О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 608
гр. София, 07.08.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесет и първи юли през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 431 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на П. Я. К. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. И. К., против определение № 1334 от 15 май 2012 г., постановено по в.ч.гр.д. № 1383 по описа на окръжния съд в гр. Варна за 2012 г., с което е потвърдено определение № 4532 от 22 март 2012 г., постановено по гр.д. № 1223 по описа на районния съд в гр. Варна за 2012 г. за прекратяване производството по делото поради липса на хипотезите по чл. 124 ГПК.
В жалбата се сочи, че обжалваното определение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, защото искането е да бъде установено между страните, че въззивно решение е влязло в сила на определена дата, а не както е приел въззивният съд – че е подадена искова молба за обявяване нищожност на касационното обжалване; прогласяването нищожност на касационното решение или на процедурата по касационно обжалване съдът служебно може да извърши същото и не е необходимо това да бъде извършвано в отделно съдебно производство; определението е нищожно, защото съдът не е се произнесъл по съответното искане, а по друго такова; към определена дата няма подавани касационни жалби от страните по спора. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, включено в жалбата, се сочи, че при разглеждане на касационната жалба касационният съд въобще не е взел предвид определение № 446 по гр.д. № 401/11 г., ІV г.о., макар то да е било посочено от частния жалбоподател, като по този въпрос са относими и две решения на ВАС; по идентичен казус ВКС не е допуснал касационното обжалване, тъй като касационната жалба е била приета за просрочена, докато в случая на жалбоподателката ВКС допуснал касационното обжалване. Сочат се следните въпроси: възможно ли е да се води самостоятелен положителен установителен иск относно установяване обстоятелството, че въззивно решение е влязло в законна сила в период преди подаване на касационна жалба срещу същото, като впоследствие в акта си ВКС не е обсъдил наведените още с отговора на касационната жалба обстоятелства за недопустимост на касационната жалба и не е взел предвид изградената съдебна практика относно срока на влизане в сила на въззивното решение; срокът за обжалване започва да тече от деня, в който съдът е посочил, че ще постанови решението си, ако то действително е постановено в този ден или започва да тече от момента, в който е получено от страните допълнително писмено съобщение за постановеното решение и в този случай кой срок е краен за подаване на жалба срещу съдебен акт.
Ответницата Р. К. К. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Г. П., в отговор по реда на чл. 276, ал. 1 ГПК изтъква доводи за неоснователността на жалбата.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.
С определението си въззивният съд приема, че с исковата молба е поискано от съда „да се прогласи нищожност на касационното обжалване като протекло срещу влязъл в сила акт на въззивен съд – да се приеме за установено между страните, че решение на окръжния съд в гр. Добрич е влязло в сила на 30 ноември 2010 г.”, а след уточнение е посочено, че се иска да се приеме за установено в отношенията между страните, че решение на окръжния съд в [населено място] е влязло в законна сила на 1 декември 2010 г.; липсва интерес и възможност от исканото установяване, тъй като по същество се цели да се преразгледа въпрос по допустимостта на касационно обжалване; спорът между страните вече е разрешен със сила на пресъдено нещо; преценката за срочността и допустимостта на жалбата на И. и Р. К. е вече разгледана и по нея е налице произнасяне от ВКС; иска се преразглеждане на въпрос от компетенцията единствено на ВКС дали под формата на искане за обявяване за нищожно на касационното обжалване или за влизане в сила на въззивното решение.
След преценка на доводите на жалбоподателката в жалбата и изложението към нея, съдът намира, че въззивното определение не следва да се допусне до касационно обжалване.
На първо място жалбоподателката сочи, че касационният съд при предходен спор, разглеждан от него, не е взел предвид съдебен акт, с който е прието, че касационна жалба по друг спор е била просрочена. Това обстоятелство, дори и да е вярно, няма отношение към обжалваното определение, тъй като неговия предмет е съвсем различен и чрез него не се извършва контрол на друго, приключило съдебно производство. Твърдението, че по идентичен казус ВКС не е допуснал касационното обжалване, тъй като касационната жалба е била приета за просрочена, докато в случая на жалбоподателката ВКС допуснал касационното обжалване, не може да стане основание за допускане на касационното обжалване в настоящия случай, тъй като конкретният спор не е за това дали съдът е съобразил съдебната практика (в случая тя не е задължителна такава, тъй като касационното обжалване не е допуснато – определение № 466 по гр.д. № 401/11, ІV г.о. е постановено в производството по чл. 288 ГПК, а както е прието в ТР № 2 по тълк.д. № 1/2010 г., ОСГТК, с определенията по чл. 288 ГПК не се формират правни изводи по въпроси, засягащи съществото на спора, а и частната жалбоподателка смесва понятията за допустимост на касационната жалба и производството по допускане на касационното обжалване, тъй като в цитираното определение касационното обжалване не е допуснато), а за това допустим ли е предявеният иск за установяване, че въззивно решение е влязло в сила преди обжалването му с касационна жалба, при наличие на влязло в сила съдебно решение между страните по съответния спор вследствие допускането на касационното обжалване по касационната жалба.
На следващо място жалбоподателката иска произнасяне по допустимостта на предявения от нея положителен установителен иск с твърдението, че ВКС не е обсъдил наведените своевременно доводи за просрочие на касационната жалба и представената съдебна практика. Основният довод на въззивния съд в обжалваното определение е, че между страните вече е проявено действието на влязлото в сила съдебно решение. Относимо правно питане в тази връзка не е поставено. Твърди се, напротив, че касационният съд при другото производство е нарушил съществено съдопроизводствените правила, като не е преценил срочността на касационната жалба и не е отразил в мотивите на определението по чл. 288 ГПК, респективно – в решението по чл. 290 и сл. ГПК, дали касационната жалба е била подадена в срока по чл. 283 ГПК. Въпроси по ефекта на влязлото в сила решение не се поставят. Следващото питане страда от същия порок – целта му е съдът да обсъжда порочността на влязлото в сила на решението на ВКС предвид правилната или неправилната преценка на касационния съд за спазването на срока по чл. 283 ГПК и възможните хипотези за началото на срока, но и тук отново не се засяга посочения основен довод на съда. Търсено е доктринално тълкуване на съответните процесуални институти, без да е ясно как то би се съотнесло към конкретните правни разрешения на въззивния съд.
На последно място, твърди се, че обжалваното определение е нищожно, защото съдът не е се произнесъл по съответното искане, а по друго такова. Частната жалбоподателка основава твърдението си с обстоятелството, че след уточняване на претенцията си е заявила искане за приемане за установено в отношенията между страните, че решение на окръжния съд в гр. Добрич е влязло в законна сила на 1 декември 2010 г., а първоинстанционният съд е възприел претенцията й като такава за прогласяване на нищожността на производството по касационно обжалване на въззивното решение. В тази връзка обаче въззивният съд е заявил, че е без значение точното формулиране на конкретното искане, тъй като по същество се цели да се преразгледа въпрос по допустимостта на касационно обжалване. По този извод правен въпрос също не е поставен. Същевременно, дори и твърдението да беше вярно – съдът да се бе произнесъл по друго искане, а не по направеното от страната, то съдебният акт не би бил нищожен, а би страдал от друг порок, непосочен от страната. Както се възприема от задължителната съдебна практика, намерила израз в решение № 668 по гр.д. № 1790 по описа на първо гражданско отделение за 2009 г., съдебният акт (в конкретния спор този акт е бил решение) е нищожен, когато е постановен от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато актът не е изразен в писмена форма или е неподписан, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. Нито една от посочените предпоставки за нищожност на обжалваното определение не се сочи и не се твърди, поради което следва да се приеме, че определението не е нищожно.
Ответницата претендира заплащането на разноски от 300 лева, заплатени по договор за правна защита и съдействие, които й се дължат на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 1334 от 15 май 2012 г., постановено по в.ч.гр.д. № 1383 по описа на окръжния съд в гр. Варна за 2012 г.
ОСЪЖДА П. Я. К., Е. [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], да заплати на Р. К. К. от [населено място], [улица], ет. *, ап. **, сумата от 300,00 (триста) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: