2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 61
гр. София, 07.02.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети януари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 5026 по описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на П. Н. В. против определение №578/10.08.2017 г., постановено по гр.д.№ 304/2017 г. от състав на Окръжен съд – Кюстендил.
Ответникът оспорва частната касационна жалба, с писмен отговор.
Частната касационна жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното определение съдът е потвърдил определение на първоинстанционен съд, с което е оставено без уважение възражение на ответника по исковете за липса на компетентност на българския съд.
Съдът е приел, че съгласно чл. 3 от Регламент № 2201/2003 г. на Съвета компетентни да разглеждат дела за развод са седем вида съдилища в държавата членка, включително и съд в държава-членка, чиито граждани са двамата съпрузи. Според съдебния състав на въззивния съд, независимо че компетентността е посочена алтернативно и между отделните видове не съществува йерархия, ако са изпълнени условията на която и да е от хипотезите на чл. 3 от Регламента сезираният съд – този, пред който е заведено делото за развод не може да откаже разглеждането на спора. Относно предявените искове, касаещи родителската отговорност по смисъла на чл. 2, т. 7 от Регламента в случаите, когато е предявен иск за развод установеното правило за наличие на връзка между обичайното местопребиваване на детето и държавата-членка, където ще се разглежда спора, съдът е приел, че не намира приоритет. Прието е, че в този случай компетентният съд отново се определя по правилата на чл. 3 от Регламента по „силата на привличането“, тъй като иска за развод обуславя решаването на въпроса за родителската отговорност – чл. 12, т. 1, б. „а“ от Регламента. Довода, че в случая не следва да се приложи принципа на пророгация на компетентността, приет в чл.12 от Регламента, съдът е приел за неоснователен.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се поставят правни въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Поставените въпроси касаят компетентността на българския съд да разгледа предявения иск за прекратяване на брака между страните и относно родителската отговорност, във връзка с приложението на Регламент 2201/2003 г., при положение, че двете страни са български граждани, с постоянно местопребиваване в Кралство Великобритания и С. И..
По поставените въпроси е налице непротиворечива съдебна практика на Върховния касационен съд по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, – напр. определение № 715 от 20.12.2010 г. по ч. гр. д. № 645/2010 г., IV г. о., определение № 38 от 25.01.2011 г. по ч. гр. д. № 647/2010 г., III г. о., определение № 723/19.11.2013 г. по ч. гр. д. № 5785/2013 г., III г. о., определение № 937/15.12.2014 г. по ч. гр. дело № 4035/2014 г. на IV г. о. и определение № 420 от 13.06.2014 г. по ч. гр. д. № 2224/2014 на III г. о. в които се приема, че изричната разпоредба на чл. 3, т. 1, б. „б“ от Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. на Съвета на Европа от 27.11.2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, при наличие на общо гражданство на двамата съпрузи, независимо от обичайното им местопребиваване на територията на друга страна – членка, съдът на отечествената им държава-членка има международна компетентност да разгледа делото. Компетентността по чл. 3-5 е изключителна, но e паралелна, т.е. първият по време сезиран съд може да приеме делото за разглеждане, въпреки че и други съдилища разполагат с международна компетентност.
Независимо,че компетентността е посочена алтернативно и между отделните видове не съществува йерархия,ако са изпълнени условията на която и да е от хипотезите на чл.3 от Регламента- сезираният съд/този пред който е заведено делото за развод/ не може да откаже разглеждането на спора, както в случая е приел и въззивния съд с обжалваното определение. Доказателство за това,че съпрузите не са български граждани не е представено по делото, въпреки наличието на твърдения за това в частната жалба. При алтернативно предоставените възможности по Регламента- право на ищеца е да избере къде да предяви иска си,а посоченият от него съд,щом като отговаря на някое от предвидените в Регламента условия, не може да откаже произнасяне.
Горното се отнася до предявения иск за прекратяване на брака между страните, но не и по отношение на иска относно родителската отговорност, режима на лични контакти и размера на дължимата издръжка на детето на страните по делото.
По горните въпроси се поставя правния въпрос като основание за допускане на касационното обжалване, който е в смисъл: компетентен ли е българският съд да разгледа съединен с иска за развод въпрос за родителска отговорност, когато детето има обичайно местопребиваване на територията на друга държава – членка на Европейския съюз и обуславя обжалваното определение. Той не се разрешава противоречиво от съдилищата, тъй като по него практиката е уеднаквена от Върховния касационен съд с посочените по-горе в определението актове. Въпросът обаче има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато.
Разрешаването на процесуалноправния въпрос изисква тълкуване на разпоредбите на Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. и тъй като задължително тълкуване на разпоредби от европейското право е компетентен да даде единствено Съда на Европейския съюз, по друго гр.д. на ВКС е поискано издаването на преюдициално заключение от него. С определение на Съда (шести състав) от 16.01.2018 г. по дело С-604/17 е прието, че Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. на Съвета от 27.11.2003 г. следва да се тълкува в следния смисъл: Съд на държава членка, който е компетентен да се произнесе по молба за развод съгласно чл.3 пар.1 б.”Б” Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г., не е компетентен да се произнесе относно правото на лични отношения с детето на съпрузите, ако същото има към момента на сезирането му обичайно местопребиваване в друга държава – членка и не са изпълнени условията за предоставяне на компетентност по чл.9, 10, 12 или 15 Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. Този съд не е компетентен и по иска за издръжка, съгласно Регламент /ЕО/ 4/ 2009 г. на Съвета от 18.12.2008 г.
В настоящето производство по процесуалноправния въпрос, по който касационното обжалване се допуска, не може да бъде дадено тълкуване, различно от това на Съда на Европейския съюз (чл.267 пар.1 б.”Б” ДФЕС). Регламентите са актове с общо приложение във всички държави – членки и разпоредбите им имат приоритет пред нормите от българското законодателство, които задължават съда при иск за развод и наличие на ненавършили пълнолетие деца служебно да се произнесе по родителските права, мерките на лични отношения и издръжката. Поради това не може да се обоснове компетентност на сезирания съд да разреши споровете за родителска отговорност „по силата на привличането” и с аргументи от разпоредби, съдържащи се в СК и ГПК.
Обжалваното определение разрешава поставения въпрос (що се касае до съединените с иска за развод претенции, свързани с родителската отговорност и издръжката) по противоположен начин в сравнение с тълкуването на Съда на Европейския съюз, поради което се явява процесуално незаконосъобразно. Българският съд е компетентен да се произнесе по иска за развод между български граждани с обичайно местопребиваване в чужбина, но ако от брака има непълнолетно дете, чието обичайно местопребиваване е на територията на друга държава членка, той не е компетентен да се произнесе по споровете за родителска отговорност и издръжка на детето, ако не са налице условията по чл.9, 10 12 или 15 Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г., съответно чл.3 б.”Г” или чл.5 Регламент /ЕО/ 4/ 2009 г. Съгласно чл.8 Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. по споровете за родителска отговорност е компетентен съдът на държавата, в която е обичайното местопребиваване на детето, а съгласно чл.3 б.”А” и „Б” Регламент /ЕО/ 4/ 2009 г. спорът за издръжката е подведомствен на съда по обичайното местопребиваване на взискателя или на ответника.
По настоящето производството е установено, че обичайното местопребиваване на ищцата и ответника е на територията на друга държава – членка, но те и двамата са български граждани, поради което сезираният съд в К. е компетентен да се произнесе по иска за развод и за промяна във фамилното име на съпругата, съгласно чл.3 пар.1 б.”Б” Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. В тази част обжалваното определение е правилно. Същият съд обаче не е компетентен да се произнесе по споровете за родителската отговорност, тъй като детето на страните по делото има обичайно местопребиваване в Кралство Великобритания и съгласно чл.8 Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. делата по такива спорове са подведомствени на съда в Кралство Великобритания. Не са налице обстоятелства, които да обуславят запазена компетентност на българския съд поради местене на детето (чл.9) или поради отвличането му (чл.10), нито има акт за прехвърляне на компетентност от френски съд (чл.15). Поророгация на компетентност по чл.12 ал.1 Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. също няма, тъй като не е налице условието по б.”Б” – тя да е приета от страните недвусмислено към момента на сезирането на българския съд. Такова приемане няма, защото ответникът изрично е направил възражение за международна некомпетентност на съда в К.. Спорът по съединения иск за издръжката на детето също не е подведомствен на българския съд, тъй като не са налице предпоставките по чл.3 Регламент /ЕО/ 4/ 2009 г., а ответникът изрично е оспорил компетентността на българския съд (чл.5). Поради това обжалваното определение следва да бъде отменено в частта, в която съдът е отхвърлил искането за прекратяване на производството по исковете за упражняване на родителските права, мерките за лични отношения и издръжката и в тази част производството да бъде прекратено.
Предвид изложеното, ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на определение №578/10.08.2017 г., постановено по гр.д.№ 304/2017 г. от състав на Окръжен съд – Кюстендил.
ОСТАВЯ В СИЛА определение №578/10.08.2017 г., постановено по гр.д.№ 304/2017 г. от състав на Окръжен съд – Кюстендил в частта му, в която е потвърдено определение за оставяне без уважение искането за прекратяване на производството по делото по предявения иск за развод и за промяна на фамилното име.
ОТМЕНЯ определение №578/10.08.2017 г., постановено по гр.д.№ 304/2017 г. от състав на Окръжен съд – Кюстендил и потвърденото с него определение на Районен съд – Кюстендил по гр.д.№ 1195/2016 г. в останалата част и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРЕКРАТЯВА производството по съединените с иска за развод, предявен от Л. З. Д. против П. Н. В., претенции за предоставяне на бащата на правото да упражнява родителските права по отношение на роденото от брака дете С. Е. Д. ( [дата на раждане] ); за определяне на мерки за лични отношения между детето и майката; за заплащане на издръжка от майката на детето в размер 450 лв. месечно, поради международна некомпетентност на българския съд.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1. 2.