1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 663
С., 23.05. 2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети май, през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 73 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма] [населено място], чрез пълномощника си адв. С. М. от АК-П., против въззивно решение № 491 от 15.11.2012 г., постановено по в.гр.д. № 699/2012 г. на Плевенския окръжен съд, ГО, ІІ гр. състав, в частта му, с която като е потвърдено решение № 957 от 02.07.2012 г. на Плевенския районен съд, 12 гр. с-в, постановено по гр.д. № 3031/2012 г., са уважени предявените от В. М. М. от [населено място] срещу [фирма], искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от Закона за защита от дискриминация. В. решение в частта му, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 3 З.. за разликата над 1000 лв. до 1500 лв., обезщетение за причинени неимуществени вреди от неравностойно третиране, като необжалвано е влязло в сила.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно са уважени исковете по чл. 71, ал. 1, т. 1-3 З.., съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставените правни въпроси са – налице ли е отговорност по чл. 71, ал. 1 З.., в случаите, при които лицето е дискриминирано в резултат на лошата организация и липсата на координираност в действията на отделни служители при ответника, за който се твърди, че е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и е представено решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр.д. № 4216/2008 г. на ВКС, ІV г.о., както и правните въпроси, за които твърди, че решаването им е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно – възможно ли е един строителен обект, който е изграден и въведен в експлоатация при спазване на всички строителни норми и изисквания, в т.ч. и специализираните наредби за изграждане на достъпна среда в урбанизираните територии да се квалифицира като „архитектурна среда, която затруднява достъпа на лица с увреждания до публични места, както и при предявяване на иск по чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 З.. в случаите, в които нарушение се осъществява с бездействие, не следва ли като задължителна процесуална предпоставка касаеща допустимостта му, да е налице уведомяване от страна на засегнатото лице до „нарушителя” за това, че конкретно описана архитектурна среда се възприема като дискриминация спрямо него.
Ответникът по касационната жалба В. М. М. от [населено място], чрез пълномощника си адв. А. К. от АК-П., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускането й до касационен контрол.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяеми искове по чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 З.. и обусловен от тях оценяем иск по чл. 71, ал. 1, т. 3 З.., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да уважи предявените искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1-3 З.., въззивният съд е приел, че с оглед установените фактически данни, в случая ответното дружество е нарушило разпоредбите на чл. 5 и на чл. 37 З.., тъй като не е осигурило свободен и безпрепятствен достъп до търговския си обект, поради което е установена дискриминация по отношение на ищеца, придвижващ се с инвалидна количка, като по този начин на последния са предоставени стоки при по-неблагоприятни условия, на основата на признак „увреждане”.
Представеното от жалбоподателя изложение за допускане на касационно обжалване не съдържа изведен правен въпрос от материално и процесуално естество, обусловил изхода на делото, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Р. от касатора правен въпрос – налице ли е отговорност по чл. 71, ал. 1 З.., в случаите, при които лицето е дискриминирано в резултат на лошата организация и липсата на координираност в действията на отделни служители при ответника, не е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр.д. № 4216/2008 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК, тъй като в него е даден отговор на процесуалния въпрос – дължи ли съдът преценка на всички доказателства и по-специално на всички събрани гласни доказателства, който отговор има задължителен характер, а не на въпроса, поставен от касатора в настоящото производство, който има фактически, а не правен характер. В тази връзка следва да се подчертае, че в производството по чл. 288 ГПК касационната инстанция проверява единствено дадените от въззивния съд правни разрешения, а не и фактическите му констатации, поради което въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този въпрос.
По поставените два правни въпроса, посочени по-горе, за които касаторът твърди, че решаването им е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, настоящата инстанция намира, че в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, с които съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под „точно прилагане на закона“ най-общо се разбира еднородно тълкуване на закона, т.е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика или към преодоляване на постоянна, но неправилна такава. В случая жалбоподателят е посочил това основание, но не се е позовал нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение. Липсва и обосновка, че разглеждането на касационната жалба е от значение за развитие на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон. Тези предпоставки в случая не са налице, тъй като поставените въпроси не са обусловили крайния извод на въззивния съд за основателност на исковете с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1-3 З.. Като краен извод настоящата инстанция счита, че изложението не съдържа правен въпрос, обуславящ изхода на спора, отнесен към хипотезата на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. К. съд не може от данните по делото да изведе правния въпрос от значение на изхода на спора, без да упражни служебното начало във вреда на другата страна/ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. В случая липсата на изведен правен въпрос, който да определя рамките, в които Върховният касационен съд селектира касационните жалби съобразно критериите на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК по допускане на касационно обжалване, е основание обжалваното решение да не се допусне до касационен контрол
При този изход на делото, на ответника по жалбата следва да бъдат присъдени направените разноски за настоящото производство в размер на 450 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 491 от 15.11.2012 г., постановено по в.гр.д. № 699/2012 г. на Плевенския окръжен съд, ГО, ІІ гр. състав, по касационна жалба с вх. № 11155/10.12.2012 г. на [фирма] [населено място].
ОСЪЖДА [фирма] [населено място] да заплати на В. М. М. от [населено място] направените разноски по делото за касационната инстанция в размер на 450 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: