Р Е Ш Е Н И Е
№ 65
гр.София, 18.05.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на единадесети май през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Г. Никова гр.дело № 7088 по описа за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 – чл.293 ГПК.
С определение № 84 от 23.02.2015 г., постановено по реда на чл.288 ГПК, е допуснато касационно обжалване по касационната жалба с вх.№ 22706 от 11.08.2014 г., подадена от Г. Й. Ш. от [населено място] чрез адвокат Н. А. от АК – П., в частта й, с която е насочена против решение № 1241 от 30.06.2014 г. на Пловдивския окръжен съд, въззивно гражданско отделение, седми състав, постановено по в.гр.д.№ 152/2014 г. в частта му, с която решение № 2995 от 05.07.2013 г. на Районен съд – Пловдив, ХІІІ гр.състав по гр.д.№ 9157/2011 г. е отменено в частта, с която е уважен иска на Г. Й. Ш. за присъждане на сумата 8 050 лева – стойност на извършени в имота подобрения съобразно дела му в съсобствеността и вместо това е постановено отхвърляне на този иск.
Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса „При фактическо съжителство на съпружески начала, при липса на съпружеска имуществена общност, следва ли да се приеме житейската презумпция, че този, който извършва плащания, прави това със собствени, лични средства и съответно – чия е тежестта да установи дали вложените за извършването на подобрения в съсобствен имот средства са общи на двете лица”.
Касаторът поддържа, че в посочената част решението е необосновано – основание за отмяна по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Излага, че след като по делото е безспорно, че страните не са били съпрузи, то в случая не действа законовата презумпция за общност. При липсата на такава, то следва да се приложи чисто житейската презумпция, че този, който извършва плащания, прави това със собствени, лични средства и съответно е в тежест на другата страна да установи, че вложените за извършването на подобрения в съсобствен имот средства са били общи на двете страни. След като е установен фактът, че касаторът е наемал майстори и че им е заплащал, то това е достатъчно, за да се приеме, че е правил това с лични средства, което да обоснове ангажиране отговорността на противната страна. Моли въззивното решение да бъде отменено в обжалваната част, като предявеният иск бъде уважен до размер на присъдената от РС – Пловдив сума от 8 050 лева. Претендира разноските за всички инстанции.
Ответницата по касация М. Д. П. чрез адвокат Д. Е. от АК – П. е депозирала отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който възразява срещу основателността на касационната жалба.
Състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл.291 и чл.293 ГПК, намира следното:
С обжалваното решение, в частта му, която е предмет на касационната проверка, въззивният съд е отменил решение № 2995 от 05.07.2013 г. на Районен съд – Пловдив, ХІІІ гр.състав по гр.д.№ 9157/2011 г., в частта, с която е уважен иска на Г. Й. Ш. за присъждане на сумата 8 050 лева – стойност на извършени в имота подобрения съобразно дела на ответницата в съсобствеността и е постановено отхвърляне на този иск.
За да отмени осъдителното първоинстанционно решение и да отхвърли иска на Г. Й. Ш. за присъждане на сумата 8 050 лева – стойност на извършени в имота подобрения, въззивна инстанция е приела следното: Страните по делото са съжителствали на съпружески начала, в периода на което са придобили собствеността върху процесния апартамент, допуснат до делба при равни права с влязлото в сила решение по чл.344 ГПК. В съсобствения имот са извършени редица подобрения, с които стойността му се е увеличила и които са оценени в общ размер от 16 100 лв. Според разпитаните свидетели на касатора, само той ги е наемал, с него те са се договаряли както за конкретните подобрения в имота, така и за заплащането. Това, обаче, не е преценено като основание да се приеме, че средствата, давани от Ш. са били негови лични, без М. П. да има права върху тях. Прието е, че е било в тежест на Ш. да установи и докаже, че заплащането за материали и труд във връзка с подобренията е с негови индивидуални средства, като успешно проведено доказване в тази насока не е налице. Фактът, че Г. Ш. е заплащал на свидетелите и е договарял единствено той във връзка с осъществяваните подобрения, не означава че парите са били негови лични, за да се приеме, че М. П. се е обогатила за негова сметка с увеличената стойност на общия им имот.
По основанието за допускане на касационното обжалване:
Фактическото съпружеско съжителство се определя като неформална трайна интимна, духовна и материална връзка между мъж и жена. Именно поради неформалния характер на тази връзка, по аргумент за противното от чл.20, ал.1 ЗЛС, чл.2 СК от 1968 г. (отм.), чл.6, ал.1 СК от 1985 г. (отм.) и чл.4, ал.1 СК от 2009 г., същата няма действието на гражданския брак и се свързва с правни последици само когато изрична законова норма му придава такива. По тази причина в случаите на фактическо съжителство на съпружески начала не намират приложение разпоредбите, уреждащи имуществените отношения между съпрузите, включително тези, регламентиращи общност на правата (само върху вещи – при действието на Семейния кодекс от 2009 г. и Семейния кодекс от 1968 г., а при действието на Семейния кодекс от 1985 г. – върху вещи и върху парични влогове) придобити по време на брака. Ето защо при лицата, които живеят съвместно без да са сключили брак, доходите и разходите следва да се разглеждат индивидуално. Във връзка с разпределението на доказателствената тежест при установяване принадлежността на средствата, с които едно от съжителстващите лица е финансирало разходи за извършването на подобрения в съсобствен имот, следва да се прилага принципното правило на чл.154 ГПК, съгласно което всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава исканията или възраженията си. Оттук следва, че всяка страна носи доказателствена тежест за фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици. В отношенията между съжителстващите лица не намират приложение разместващите доказателствената тежест презумпции, съставляващи част от регламентацията на имуществените отношения между съпрузите. Законодателят установява презумпции по изключение, а прилагането на тази за съвместен принос спрямо лица, които фактическо съжителстват на съпружески начала, е несъответна на отношенията между тях. Ето защо и като се изхожда от обичайното житейско правило, че лицата извършват плащания със средства, които са лично притежание, тежестта да докаже нещо различно е за лицето, което е възразило, че плащането не е извършено със средства, които са собственост на извършилия това действие.
По основателността на касационната жалба:
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел разрешение, което е в противоречие с дадения по-горе отговор на значимия за спора правен въпрос, което е довело до неправилност на акта му. Същият е постановен при съществено нарушение на процесуалните правила, регламентиращи разпределението на доказателствената тежест и в нарушение на закона, доколкото спорното право е подведено в приложното поле на чл.72, ал.2 ЗС. Тъй като разрешаването на спора не налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разрешен по същество от ВКС.
Предявената от касатора при условията на чл.346 ГПК претенция по сметки за присъждане на стойността на извършени от него подобрения в съсобствения между страните имот, намира своето правно основание в разпоредбата на чл.30, ал.3 ЗС, доколкото в случая нито се твърди, нито се установява направените от касатора разноски да са извършени в качеството му на владелец в хипотезата, разяснена с т.І.5. от ППВС № 6/1974 г. Събраните по делото доказателства (показанията на разпитаните свидетели и експертното заключение на ВЛ Р.) установяват извършването на описаните в молбата по чл.346 ГПК от Г. Ш. подобрения, както и стойността на разходите за направата им (19 700 лв.) и сумата, с която те водят до увеличение на стойността на обекта (16 100 лв.). Пред инстанциите по същество ответницата по касация е поддържала, че част от така установените СМР не съставляват подобрение, тъй като са движими вещи (вградени уреди и мебели), които могат да бъдат отделени от имота и съответно – не подлежат на присъждане. Касационната инстанция не споделя това разбиране, доколкото от показанията на свидетеля З. К. категорично се установява, че всички вградени мебели са изработени по индивидуален проект за конкретното жилище. Това обстоятелство мотивира извода, че демонтирането им ще доведе до съществено изменение на самия имот. Съгласно т.ІІ.8. от ППВС № 6/1974 г. само движимостите, отделянето на които не води до съществено изменение на имота, не съставляват подобрение, какъвто настоящият случай не е.
На следващо място се поставя въпросът за принадлежността на средствата, с които са финансирани полезните разноски. Показанията на свидетелите И. Д., З. К. и И. Л. безпротиворечиво установяват извършването на плащанията по възложените им монтажни работи от страна на касатора Г. Ш.. Предвид дадения по-горе отговор на значимия за спора правен въпрос и при липсата на доказателства, които да установяват, че плащанията са извършени със средства, които не са лично притежание на касатора, се налага извода, че всички изразходвани за ремонта и обзавеждането на жилището суми са заплатени с негови средства. Противното не се установява от показанията на свидетелката С. Х., доколкото същата няма лични възприятия досежно начина на заплащане на кухненското обзавеждане и по същество възпроизвежда направени пред нея изявления от самата ответница по касация М. П., които не се подкрепят от останалите събрани по делото доказателства.
Изложеното сочи, че е настъпило неоснователно разместване на имуществени блага, което следва да бъде отстранено при условията на чл.30, ал.3 ЗС. Предвид заключението на СТЕ на ВЛ Р., претенцията на Г. Ш. се явява основателна за целия претендиран в настоящото производство размер от 8 050 лв., която сума следва да му бъде присъдена. Следва да се отбележи, че макар първата и въззивната инстанции да са обсъждали възражение за изтекла погасителна давност по отношение на процесното вземане, такова възражение не е валидно заявено от ответницата по касация М. П.. Видно от текста на протокола от о.с.з.26.11.2012 г. пълномощникът й адв.Е. е направил възражение по чл.120 ЗЗД, но във връзка с неприетата от районния съд претенция за присъждането на сумата 11 000 щатски долара – ? от покупната цена на жилището, като не е въвела такова и досежно претенцията за подобрения – нито в о.с.з., нито в молбата от 04.12.2012 г., съставляваща отговор на исковата молба, предявена по реда на чл.346 ГПК. Ето защо касационната инстанция не обсъжда въпросите от кой момент е започнала да тече давността за процесното вземане и била ли е изтекла тя към 26.11.2012 г.
С оглед изхода на спора и на основание чл.355, изр.2 ГПК и чл.81 вр.чл.78, ал.1 ГПК ответницата по касация М. П. следва да заплати на касатора разноски, както следва: за въззивното производство сумата 221,15 лв. (73,72% от заплатения хонорар на адв.А. съобразно дела на защитения спрямо общия обжалваем интерес, а именно: 8 050 лв. / (8 050 лв. + 2 870 лв.) * 300 лв.), а за касационното обжалване сумата 1 919 лв. съобразно доказателствата за плащане и списъка по чл.80 ГПК, или общо – 2 140,15 лева. За производството пред районния съд по претенцията по чл.346 ГПК на Г. Ш. е присъдена сумата 134,16 лв., което отсъждане не е изменено по реда на чл.248 ГПК и не е отменено с въззивното решение, поради което касационния съд не присъжда разноски за защитата на касатора пред РС извън вече определените му. Ответницата по касация М. П. следва да заплати по сметка на съда държавна такса върху сумата 8 050 лв. в размер на 322 лв. във връзка с разглеждането на претенцията по чл.30, ал.3 ЗС от първоинстанционния съд.
По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1 и ал.2 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА въззивно Решение № 1241 от 30.06.2014 г. на Пловдивския окръжен съд, въззивно гражданско отделение, седми състав, постановено по в.гр.д.№ 152/2014 г. в частта му, с която е отхвърлен предявения от Г. Й. Ш. против М. Д. П. иск за заплащане на сума в размер на 8 050 лв. представляваща половината от стойността на извършени подобрения в имота, съсобствен между страните, и в частта, с която Г. Й. Ш. е осъден да заплати държавна такса в размер на 322 лв. по сметка на Пловдивския окръжен съд за отхвърлената претенция за извършени подобрения в имота, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА М. Д. П., ЕГН [ЕГН], ДА ЗАПЛАТИ на Г. Й. Ш., ЕГН [ЕГН], сумата 8 050 (осем хиляди и петдесет) лева на основание чл.30, ал.3 ЗС – половината от стойността на извършени подобрения в съсобствения между страните имот, съобразно дела на М. Д. П. в съсобствеността, както и ОСЪЖДА М. Д. П. ДА ЗАПЛАТИ на Г. Й. Ш. сумата 2 140,15 (две хиляди сто и четиридесет лева и 15 стотинки) лева на основание чл.78, ал.1 ГПК – разноски за въззивната и касационната инстанции.
ОСЪЖДА М. Д. П., ЕГН [ЕГН], ДА ЗАПЛАТИ по сметка на Върховния касационен съд сумата 322 (триста двадесет и два) лева – държавна такса върху сумата 8 050 лв. във връзка с разглеждането на претенцията по чл.30, ал.3 ЗС от първоинстанционния съд.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: