката дали има виновно поведение на водача и нарушаване на чл. 20 ал.2 ЗДвП; да се даде отговор дали водачът е бил длъжен да очаква възникване на опасност; възможно ли е било водачът да е възприел пострадалия като опасност, са решени в съответствие с Р.№185/15.07.2013 г. по гр.д. №889/3012 г. на ВКС, ІV г.о. и в тази връзка са неоснователни оплакванията на жалбоподателя за неправилност на изводите на съда относно появата на пешеходеца на пътното платно.
Въззивният съд след обсъждане на тройната авто-техническа експертиза и на свидетелските показания, е отчел поведението на пострадалия, нарушил забраната да пресича на необозначено място и да навлиза внезапно на платното за движение, намиращо се в причинна връзка с настъпването на удара, както и поведението на водача за допуснато нарушение на чл.20 ал.2 ЗДвП, който не е съобразил задължението си за непрекъснат контрол на управляваното МПС и за избор на такава скорост на движение, която с оглед конкретните пътни условия би му позволила да спре при възникнало предвидимо препятствие и при внезапно възникнала опасност. Този извод е в съответствие с постановените от ВКС по чл. 290 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции: Р.№50/27.07.2015 г. по т.д.№271/2014 г. на ІІ т.о.;Р.№97/ 06.07.2009 г. по т.д.№ 745/2008 г. на ІІ т.о.;Р.№33/04.04.2012 г. по т.д. № 172/ 2011 г. на ІІ т.о.; Р.№ 52/08.05.2008 г. по т.д.№1498/2013 г. на ІІ т.о.; Р.№198/03.02.2017 г. по т.д.№3252/2015 г. на ІІ т.о., в които е прието, че съгласно чл. 5 ал. 2, чл. 20 и чл. 116 ЗДвП отговорността на водачите на МПС за осигуряване безопасност на движението е значително по-голяма, включително и чрез вмененото им задължение за избиране на такава скорост, че да могат да спрат пред всяко препятствие, което са могли и са били длъжни да предвидят. Така съдът е определил съотношението на приноса на всеки от участниците в ПТП за настъпването му и степента, в която всеки е допринесъл, следствие на което не е приел въз основа на конкретните обстоятелства по делото, да е установено от жалбоподателя изключващо вината на водача обстоятелство.
По въпроса: може ли да бъде ангажирана в гражданското производство отговорността на водача, респ. на застрахователя по застраховка ”Гражданска отговорност”, когато в наказателното производство не е ангажирана и е прието наличие на „случайно деяние” по см. на чл. 15 НК, е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване, основано на т.1 от ТР №1/23.12.2015 г. по тълк.д.№1/2014 г. на ВКС, ОСТК. Указанията в т.1 от това ТР, ВКС, ОСТК е дал, за да се преодолее създадената противоречива съдебна практика по въпроса за обема на отговорността на застрахователя по пряк иск по чл. 226 ал. 1 КЗ (отм.), който обем е ограничен до размера на присъденото обезщетение по уважен срещу застрахования деликвент иск по чл. 45 ЗЗД и тези указания не касаят настоящия случай, в който жалбоподателят твърди, че в наказателното производство срещу водача не е ангажирана отговорността му и е прието наличие на „случайно деяние” по см. на чл. 15 НК. Съгласно постановеното от ВКС по чл. 290 ГПК и задължително за долустоящите съдебни инстанции Р.№180/05.01.2017 г. по т.д.№ 3155/2015 г. на ВКС, ІІ т.о., влязлата в сила оправдателна присъда, с която е прието, че подсъдимият не е извършил престъплението, за което е обвинен, се ползва със сила на пресъдено нещо относно основанието за оправдаване на подсъдимия и по конкретното обвинение. При липса на оправдателна присъда е ирелевантно за делото твърдението на жалбоподателя (което е и недоказано), че в наказателното производство срещу водача не е ангажирана отговорността му и е прието „случайно деяние” по см. на чл. 15 НК.
По въпроса: може ли съдът при формиране на правните си изводи да игнорира част от събраните доказателства, включително изслушаната експертиза в частта за непредотвратимост на удара. Налице е задължителна съдебна практика, обективирана в ППлВС №7/27.12.1965 г. и ППлВС №1/10.11.1985 г., и са постановени от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции:Р.№57/02.03.2011 г. по гр.д.№1416/2010 г. на ІІІ г.о.;Р.№37/29.03.2012 г. по гр.д.№241/2011 г. на І г.о.;Р.№ 536/19.12. 2012 г. по гр.д.№89/2012 г. на ІV г.о. и Р.№43/04.06.2014 г. по т.д.№ 213/ 2012 г. на ІІ т.о., съгласно която практика съдът следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствена тежест правно-релевантни факти, като обсъди всички доказателства и доводи на страните, съгласно чл. 188 ал.1 и 2 ГПК(отм.), сега чл. 235 ал. 2 и 3 ГПК. Въззивният съд е решил спора, като е обсъдил събраните доказателства в тяхната взаимна връзка, както и релевираните факти и обстоятелства, възражения и доводи на страните, като е изпълнил задълженията си по чл. 235 ал. 2 и 3 ГПК, спазвайки постоянната практика на ВКС.
С оглед създадената съдебна практика по формулираните от жалбоподателя въпроси, е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК по изложените от жалбоподателя съображения.
С оглед изхода на делото жалбоподателят следва да плати на адв. С. С. – САК разноски за касационната инстанция 1027.50 лв. – възнаграждение за процесуално представителство за изготвяне на отговор на касационна жалба, на основание чл. 38 ал. 1 т. 2 ЗА, вр. чл. 7 ал. 2 т. 4 и чл. 9 ал. 3 от Наредба № 1/09.07. 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №2320 от 07.12.2016г. по гр.д. №2708/2016 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място] да плати на основание чл. 38 ЗА на адв. С. Е. С. – САК 1027.50 лв. – разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: