Р Е Ш Е Н И Е
№ 33
София, 20.03.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на двадесети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 1962 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Х.-тур-с“ АД срещу решение № IV-130 по в. гр. д. № 1734/2018 г. на Бургаския окръжен съд.
Жалбоподателят поддържа, че неправилно е бил отхвърлен пердявеният от него положителен установителен иск за собственост по съображение, че ответниците са придобили спорния имот по давност. Не било направено разграничение на владението от държането; чл.82 ЗС бил приложен неправилно, без да бъде съобразено, че за присъединяване на владението е необходимо общо или частно правоприемство. Не било отчетено изгубването на владението на ответниците Г. Г. и Е. С. за повече от 6 месеца, което довело до предявяване от тях на владелческия иск по чл.76 ЗС и същевременно – действията на жалбоподателя „Х.-тур-с“ АД по предоставяне на имота на „ТХ Русалка холидейз“ ЕООД. с договор за наем от 05.01.15 г., както и данните, че това дружество е получило държането на имота през м.май 2017 г. Не било преценено значението на извършеното през 2012 г. вписване на решението по гр. д. № 379/2006 г. на ВКС, с което предходен иск по чл.108 ЗС на „Х.-тур-с“ АД срещу праводателите на настоящите ответници и по отношение на същия имот е бил уважен.
Ответниците в производството Г. К. Г. и Е. К. С. оспорват жалбата. Считат, че тя е неоснователна. Позовават се на свидетелските показания, че от 1999 г. само те упражняват фактическа власт върху имота, като считат, че тя има признаците на владението и че е непрекъсната, при прилагане на презумпцията на чл.83 ЗС. Позовават се и на снабдяването с нотариален акт по обстоятелствена проверка през 2017 г., като считат, че към този момент вече са настъпили последиците на придобивната давност.
С определение№ 518 от 18.11.2019 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса налице ли е основание за приложението на чл.82 ЗС в хипотеза, при която не е установено общо или частно правоприемство, при което владението да е предадено от предходния владелец на правно основание, годно да прехвърли върху новия владелец собствеността на имота;
По поставения въпрос съставът на ВКС приема следното:
С решение № 178 от 9.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7749/2013 г., I г. о., е прието, че присъединяването на владението е допустимо само при наличие на правоприемство между двамата владелци: общо правоприемство /при наследяване/ или частно правоприемство /когато вторият владелец получава владението върху определен имот от предходния владелец на правно основание, което е годно да прехвърли собствеността върху имота/. Когато се присъединява еднородно владение /например когато и праводателят и правоприемникът са добросъвестни владелци или когато и праводателят и правоприемникът са недобросъвестни владелци/, необходимият срок за придобиване на имота по давност е този, предвиден в чл. 79 от ЗС за съответния вид владение: общо 10 г. недобросъвестно владение на праводателя и на правоприемника или общо 5 г. добросъвестно владение на праводателя и на правоприемника. Когато владението е разнородно /владението на праводателя е недобросъвестно, а на правоприемника е добросъвестно или обратно/, събирането на периодите на владение на праводателя и на правоприемника може да стане само чрез незачитане на добросъвестното владение като такова. Тоест, при присъединяване на разнородно владение необходимият срок за придобиване по давност на недвижим имот е срокът, предвиден за придобиване по давност при недобросъвестно владение – 10 г.
В същия смисъл са и решение № 958 от 15.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2246/2008 г., I г. о., решение № 33 от 19.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1931/2017 г., I г. о., решение № 48 от 11.09.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1669/2017 г., II г. о., решение № 356 от 22.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 900/2008 г., IV г. о. и др.
Настоящият състав споделя изцяло тази практика и счита, че тя трябва да намери приложение и по настоящото дело:
По съществото на касационната жалба:
С обжалваното решение състав на Бургаския окръжен съд е потвърдил решение № 1520/12.07.2018 г. по гр. д. № 4725/2017 г. на Бургаския районен съд, с което е бил отхвърлен предявеният от „Х.-тур-с“ АД против Г. К. Г. и Е. К. С. положителен установителен иск за собственост на имот с идентификатор ….. по КККР на [населено място].
Въззивният съд е приел от фактическа страна, че с влязло в сила на 22.03.2006 г. решение по в. гр. д. № 1414/2003 г. на Бургаския окръжен съд, потвърдено с решение по гр. д. № 2430/2004 г. на ВКС, I-во г.о., е бил уважен предявен от „Х.-тур-с“ АД срещу Е. П. Л. и Г. П. К. иск по чл.108 ЗС за същия недвижим имот. Е. Л. е починала на 07.02.2009 г., като е оставила трима наследници, един от които е М. А. И. /Л./, майка на сегашните ответници Г. Г. и Е. С.. През 2006 г. М. Л., Я. Л. и С. Л. са подали молба за отмяна на влязлото в сила решение по ревандикационния иск, но тя е била оставена без уважение от ВКС. През 2013 г. нова молба за отмяна е подадена от Я. Л., С. А., Г. Г. и Е. С., но тя е била оставена без разглеждане. През 2013 г. пред АС Бургас се е развило и административно производство по жалба на „Х.-тур-с“ АД във връзка със заповед за изменение на КККР на [населено място], но от представения препис на съдебното решение не става ясно кои са били заинтересуваните лица. През 2012 г. е съставен нотариален акт, с който М. И. е дарила на дъщерите си Г. Г. и Е. С. собствената си 1/3 ид. част от процесния имот. Този имот е бил отдаван под наем като цяло, видно от представените по делото договори от 2001 г. и 2007 г., по които наемодател е Е. Л.; от 2009 г., по който наемодател е М. Л. и от 2015 г., по който наемодатели са ответниците в настоящото производство Г. Г. и Е. С.. Разпитаните по делото свидетели категорично са установили, че имотът е бил стопанисван само от ответниците след възстановяването на собствеността му през 1999 г., като те са направили редица подобрения и са го отдавали под наем, заедно с намиращите се в него бунгала. В имота не са идвали представители на ответното дружество. Установено е също, че през 2017 г. ответниците са били отстранени от имота, поради което са завели срещу „Х.-тур-с“ АД иск по чл.76 ЗС. Този иск е бил отхвърлен с влязло в сила решение.
При тези данни въззивният съд е приел от правна страна, че предявеният в настоящото производство установителен иск на „Х.-тур-с“ АД е неоснователен, тъй като спорният имот е придобит по давност от ответниците, като началото на давността е от 22.03.2006 г., когато е влязло в сила предходното решение по ревандикационния иск за имота. След посочената дата е започнал да тече давностен срок, който не е бил прекъснат по надлежния ред от „Х.-тур-с“ АД. Прекъсването на давността в хипотезата на чл.116 ЗЗД, вр. чл.84 ЗС се свързва винаги с действия на носителя на спорното материално право, насочени срещу лицето, което би могло да се позове на придобивна давност, а не обратно. „Х.-тур-с“ не е предприело надлежните действия за прекъсване на придобивната давност върху имота, поради което към датата на предявяване на настоящия иск – 29.06.2017 г. десетгодишната давност по чл.79, ал.1 ЗС е изтекла. Съдебните производства, образувани по двете молби за отмяна на предходното решение по чл.108 ЗС и по административното производство във връзка с обжалването на заповед за изменение на КККР, не са в състояние да прекъснат придобивната давност на ответниците, тъй като същите не са искови производства с предмет правото на собственост, а освен това молбите за отмяна не са предявени от лицето, което тогава се е легитимирало като собственик на имота. През целия период на придобивната давност само ответниците са владели имота – първоначално от името на своите праводателки, чието владение те са присъединили към своето, а след това лично за себе си, като липсват доказателства това владение да е било прекъснато до изтичането на 10-годишния давностен срок. Дори да се приеме, че с предявяването на владелчески иск по чл.76 ЗС ответниците в настоящото производство са признали, че владението им е било нарушено на 26.09.2016 г. от представители на „Х.-тур-с“ АД, то липсват доказателства то да е било отнето за повече от 6 месеца, каквото следва да е налице, за да се прекъсне давността. Освен това – от постановеното решение, с което искът по чл.76 ЗС е бил отхвърлен, е видно, че не е било доказано в процеса твърдяното отнемане на владението от служители на „Х.-тур-с“ АД. И на последно място – вписването на решението по предходния ревандикационен иск през 2012 г. няма отношение към придобивната давност на ответниците.
Въззивното решение е частично неправилно.
Законосъобразен е изводът на въззивния съд, че придобивната давност върху процесния имот е могла да започне да тече едва след 22.03.2006 г., когато е влязло в сила предходно съдебно решение, с което е бил уважен предявеният от „Х.-тур-с“ АД срещу праводатели на настоящите ответници иск по чл.108 ЗС за същия имот. Съгласно чл.298 ГПК, решението има сила по отношение на ответницата в това производство Е. Л.; по отношение на нейните наследници, една от които е дъщеря ? М. И. /Л./ и на частните правоприемници, каквито са ответниците в настоящото производство Г. Г. и Е. С.. Тъй като последните са обвързани от силата на пресъдено нещо, те следва да търпят правното положение, че към 22.03.2006 г. собственик на процесния имот е бил „Х.-тур-с“ АД, като могат да се позовават само на нови обстоятелства, настъпили след тази дата. Такова ново обстоятелство е започналото от този момент давностно владение. Настоящият втори по ред иск за собственост на същия имот, предявен от „Х.-тур-с“ АД срещу Г. Г. и Е. С., е процесуално допустим, тъй като с него се цели да се потвърди правото на собственост на дружеството, като се отрече нов факт, настъпил след формиране на сила на пресъдено нещо по предходното дело, а именно – придобивната давност на ответниците, удостоверена с нотариалния акт по обстоятелствена проверка от 22.11.2017 г. – нот.акт № …., т. …..-ри, рег. № ….., дело № …../2017 г. на нотариус С. Я., № 542 в регистъра на Нотариалната камара.
Законосъобразен е изводът на съда, че след 22.03.2006 г. владение върху процесния имот е осъществявано от лицата Е. Л. /тя е наемодател по договорите за наем от 05.09.2001 г. и 01.06.2007 г./; М. И. /която е наемодател по договора от 01.06.2009 г./ и от Г. Г. и Е. С., наемодатели по договора от 15.03.2015 г. Неоснователно е оплакването в касационната жалба, че въззивният съд не направил разграничение между владението и държането. Освен че действа презумпцията на чл.69 ЗС, в случая няма данни изброените лица да са осъществявали фактическа власт върху имота на някакво договорно основание със собственика „Х.-тур-с“ АД, т.е. да са били държатели. Действително, до 2009 г. Е. Л. и е осъществявала владението чрез ответниците, които са извършвали подобрения в имота и са били държатели. Същото се отнася и до владението на М. И. през определен период от време. Това обаче не променя крайния извод, че след 22.03.2006 г. е установено владение върху спорния имот от лица, различни от собственика „Х.-тур-с“ АД, като следва да се има предвид и това, че владението може да се осъществява лично или чрез държател. В конкретния случай владението на ответниците и техните праводатели разкрива характеристиките на чл.68, ал.1 ЗС. По-специално – водените дела за отмяна на влязлото в сила решение по чл.108 ЗС и административният спор във връзка с изменение на кадастралната карта не сочат на извод, че владението е смутено, т.е. че липсва една от характеристиките на владението – да е необезпокоявано. Според практиката на ВКС владението е необезпокоявано, когато не е установено или поддържано с насилие – в този смисъл решение № 376 от 12.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 260/2012 г., I г. о. До датата 26.09.2016 г., посочена в производството по чл.76 ЗС, образувано по иск на Г. Г. и Е. С. срещу „Х.-тур-с“ АД, владението на Г. и С. не е било отнемано или смущавано. Прекъсването на владението чрез отнемане на фактическата власт – най-рано на твърдяната дата 26.09.2016 г. и най-късно – с протокола за въвод във владение от 24.04.2018 г. по изп. д. № ….. на ЧСИ И. Б., не рефлектира върху изтеклата към този момент придобивна давност, тъй като съгласно т.2 на ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС последиците на придобивната давност настъпват към момента на изтичане на законовия срок. Тъй като в случая владението е недобросъвестно, имотът може да се придобие с 10 годишната давност по чл.79, ал.1 ЗС. От 22.03.2006 г. до 22.03.2016 г. този срок е изтекъл, последиците на придобивната давност са настъпили и е без значение дали впоследствие фактическата власт на ответниците е била отнета. По същите съображения е без значение и сключеният договор за наем от 15.01.2015 г. между „Х.-тур-с“ АД и „ТХ Русалка холидейз“ Е., тъй като наемателят е получил държането на имота едва през 2017 г., а към този момент придобивната давност е изтекла. Без значение за придобивната давност е и извършеното през 2012 г. вписване на решението по предходния иск по чл.108 ЗС, тъй като с това действие не се прекъсва придобивна давност, доколкото то не е в кръга на действията по чл.116 ЗЗД, вр. чл.84 ЗС.
Неправилен е изводът на въззивния съд, че ответниците са придобили по давност целия спорен имот, като са присъединили по реда на чл.82 ЗС владението на своите праводатели. Изхождайки от договорите за наем и вписаните в тях наемодатели следва да се приеме, че Е. Л. е осъществявала владение върху процесния имот до смъртта си на 09.02.2009 г., като едва по следващия договор от 01.06.2009 г. като наемодател е вписана нейната наследница М. И.. През периода 09.02.2009 г. – 28.06.2012 г. владението е осъществявано от М. И.. С нотариален акт от 28.06. ….. г. тя е дарила на дъщерите си Г. Г. и Е. С. 1/3 ид. част от процесния имот и едва от тази дата те са превърнали държането си на имота във владение. От тази дата, до твърдяната от тях в производството по чл.76 ЗС дата на отнемане на фактическата им власт върху имота – 26.09.2016 г., не е изтекъл предвиденият по чл.79, ал.1 ЗЗД 10-годишен давностен срок.Този срок не е изтекъл и към две по-късни дати – 24.04.2018 г., когато е съставен протокол за въвод във владение на „Х.-тур-с“ АД в имота и към 29.06.2017 г., когато е предявен искът по настоящото дело, с който най-късно се прекъсва придобивната давност. Ответниците Г. и С. могат да присъединят към своето владение и това на праводателките си, но при отчитане на изискването на чл.82 ЗС и посочената практика на ВКС да има общо или частно правоприемство, като последното трябва да е осъществено при наличие на правно основание, което е годно да прехвърли собствеността. Общо правоприемство е налице между праводателките Е. Л. и М. И., а частно правоприемство, но само за 1/3 ид. част от процесния имот – между М. И. от една страна и ответниците Г. и С. от друга, на основание дарението по нотариалния акт от 2012 г. Следователно – по реда на чл.82 ЗС ответниците са могли да присъединят владението на своята пряка праводателка М. И. само по отношение на 1/3 ид. част от имота и само за тази 1/3 ид. част е налице целият 10 г. давностен срок по чл.79, ал.1 ЗС, считано от 22.03.2006 г. до 22.03.2016 г. и при отчитане, освен на частното правоприемство по нотариалния акт от ….. г., и на общото правоприемство /наследяване/ между Е. Л. и М. И., във връзка с прилагането на чл.82 ЗС. За останалите 2/3 ид. части от имота няма присъединяване на владението на ответниците към владението на М. И. поради липсата на частно правоприемство за тези идеални части. Като е приел, че ответниците са придобили по давност целия имот, въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено по отношение на 2/3 ид. части от имота и по отношение на тях искът за собственост да бъде уважен. При това положение нотариалният акт по обстоятелствена проверка № ….., т. …..-ри, рег. № ….., дело № 296/2017 г. на нотариус С. Я., вписан под № 542 в регистъра на Нотариалната камара, следва да бъде отменен на основание чл.537, ал.2 ГПК по отношение на 2/3 от описания в него имот.
При този изход на делото разноските следва да се присъдят в размер, съответстващ на уважената и отхвърлената част от иска.
За първоинстанционното производство ищецът е направил разноски в размер на 650 лв., а ответниците – 3000 лв. За въззивното производство разноските на ищеца са 25 лв., а на ответниците – 1500 лв. За касационното производство разноските за ищеца са 55 лв., а на ответниците – 1000 лв. съобразно представения списък по чл.80 ГПК. Общо ищецът е направил разноски в размер на 730 лв., от които съразмерно на уважената част на иска ответниците следва да заплатят 2/3 или 486,67 лв. Разноските на ответниците са общо 5500 лв., от които ищецът следва да заплати 1/3 или 1833,33 лв. Разноските по компенсация, които ищецът следва да заплати на ответниците, са 1346,66 лв.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № IV-130 по в. гр. д. № 1734/2018 г. на Бургаския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 1520/12.07.2018 г. по гр. д. № 4725/2017 г. на Бургаския районен съд, в частта с което е бил отхвърлен предявеният от „Х.-тур-с“ АД против Г. К. Г. и Е. К. С. положителен установителен иск за собственост до размер на 2/3 ид. части от имот с идентификатор ….. по КККР на [населено място], както и в частта за разноските, и вместо него постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.124, ал.1 ГПК по отношение на ответниците Г. К. Г. от [населено място], [улица] Е. К. С. от [населено място], [улица], че ищецът „Х.-тур-с“ АД със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], е собственик на основание чл.17а ЗППДОбП /отм./ на 2/3 /две трети/ идеални части от следния недвижим имот: ПИ с идентификатор …… по КККР на [населено място], област Б., одобрени със заповед № РД-18-60/04.10.2007 г. на ИД на АГКК, представляващ нива в местността „М.“, с площ от 3859 кв. м., при съседи – имоти с идентификатори ….., …..; ….. и ….. .
ОТМЕНЯ на основание чл.537, ал.2 ГПК нотариален акт № ….., т. …..-ри, рег. № ….., дело № …../2017 г. на нотариус С. Я., вписан под № 542 в регистъра на Нотариалната камара, по отношение на 2/3 от описания в него имот.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № IV-130 по в. гр. д. № 1734/2018 г. на Бургаския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 1520/12.07.2018 г. по гр. д. № 4725/2017 г. на Бургаския районен съд, в частта с което е бил отхвърлен предявеният от „Х.-тур-с“ АД против Г. К. Г. и Е. К. С. положителен установителен иск за собственост до размер на 1/3 ид. част от имот с идентификатор ….. по КККР на [населено място].
ОСЪЖДА „Х.-тур-с“ АД със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] да заплати на Г. К. Г. от [населено място], [улица] Е. К. С. от [населено място], [улица] сумата от 1833,33 лв. разноски по компенсация.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: