1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 376
София, 27.07. 2010 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори април две хиляди и десета година в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
При секретаря Е. П., като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 4341/08 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.
С определение № 371/09 от 08.05.2009 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 253 от 22.07.2008 г. по в. гр. д. № 263/08 г. на Хасковския окръжен съд.
Касаторите П. Г. С. и Е. С. П. поддържат касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК поради нарушение на материалния закон и необоснованост.
Ответниците по касация М. Ж. Т. и И. Н. Т. считат жалбата за неоснователна.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е отменено частично решение № 39 от 25.02.2008 г. по гр. д. № 1491/07 г. на Хасковския районен съд и е отхвърлен предявен от касаторите иск по чл. 92 вр. чл. 79 ЗЗД за сумата 10 000 лева, съставляваща неустойка поради неизпълнение на задълженията по договор за ремонт от 14.09.2004 г., след прихващане с насрещно вземане на ответниците в размер на 17 290.75 лева, съставляващо стойността на извършени, но незаплатени ремонтни работи и подобрения.
По делото е установено от фактическа страна, че на 14.09.2004 г. с договор за замяна на недвижими имоти, сключен с н. а. № 1060/2004 г., М. Т. прехвърлила на П. С. и Е. П. собствения си недвижим имот в с. Узунджово, съставляващ дворно място с жилищна сграда и стопанска постройка, на стойност 3 352.70 лева, в замяна на което придобила, по време на брака си с И. Т., два недвижими имота в същото село, единият застроен с жилищна сграда, на обща стойност 1 750.70 лева. В нотариалния акт не е предвидено доплащане за заменените имоти. В договора е записано, че владението на имотите ще се предаде до 30.10.2004 г.
На 14.09.2004 г. е сключен и договор за ремонт на къща, летни кухни, стопански постройки и двор, с възложители П. С. и Е. П. и изпълнители М. и И. Т.. Според т. 10 допълнително заплащане на парцела – дворното място и кладенеца в размер на 4 000 лева, ще се извърши при окончателното прехвърляне на имотите, а съгласно т. 11 сумата 2 000 лева, предназначена за старост, ще бъде изплатена при подписването на този договор или най-късно до 7 дни след подписването му. Според т. 16 замяната на имотите ще послужи като начало на изпълнението на договора. В т. 12 е уговорена неустойка 10 000 лева в случай, че някоя от страните не изпълни своите задължения. Не е спорно между страните обстоятелството, че ремонтните дейности имат за предмет имота, придобит от ищците.
На същата дата – 14.09.2004 г., П. С. и Е. П. подписали декларация с нотариална заверка на подписите, че са получили от М. Т. сумата 6 000 лева – доплащане по нотариален акт за замяна на собствените им имоти.
Предмет на делото е предявен от възложителите по договора за ремонт иск за парично вземане, съставляващо уговорената неустойка поради неизпълнение – качествено и в срок до края на месец октомври 2004 г., на всички поети от изпълнителите задължения.
Ответниците са противопоставили възражения за нищожност на договора поради липса на уговорено дължимо възнаграждение за изпълнителите и неопределеност на предмета /липса на количествени показатели по уговорените ремонтни работи/, което би обосновало отхвърлянето на иска по чл. 92 ЗЗД, тъй като задължението по т. 12 за заплащане на неустойка не произтича от търговска сделка. Заявили са възражения и за прекомерност на неустойката, за прихващане със сумата 6 000 лева като получена без основание, защото в нотариалния акт за замяна не е уговорено задължение за доплащане, и за прихващане със сумата 17 290.75 лева, съставляваща стойността на извършените съгласно договора, но незаплатени работи.
Въззивният съд приел, че действителната обща воля на страните, независимо от обективирането й в различни документи, е била да заменят взаимно собствените си имоти, като за получените два имота с по-голяма площ ответниците да доплатят и същевременно да извършат ремонт на прехвърлената на другата страна сграда и помощни постройки. Затова липсата на уговорено възнаграждение в самия договор за строителен ремонт, който по естеството си е възмезден, не го квалифицира като нищожен. Формиран е извод за неоснователност и на възражението, че сумата 6 000 лева е получена без основание – то е п осочено в т.т. 10 и 11 на договора за ремонт, като причината, поради която не фигурира в нотариалния акт, е правноирелевантна. След обсъждане на данните по делото – гласни доказателства и заключение на вещо лице, съдът приел, че ответниците не са изпълнили изцяло задълженията си, като договорените ремонтни работи възлизат на 22 117.14 лева, остойностени по цени с Д. към м. октомври 2004 г., а стойността на извършените подобрения и ремонти възлиза на 17 290.75 лева. Без да обсъжда възражението за прекомерност на уговорената неустойка, съдът счел, че е налице хипотезата на чл. 103, ал. 1 ЗЗД поради основателност на възражението за прихващане със стойността на изпълненото от ответниците, което е дължимо предвид възмездния характер на договора за ремонт.
Касационното обжалване допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса за съдържанието на престацията, която възложителят по договор за строителен ремонт дължи на изпълнителя, и дали във всички случаи следва да бъде уговорено възнаграждение за извършеното. Като основание са послужили решение № 48 от 14.03.2006 г. по гр. д. № 353/05 г. на В. апелативен съд и решение № 96 от 20.10.2005 г. по гр. д. № 34/04 г. на Бургаския апелативен съд, видно от които вместо заплащане на възнаграждение по договор за строителство, дължимата престация е учредяване на право на строеж.
При разглеждане на касационната жалба по същество настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че практиката в противоречивите решения, послужила като основание за допускане на касационно обжалване, е неприложима към висящия спор – хипотеза по чл. 291, т. 3 ГПК, по следните съображения:
При определяне правната същност на един договор следва да се има предвид естеството на породените от него права и задължения между страните, а не името, което те са му дали. В разглеждания случай договорът за ремонт от 14.09.2004 г. не съдържа един от съществените елементи на договора за изработка – задължението на възложителя да заплати възнаграждение на изпълнителя съгласно чл. 258 ЗЗД. Договорът е сключен по повод замяната на собствените на страните недвижим имоти. Освен основното задължение – извършването на ремонтните дейности, в него е предвидена и клауза, свързана с договора за замяна, а именно доплащане от изпълнителите на ремонта на сумата 6 000 лева за получените два имота с площ, по-голяма от тази на имота, който те са прехвърлили на възложителите на ремонта. Следва да се приеме, че с получаването й от ищците финансовите отношения между страните във връзка със замяната са уредени. Не може да се сподели тезата, че в уговорката по повод замяната влиза и безплатно извършване на ремонтните работи – предвидените са твърде съществени по вид и стойност, която /макар и непосочена в договора, а опредЕ. с помощта на вещо лице/ възлиза на 22 117.14 лева, а тази на извършените работи и подобрения е 17 290.75 лева.
Същевременно в договора за ремонт е предвидено, че замяната на имотите ще послужи за начало на извършване на ремонтните дейности – т. 16. Осъществявайки съответните дейности по време след сключване на договора за замяна, ответниците са подобрили чужд имот, поради което задължението на ищците да им заплатят извършените подобрения произтича от общия правен принцип за недопустимост на неоснователното обогатяване. В този смисъл правноирелевантно за отношенията между страните в разглеждания случай е наличието или липсата на уговорено възнаграждение като един от съществените елементи на договора за изработка.
Затова въз основа на установените по делото обстоятелства следва да се приеме, че въззивният съд в крайна сметка правилно е отклонил довода, че действителната обща воля на страните била ответниците да извършат ремонт като тяхно насрещно задължение, с което да бъдат уредени отношенията по замяната, без да им се възстановяват от ищците направените разходи.
С оглед на изложеното обоснован и законосъобразен е и следващият извод на въззивния съд за наличие на две насрещни изискуеми парични вземания, обуславящ приложението на чл. 103, ал. 1 ЗЗД и отхвърляне на предявения от касаторите иск поради погасяването им до размера на по-малкото от тях.
Касационната жалба на заявените в нея касационни отменителни основания е неоснователна, а обжалваното въззивно решение е правилно и следва да се остави в сила.
На ответниците по касация, съобразно заявеното искане, следва да се присъдят разноски за касационното производство в размер на 500 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 253 от 22.07.2008 г. по в. гр. д. № 263/08 г. на Хасковския окръжен съд.
ОСЪЖДА П. Г. С. и Е. С. П. да заплатят на М. Ж. Т. и И. Н. Т. разноски за касационното производство в размер на 500 /петстотин лв./ лева.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: