О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 351
гр. София, 27.07.2017 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на десети април две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 5116 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 89 от 14.07.2016 год. по възз. гр. д. № 223/2016 год. на Апелативен съд – Бургас е потвърдено, в обжалваната му част, решение № 45 от 25.02.2016 год. по гр. д. № 544/2012 год. на Окръжен съд – Бургас, с което е уважен предявеният от [фирма] против [фирма] иск по чл. 108 ЗС и ответникът е осъден да предаде владението на 15 (петнадесет) броя сгради, изградени в поземлен имот с идентификатор № 07079.604.195 по КК на [населено място], надлежно индивидуализирани в диспозитива на първоинстанционното съдебно решение. Делото е разгледано при участието на Районен кооперативен съюз „Черноморие“ – трето лице, помагач на страната на ищеца. Първоинстанционното съдебно решение, като необжалвано, частично е влязло в сила досежно десет от процесните сгради.
Пред настоящата инстанция въззивното решение се обжалва с касационна жалба от [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], представлявано от изпълнителния директор Н. П. Ш., чрез процесуалния представител адв. М. Г., с искане да бъде отменено като процесуално недопустимо, респ. неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване се обоснова с развитата от касатора теза за недопустимост на предявения иск, при наличието на основания за отвод за пресъдено нещо, тъй като с влязло в сила решение № 952 от 05.03.2010 год. по гр. д. № 1802/2008 г. на ВКС, III г.о., по съображения за неуредени облигационни задължения по чл. 2, ал. 2 от ПМС № 192/1.10.1991 год., е отхвърлен предявеният от Районен кооперативен съюз „Черноморие“ ревандикационен иск с предмет процесните сгради, поради което приложение намира разпоредбата на чл. 298, ал. 2 ГПК. Изложени са доводи, че въззивната инстанция е игнорирала съображенията на касационната инстанция относно приложението на чл. 2, ал. 2 от ПМС № 192/1.10.1991 год. за условията и реда за връщане на кооперации на тяхно иззето и одържавено имущество след 10 септември 1944 г. В тази връзка се поставя въпросът – Ползват ли се със сила на пресъдено нещо установените в предходно производство, между същите страни и техните правоприемници релевантни за спора факти и обстоятелства. Поддържа се, че същият е разрешен в противоречие с приетото в решение № 55 от 22.02.2012 год. по гр. д. № 812/2011 год., II г.о. и в решение № 112 от 07.11.2014 год. по гр. д. № 1394/2014 год. на ВКС, II г.о. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са въдени оплаквания по приложението на чл. 272 ГПК и е поставен въпросът-Препращането към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да изложи свои собствени мотиви, при своята решаваща функция и липсата на такива възпрепятства ли проверката на решението на въззивната инстанция за неговата обоснованост и правилност, при поддържано произнасяне в противоречие с решение № 63 от 17.07.2015 год. по т. д. № 674/2014 год. на ВКС, II т.о., решение № 51 от 23.06.2016 год. по гр.д. № 3471/2015 год. на ВКС, IV г.о. и другите цитирани в изложението. Касаторът се позовава на противоречие с т. 19 от ТР 1/2000 год. на ОСГК на ВКС и посочените решения на ВКС по чл. 290 ГПК, по въпроса – Длъжен ли е въззивният съд в своята решаваща функция да обсъди всички доказателства и доводи на страните, съгласно изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК. Като основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са въведени въпросите – „Може ли съдът да приеме за спорни факти и обстоятелства, които не са били заявени като спорни в процеса, респ. да приеме за недоказан факт, по който насрещната страна не е спорила; Правомощията на решаващия съд ограничени ли са до произнасяне на решението си по един правен спор само в предметната рамка на заявените искания и възражения на основата на твърдeни факти и обстоятелства, релевантни за спорното правоотношение; До кой момент страната може да твърди факти и обстоятелства, от значение за изхода на спора; Ако твърденията, относно фактите и обстоятелствата, от които ищецът черпи права са неясни, следва ли съдът да укаже на страната да ги конкретизира”. Поддържа се, че горните въпроси са произнесени в противоречие с прието в решение № 19 от 30.05.2011 год. по гр. д. № 262/2010 год. на ВКС, II г.о., решение № 32 от 10.03.2016 г. по гр. д. № 4741/2015 год. на ВКС, II г.о. и др.
Формулирани в изложението са и процесуалноправните въпроси: „Може ли съдът да обоснове изводите си на документ, който не е приложен като доказателство по делото и искане за неговото представяне не е заявено, обосновавайки го с приетото от въззивния съд, че липсват първични счетоводни документи, които да са послужили за завеждането на процесните сгради в баланса на [фирма] с позоваване на противоречие с посочените решение № 58 от 12.05.2014 год. по гр. д. № 7025/13 год. ІІ г. о. и решение № 265 от 10.09.12 год. по гр. д. № 703/2011 год. ІV г. о. на ВКС; „Длъжен ли е съдът винаги да изложи съображения защо не кредитира заключението на вещите лица, съгласно чл. 202 ГПК, особено когато по делото са приети повече от едно заключение”, с посочване на противоречива практика – решение № 58 от 13.02.2012 год. по гр. д. № 408/2010 год. І г. о. и др., „Следва ли съдът да не кредитира заключението на вещото лице поради непредставяне на цитираните в него документи в случай, че не е било заявено искане за тяхното представяне по делото от насрещната страна или съда, респ. в определението за допускане на експертизата не е указано на вещите лица да изготвят заключението си само въз основа на приложените по делото документи”, отново цитирана съдебна практика, според касаторът в обратен смисъл на приетото във въззивното решение.
В изложението са поставени и въпроси относно приложението на параграф 1 от ЗК /отм./:
„Следва ли във всеки конкретен случай съдът да установи наличието на предпоставки по параграф 27, ал. 2 ПЗР на ЗИД на ЗК и по какъв начин следва да се установи наличието на правоприемство”, с довод за противоречиво произнасяне по него с цитираната съдебна практика, приемаща обратното становище; „Във всеки един случай ли възстановяването на отчужденото кооперативно имущество настъпва ex lege, с влизане в сила на Закона за кооперациите или само в хипотезата на параграф 39 ПЗР на ЗИД на ЗК, когато кооперацията е възстановила дейността си по реда на чл. 49 ЗК в по-късен момент” с поддържано противоречие с приетото в т. 5 от ТР № 6/2005 год. на ОСГК на ВКС и цитираните решения на ВКС.
Поставени са и въпроси относно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл. 17а ЗППДОбП /отм./ и начина на тяхното установяване с подробно позоваване на цитираната съдебна практика при обосноваване наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Ответникът по касационната жалба [фирма] и третото лице-помагач РКС „Черноморие” не са подали отговор по чл. 287, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа данните по делото и доводите на страните, намира следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт – въззивно решение, което отговаря на критериите по чл. 280, ал. 2 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Въззивната инстанция, препращайки към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 ГПК, е приела, че предявеният срещу касатора иск по чл. 108 ЗС е основателен. Процесните сгради се намират в имот, възстановен на основание § 1, ал. 1 от ДР на ЗК от 1991 г. в полза Районен кооперативен съюз „Черноморие“ със заповед на министъра на търговията от 1993 г., като чрез покупко-продажба в полза на [фирма] и апорт, собствеността върху тях е придобита от ищцовото дружество. Съгласно § 1 от ДР на ЗК от 1991 г. собствеността върху одържавено кооперативно имущество се възстановява по силата на закона, а уреждането на отношенията по повод извършените в подлежащия на връщане имот подобрения съгласно чл. 2, ал. 2 от ПМС № 192/91 год. е предмет на установяване по делото, като в случая ответникът, сега касатор не е доказал обстоятелствата, релевирани от него в подкрепа на тезата му, че не следва да предаде спорните сгради – не е установил, че същите са построени от него, нито че в тях са вложени държавни средства, както и не е доказано същите да превишават значително стойността на одържавения имот. Възражението за последваща приватизация, на която се е позовал също е прието за неоснователно. Фактическият състав на чл. 17а ЗППДОП(отм.) не е налице, тъй като правото на собственост не е било в патримониума на преобразуваното и впоследствие приватизирано държавно предприятие. Възражението за отвод за пресъдено нещо с оглед влязлото в сила решение № 952 от 05.03.2010 г. по гр. д. № 1802/2008 г. на ВКС, III г.о. е отхвърлено като неоснователно, поради липсата на пълен обективен и субективен идентитет. Изложени са съображения, че процесните сгради представляват подобрения по смисъла на ПМС № 192/1.10.1991 г. за условията и реда за връщане на кооперации на тяхно иззето и одържавено имущество след 10 септември 1944 год. Въз основа на приетите по делото експертни заключения е направен краен извод, че същите не са на значителна стойност по см. на чл. 2, ал. 2 от ПМС № 192/1.10.1991 г., поради което възражението за ненастъпил реституционен ефект, с оглед разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от ПМС № 192/1.10.1991 г., е прието за неоснователно. Облигационните отношения между страните са уредени, тъй като в полза на ответника е платена стойността на подобренията.
Настоящият състав на ВКС намира, че поставените от касатора многобройни процесуалноправни въпроси не могат да обосноват наличието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като по същността си те представляват доводи за неправилност на обжалваното решение поради поддържани процесуални нарушения по обсъждане на събраните доказателства във връзка с доводите и твърденията на страните. Както е разяснено в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.1, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Като такъв правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил извода за основателност на предявения ревандикационен иск се приема изведения от поставените в изложението такива по приложението на параграф 1 ЗК / отм./ и уточнен от настоящия състав на ВКС съобразно правомощията му по цитираното тълкувателно решение въпросът за значението на уреждането, респ. отсъствие на такова, на облигационните отношения по чл. 2 на ПМС № 192/91 год. по отношение възстановяването на правото на собственост в контекста на въведените от касатора възражения по допустимостта на обжалваното решение с оглед отхвърляне на иска по чл. 108 ЗС на субекта на реституцията с решение № 952 от 05.03.2010 г. по гр.д. № 1802/2008 г. на ВКС, III г.о., както и по въпроса: Формира ли сила на пресъдено нещо спрямо приобретателя, влязлото в сила съдебно решение, с което, по съображения за неуредени облигационни отношения по чл. 2, ал. 2 от ПМС № 192/1.10.1991 год., е отхвърлен иск по чл. 108 ЗС за предаване владението на сгради, попадащи в терен, реституиран на основание § 1 от ДР на ЗК от 1991 год.; настъпва ли реституционен ефект по отношение на сградите, изградени в терен, реституиран на основание § 1 от ДР на ЗК от 1991 год. с оглед разпоредбата чл. 2, ал. 2 от ПМС № 192/1.10.1991год. в хипотезата на спор за собствеността на подобренията, като с оглед спецификата на същия касационното обжалване следва да се допусне в приложното поле на осонванието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По тези съображения и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 89 от 14.07.2016 год. по в. гр. д. № 223/2016 год. на Апелативен съд – Бургас.
Указва на касатора [фирма], [населено място] в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 8 512,36 лева /осем хиляди петстотин и дванадесет лева и тридесет и шест стотинки/ и представи в същия срок вносния документ, след което делото се докладва на председателя на ІІ г.о. за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: